Колелата в движение
Вероятно ви е направило впечатление – когато се вгледате по-внимателно в колелата на автомобил в движение по време на филм, те сякаш се въртят наобратно. Така изглеждат, защото ТВ камерите запечатват статични сцени с определена честота, а мозъкът запълва паузите помежду им, създавайки илюзията за непрекъснато движение между отделните кадри.
Но не само във филмите, и в живота е така – колелата на бързо движещ се автомобил сякаш се въртят в обратна посока. Основната теория, която обяснява това явление, е че системата от мозъчни възприятия разпознава входния сигнал, т.е. това, което вижда като серия от отделни кадри, също като филмовата камера. В този смисъл човешкият ум непрекъснато е в снимачен процес на околния свят, но не винаги го прави с необходимата скорост, за да разбере, че колелата се движат само напред.
Ярката светлина
У мнозина ярката светлина предизвиква пристъп на кихавица. Алергия някаква? Не, става дума за т.нар. „светлинен рефлекс”, проявяващ се при бърза смяна на тъмно с много светло място.
Кихането по принцип бива предизвикано от дразнител, попадащ в носа. Но същата реакция може да бъде задействана и когато зениците спонтанно се свият при ярка светлина. Всички рефлекси се задвижват от команди, предавани по невроните. Напълно възможно е смесените команди да предизвикват неочаквани резултати и внезапното включване на лампата в тъмна стая да обърка мозъка и да предизвика кихане.
Обширните открити пространства
Чували сте или вероятно дори сте преживявали този феномен – придвижвайки се през пустиня, равнина, гъста гора и въобще територия без никакви околни ориентири, се оказва, че хората се въртят в кръг и рано или късно стигат до мястото, от където са тръгнали.
Експерименти, направени с хора със завързани очи са показали, че без външни ориентири ние се движим в кръг с диаметър 20 метра, като през цялото време сме убедени, че вървим само направо.Защо се получава така? Оказва се, че при обширни пространства мозъкът буквално зацикля.
Движението в кръг се получава в резултат на изменение на усещането за „право напред”, обясняват изследователи от немския Институт по биокибернетика. С всяка крачка се появява малко отклонение във вестибуларния апарат, което се наслагва към усещането за „направо”. Всички тези отклонения с времето се натрупват, предизвиквайки стесняване на диаметъра на движение в още по-малки кръгове. При наличие на външни, околни ориентири обаче, този провал е невъзможен.
