• „Но татко Пиер беше поразен от дарбата му да обхване едновременно връзките между много неща, от енергията, която светеше в очите му, от жаждата и страстта му да печели пари. Никакви любовници, никаква светска суетност и разпуснат живот не биха могли да го отклонят от тази страст, докато се умори. Така щеше да протече истинският, младият, пълният му живот. А после?... После нищо. После и той щеше да се превърне като татко Пиер в уморен, стар човек и да намери жена, подобна на Зара. Татко Пиер беше напълно уверен, че животът на хората не можеше да протече по друг начин.”
• „Бяха изтекли две години от раздялата с Борис, но раната в душата й не зарастваше. Ирина беше много горда, за да покаже, че страда, много пламенна, за да се примири, и много ревнива, за да му прости. Така тя потискаше у себе си един постоянен хаос от болка, горчивина и раздразнение, от любов и накърнено честолюбие, който я караше да се затваря още по-дълбоко в себе си.”
• „Никотиана” е само куп злато. А златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко щастие.”
• „Той отново седеше пред нея: студен, непроницаем и сигурен в себе си както в оня есенен следобед, когато се срещнаха за първи път. Нищо не се беше променило у двамата оттогава. Те само почваха отново. Дори начинът, по който почваха, бе същият. Навярно тази вечер Борис щеше да я изпрати до къщи, без да се докосне до нея, за да достигне целта си по-сигурно на другия ден. Колко чудна бе тази способност у него да използва хората, без да ги разбира!...”
• „Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!... Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше, виждаше тази гибел.”
• „... Ирина се сгуши върху дивана, гледайки пред себе си с пусти очи. Борис седна до нея и сложи ръката си върху рамото й. Сега тя не усети противната миризма на коняк, но чувството й за разруха стана пълно. Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.”
• „И като я гледаше такава, той разбра, че тя бе станала вече неуязвима и че тъкмо когато изпитваше най-голяма нужда от съществото й, нямаше никаква власт над нея.”
• „Всичко започваше и свършваше с „Никотиана”, която осакатяваше характери, смазваше достойнства, подкупваше съвести, убиваше хора...”
• „И така, „Никотиана” приличаше на смъртоносна машина за печелене на пари... Тя убиваше не само работници, но и господарите си. Съществуването й бе станало неразумно и противочовешко.”
• „Пирът на живота ги бе отегчил. От дванадесет години удоволствия бяха останали само ледена скука и чувство за празнота, която не можеше да се запълни с никаква цел, с никаква привързаност и никакво човешко вълнение.”
Автор: Цветелина Велчева
