Когато съпругът ми бил малък, той се разболял. Не го боляло нищо, от нищичко не се оплаквал – все пак бил послушно и добро момче. Пък и децата не познават думите: "Не се чувствам добре, чувствам се слаб и немощен!". Те знаят само "боли ме", "гади ми се" - абсолютно конкретни неща.

Той ставал все по-слабичък, седял вяло на дивана, четял книги или тихичко си играел с количките си. И през цялото време му се спяло. Сутрин обаче трябвало да ходи на детска градина, после обратно вкъщи… Послушно отивал с майка си, държейки я за ръка, и никога не се оплаквал от нищо. Дори медицинската сестра в детската казала, че е добре. Бил просто ихо дете.

Знаете ли как майката разбрала, че синът ѝ е тежко болен? Тя била обикновена жена, сираче от провинцията, което след войната - на петнайсет - избягала от лагерите за дървен материал в града. Учила е само до четвърти клас - изпратили са я да работи в колхоза, такива бяха времената. Тя не е лекар. Нито пък психолог. Но разбрала, че синът ѝ е в беда, когато го завела на пазар - на големия Централен пазар, където се продавали южни плодове и всякакви вкусотии, които човек не може да срещне по обикновените магазини.

И така, тя го завела на това място, за да го зарадва, въпреки че била бедна. На сергиите имало гроздове, румени ябълки, жълти медени круши, синкави, лъскави сини сливи, златни кайсии и стафиди... Това у нас, в Урал, беше просто възхитително да се види, особено през зимата.

И мама попитала: "Какво искаш, сине? Ще ти купя всичко, което пожелаеш. Само ми посочи. Получих си заплатата и имам пари, много пари. Какво искаш? Може би малко грозде?" А момчето вдигнало тънкото си лице със сенки под очите и тихо, виновно отговорило: "Не искам нищо, мамо. Благодаря ти!".

Тогава мама разбрала колко зле е положението. И плахата, срамежлива мама събрала решителност и почнала да води момчето от лекар на лекар, докато най-накрая не открили причината. Наистина се развивала опасна болест, която била спряна и излекувана още в самото начало. А нищо не го болеше, нямаше температура, гърлото не беше зачервено, нямаше хрема…

А болестта вече била започнала бавно да убива детето, безсимптомно, почти незабележимо. Добре, че майка му го спасила. Така тя разбрала за болестта. И всичко завърши добре, лекуваха го и се оправи. А през лятото момчето вече ядеше с апетит нашите уралски ябълки, малки и твърди, но много полезни!

Ето как понякога се проявява "болка за умиране" (бел. пр. - препратка към едноименната книга на Сьорен Киркегор). Нищо не боли. Няма треска, няма счупени кости, няма замайване. Просто няма енергия и желание за нищо. Дори когато животът ще сложи пред теб всичко най-добро, изкусително, апетитно, човек тихичко ще каже: "Благодаря. По някаква причина не искам нищо!". Не искам любов, не искам повишение в работата, не искам море, не искам круиз, не искам нова кола. Благодаря ви, но не искам нищо.“

Но никой не пита един възрастен мъж какво иска. Честно казано, обикновено никой не се интересува. А по-слабият човек смята състоянието си за нормално, защото нищо не го боли. И нищо не го боли наистина, защото той не иска нищо. Човек иска да спи, но не винаги може. А наоколо няма любяща мама, която да те заведе на добър лекар.

Какво искате? Какво бихте взели от щанда на живота, ако ви го купят? И колко силно го искате? Попитайте себе си, ако няма кой друг да ви зададе този въпрос.

Е, ето, аз ви питам. Отговорете честно. Ако искате нещо, всичко е наред. А ако не, проверете здравето си. И погледнете в душата си - какво ви измъчва и тежи? Само вие и човекът, който ви обича, може да отговори.

Автор: Анна Кирянова / cluber.com.ua