Няма съмнение, че новите технологии променят начина, по който мозъкът ни обработва и използва информацията – по този въпрос учени и критици са единодушни. Но може би преди век и малко, когато е бил изобретен линотипът, позволил на книгата да достигне до всеки дом, други умни глави са се блъскали над въпроса дали буквите няма да притъпят способността ни да възприемаме адекватно реалния свят.

Още през 16. век теологът Мартин Лутер се хваща за главата: “Множеството книги е велико зло. Няма мярка и граница за тази треска за писане”, тревожи се един от най-големите умове на времето си. Четиристотин години по-късно един от най-популярните писатели на съвременността – Едгар Алън По, също хвърля камъни в собствената си градина:

“Огромното намножаване на книги във всеки клон на знанието е една от големите злини

на нашата епоха, защото поставя непреодолима преграда пред откриването на правилната информация”. Звучи ли ви познато? Днес аргументите срещу интернет монопола са същите. Няма съмнение, че всеки посредник между реалността и мозъка изменя начина, по който мислим за “живия” живот. Но означава ли това, че интелигентността ни намалява?

Точно обратното, смятат изследователите от Университета в Единбург Анди Кларк и Дейвид Чалмърс. В есето си “Разширеният ум” те задават един прост въпрос: “Къде свършва умът и къде започва реалността?”. Според тях умът не е просто продукт на комбинациите от неврони в мозъка, а сложна система, съставена от връзката на мозъка с околната среда. “Умът се адаптира да се свързва със света и да го оформя като продължение на самия себе си – и това включва машините”, смятат те. Представете си една жена на име Инга. Инга е от Ню Йорк. Тя чува от приятелка, че в Музея за модерно изкуство има нова изложба. Замисля се и се сеща, че музеят се намира на 53. улица, след което се запътва натам. А сега си представете нюйоркчанина Ото. Той страда от алцхаймер. Паметта му е увредена и затова той си води бележник с важна за него информация. Ото иска да отиде на същата изложба. Тъй като не може да намери адреса на музея в собствения си мозък, той прави справка в бележника и стига до събитието едновременно с Инга.

Според Кларк и Чалмърс

кодираната в мозъка памет на Инга и бележникът на Ото са едно и също нещо.

С други думи, тефтерът е част от разширения ум. По същия начин може да се мисли и за интернет.

Освен паметта една от основните формиращи сили на интелекта е оценката от другите хора. Интернет е силен именно в това – той предлага постоянна комуникация и възможност за сравнение на мненията и източниците. По един различен от книжното знание начин това развива способността за критично мислене и самооценка. Разширението на ума към милиони други умове – всъщност 1,8 милиарда според последната оценка на броя на интернет потребителите, създава един исторически безпрецедентен суперинтелект, в който всеки е частица от цялото. Интернет е един огромен мозък, смятат учените, който предлага достъп до всевъзможна информация, която допреди 30 години не бе по джоба и желанието на всеки. Той демократизира знанието, като поставя под въпрос монопола на определени гледни точки, който бе наложен в ерата на книгите, писани единствено от шепа специалисти. Той прави информацията по-забавна, по-достъпна и по-желана.

И ако се възмущаваме колко малко младежи днес са чували за композитора Бетовен и писателя Гогол (но затова пък знаят за кучето и Google), нека се замислим, че преди интернет знанието и културата се измерваха със стойности и имена, които бяха стандартни за всички. Количеството погълнати стандартизирани факти ни правеше повече или по-малко интелигентни. Днес с Google всеки има избор какво да научи и за какво да мисли.
Нещо повече –

организацията на самия човешки мозък повече прилича на интернет,

отколкото на изолиран компютър, смятат учени. Невролозите Лари Свансон и Ричард Томпсън от Университета в Южна Калифорния доказаха, че контролният ни център няма йерархична структура, а повече напомня на голяма компания, която разчита за успеха си на общуването между служителите. Сигналите в него не вървят в една посока към един централен възел за обработка на данни, а текат по сложни пространствени връзки между различните части на мозъка – точно както става в мрежата. Още един аргумент в полза на глобалната паяжина като идеалното продължение на собствения ни ум.