По време на погребението хората се приближаваха към мен и ми казваха, че с времето ще стане по-леко. Не мисля, че са правил. Скръбта никога не приключва. Просто намираме различни начини да се борим с нея с течение на времето.
На 24 съм – преструвам се, че съм силна, професионална жена, без емоции. Но в мига, в който започна да обсъждам баща си с хората, и започвам да се разтапям като масло. Днес говоря и пиша за него повече, отколкото преди седем години. И това е окей. За скръбта няма времеви ограничения освен онези, които ние самите си налагаме.
Ако можех да поговоря със своето 16-годишно аз, щях да й кажа, че не трябва да се чувства гузна заради своята тъга. Тя има правото да скърби толкова много и толкова дълго, колкото пожелае. И най-вече – щях да й кажа, че е важно да отдели време и да сложи чувствата си в ред, вместо да ги крие или да поставя на преден план тези на останалите хора.
Признавам – някои спомени за татко все още карат сърцето ми да се свие. Без него в живота ми винаги ще има празнота. Знам обаче колко много от него продължава да живее в мен – в моята усмивка, в хобитата ми, в споделените спомени на хората в моя живот, които са имали честта да го познават.
Не трябва да се опитваме да спираме скръбта колкото се може по-скоро. Тя не може да бъде прекратена по наша воля, въпреки че дълго се опитвах да се убедя именно това. Важно е просто да признаем, че ни боли, и да открием добротата в живота въпреки всичко.
Преди поглеждах към годежния си пръстен с тъга – и за миналото, и за нещата, които никога няма да се случат. Днес обаче този дар от баща ми ми позволява да се движа напред. Дава ми шанс да открия същото щастие, което и родителите ми са имали.
Баща ми никога няма да изчезне от живота ми. Той просто общува с мен по начин, който изисква малко по-внимателно вслушване.
