Юли е. Горещо. По бански седя на надуваемия дюшек, който цяла година отлежава в гаража. Гледам към синьото небе без едно облаче. В далечината прелитат птички. Ветрецът ме подухва освежаващо. Рядко ми е било толкова добре - а не съм на море. На… покрива съм!
Не на някой луксозен, а на покрива на моя стар, олющен, сив, средностатистически софийски блок. Как, за Бога, се стигна до тази изначално сбъркана, дълбоко еретична мисъл в главата ми? Та тя изцяло противоречи на дългогодишната ми политика да убеждавам баща си колко полезно и здравословно е да финансира полагащите ми се две седмици море. (Като китайска капка съм:)
Всичко започна от Надя от петия етаж. „
Хайде де, хайде, хайде”, няма начин да забравя гласа на това мъничко, кестеняво, досадно същество с яркорозови обеци звездички (очевидно беше в отпуск, компенсира).
Дойде у нас преди три седмици, в неделя, след като три пъти в Skype от долния етаж й отказах да отидем на плаж заедно. „Добре, не можеш да се оправдаеш. Няма да ходим на море. Ясно, криза е. На Панчарево не искаш – ти ще шофираш, а ние ще пием мента със „Спрайт”. На басейна са глава до крак, но как ще ми откажеш да си направим плаж на покрива?” Още тогава ми стана ясно, че в лятното тримесечие ще има форсмажорни обстоятелства, както каза по-късно моят нов приятел чичо Горан, счетоводителят.
Освен ужасната си настойчивост Надя от петия етаж има само едно-единствено друго, по-убедително оръжие, с което може да влияе. Това кестеняво същество използва и него: баба Милка! Баба й Милка, тази ужасно мила, усмихната, интелигентна жена, е неразделна част от детството ми пред блока. Тя ме връща към мили спомени. Всички я обичат. Никой не може да й откаже нищо. Може би нямаше да издържа на покрива с Надя повече от два часа онази неделя, ако не беше дошла.
„Колко хубаво, момиченца. Стойте си, не се притеснявайте.
Донесла съм ви пържени картофки и айран с лед.
Ако не искате айран, ще сляза до хладилника за бира.”
Да, това е съвършената баба. Няма да ви убеждавам, само ще кажа, че не коментира, когато види човек да пуши, може да участва в Lord of The Chefs и разбира английски. Недостатъкът й е, че както повечето й приятелки, има ужасно много свободно време и постоянно се чуди какво да измисли. Чела е всичко, гледала е всичко.
Когато се качи, й благодарихме, но това сякаш не й стигна. Дойде още два пъти – да ни донесе вестник и после смартфона на Надя. Сетила се, че може да ни се прииска да си пуснем музика.
Дотук силата беше с мен и после ситуацията излезе от контрол.
При третото й качване в асансьора се случил повратният момент.
Едно дете от тайфата пред блока, малък хитър хулиган с топка, забелязал, че бабата нещо много често пътува нагоре този следобед и все с интересни предмети в ръка като „вкусни пържени картофи, вестник за правене на корабче шапка и голям, блестящ, модерен телефон мечта”. 10-годишният Калоян. Беше я проследил.
