Иван Игов е един от създателите на училищната психология в България. Завършил е психология в Софийския университет. Специализирал е психодиагностика и възрастова психология. 26 години е консултативен психолог в НПМГ. Автор е на Държавните образователни изисквания по психология в средното образование. Бивш университетски преподавател. Публикувал е десетина книги, учебници и статии. Представител е на България в NEPES - Европейската мрежа на психолозите в образованието. Освен това е ръководител на секция „Училищна психология” към Дружеството на психолозите в България.
- Г-н Игов, всички сме били ученици – знаем какво е едно дете да наранява или да се гаври с друго. Кога този тормоз се пренесе в технологиите?
- От 1997 г. в Дружеството на психолозите в България изследваме училищата. Преди пет години в анкетните карти, които се попълват от децата в края на годината, забелязахме, че тормозът започна да изчезва от реалния свят. Децата казваха, че са тормозени. Но класическите модели – „ритат ме”, „бият ме”, „блъскат ме”, „обиждат ме” – почти ги нямаше. След това в екипа на дружеството с подкрепата на УНИЦЕФ започнахме да прилагаме световния модел за справяне с новото явление в България. Какво всъщност е кибертормоз? Системно насилие, което е злонамерено и продължава много време, от едно дете или група деца спрямо друго дете.
Почти никой – нито държавата, нито неправителственият сектор, не беше обърнал внимание на честотата на тези случаи. А те бяха драстични. Оказа се, че всяко четвърто дете в България е пряка или косвена жертва на тормоз. Косвена означава, че детето вижда, че това се случва в училище, и се страхува. Преките жертви обикновено са две, максимум три деца в клас. Насилниците също са толкова. Но една голяма група деца живеят в страх, че може да са следващите жертви.
Изследвахме 1600 ученици в София, защото финансовите възможности на проекта не ни позволиха да отидем в страната. Оказа се, че се случва следното: когато учителите и родителите не успяват да се справят с класическия тормоз, той започва да преминава в кибертормоз, т.е. в социалните мрежи, електронните пощи, SMS-ите и MMS-ите, чатовете, уебсайтове или разпространението на видеозаписи. Всяка нова технология, която излиза в комуникационното пространство, може да бъде използвана за това.
- Коя от двете злини е по-голяма – физическото насилие или психическият кибертормоз?
- И двете са страшни, защото травмите, които нанасят за в бъдеще, са ужасяващи. Съвсем честно. В училище вие от кои бяхте – от тихите или от готините?
- Неутрална. Нито от най-готините, нито от пострадалите.
- Значи от наблюдателите. Това са тези, към които всъщност са насочени всички модели за превенция. Защото това са хората, които могат да вземат отношение. Идеята на програмите за справяне с проблема е децата да могат да се спират взаимно. Това е по-добрият модел. По-лошо е да се намесват възрастните, защото те не знаят какво се случва в света на технологиите.
Ние всички сме преживели или сме виждали какво означава класически тормоз. Но родителите у нас сега в 85% от случаите нямат никаква представа какво се случва с децата им в киберпространството. Страхът е порнография. Страхът е педофилия. Но това, че детето може да бъде наранявано по друг начин, не се вижда.
Класическият тормоз е пряк, а кибертормозът – анонимен. Първият е локален – само в училище, пред училище, пред блока. Другият е тотален. Случва се навсякъде и по всяко време. За новия тормоз няма граници. Той може да е постоянен и е продължение на реалния. Обикновено този, който е агресивен в училище, продължава нападенията си в мрежата. Става дума за деца от трети клас нагоре, предимно момчета. Въпреки че тормозът от страна на момичетата в последно време се увеличава. Той е с по-фина, подмолна форма, която е свързана с унижение и води до самоизолация на жертвата.
