Никога не плащат достатъчно на робите, че да могат да се освободят – само толкова, че да останат живи и да се връщат на работа. Аз виждах всичко това. Те защо не го виждаха? Реших, че пейката в парка е точно толкова добра, или че е също толкова хубаво да стана постоянно присъствие в кръчмите. Защо да не стигна там пръв, преди те да ме пратят там? Защо да чакам?
Пишех просто с отвращението от всичко това и беше облекчение да го изкарам от себе си. И ето ме сега, така наречения професионален писател, след като подарих първите си 50 години, открих, че има и други отврати отвъд системата.
Помня веднъж, когато работех като пакетировач в една компания за осветителни тела, един от колегите ми изведнъж рече: „Никога няма да бъда свободен!“.
Наблизо минаваше един от шефовете (казваше се Мори) и пусна един сладък кикот, наслаждавайки се на факта, че тоя приятел е в капан доживот.
Та, късметът, който най-накрая извадих да се махна от тези места, без значение колко време ми отне, наистина ми даде някаква радост, радостната радост на чудото. Сега пиша от един стар ум и едно старо тяло, много след времето, когато повечето хора дори биха помислили да продължат нещо такова, но тъй като почнах толкова късно, дължа на себе си да продължа. И когато думите започнат да избледняват и някой трябва да ми помага да се качвам по стълбите, и повече не мога да различа синигер от кламер, все пак смятам, че нещо в мен ще си спомня (без значение колко съм сдал багажа) как съм минал през кръв и лайна, за да стигна до един поне щедър начин да умра.
Да не си пропилееш напълно живота ми се струва ценно постижение, па макар и само за мен.
Твойто момче,
Ханк
По материали от Brain Pickings
