Радостни и тъжни моменти се редуват в ежедневието на всяко семейство. И, ако в моменти на щастие, родителите нямат проблем да реагират адекватно, то когато детето е разочаровано, тъжно, обидено – невинаги намират правилния подход и думи, с които да му помогнат и да го успокоят.
Ето съветите Олга Нечаева - майка и блогър, която разсъждава по темата какво е добре да кажем на детето, което страда и какво не бива да изричаме, за да не задълбочим мъката му.
1. Не подценявайте и не омаловажавайте детското страдание
Колкото и поводът, който го е натъжил или разплакал, да ни се струва незначителен.
Затова забранените думи са: „За това ли намери да плачеш?!“, „Няма смисъл да се разстройваш за такива дреболии!“
2. Не давайте съвети
Мъдрости от сорта на „Обърни гръб и гледай напред!“, също не вършат работа. Още по-малка полза има от това да обяснявате, че всеки човек има начин да се справи с чувствата си и да преодолее обидата.
3. Не го обвинявайте
Ако върнете лентата назад с думите „Аз нали ти казах да не се събираш с такива деца“ или „Той/тя не ти е истински приятел – аз вече сто пъти го казах“ - не са от полза.
Вместо това имате няколко полезни хода.
Признайте чувствата му. Гушнете детето, погалете го с думите „Да, сега ти е мъчно и си обидено. Ето, аз също усещам колко страдаш.“
Обяснете му защо се чувства така. Просто е – трябва да преразкажете на детето със свои думи какво се е случило.
„Ти не си очаквал той/тя да постъпи така спрямо теб. Ето, ти си ѝ помогнал, а тя ти се е присмяла“ или пък „Ти я смяташ за приятелка, а тя ти е обърнала гръб!“
Подобно отношение често помага на детето да се отпусне и да ви разкаже в детайли какво точно се е случило, да говори за чувствата си и да намери път и само да реши ситуацията.
Използвайте ситуацията, за да го разберете по-добре. Попитайте го: „Какво те нарани най- силно?“
Никога обаче не бързайте с този въпрос. Първа е фазата на признанието. Нека детето признае и разкаже за чувствата си.
Разкажете на детето подобна история от вашия живот. „Аз също веднъж....“
Покажете му възможните решения в така наречената аз-форма. И разговорът предвижда не „какво да правиш“, а „какво аз правя в подобна ситуация.“
Оставете го да помисли. Детето трябва да остане само и да помисли над случилото се, както и да осмисли какво сте му казали вие и само да намери решение.
