В Германия дозата била внимателно съобразена и адаптирана спрямо всяка жена. В Америка нещата не стоели по този начин. Ако в Германия допълнителните дози били давани в зависимост от нуждите на пациентките, в Америка лекарствата били разделени на дози и били давани на равни интервали от време.
„Бебето бе с розово-лавандулов оттенък и не дишаше близо 10 минути – пише дор Стела Лер за раждане от този тип, на което става свидетелка през 1915-та. – През това време бяха направени редица опити за съживяване, бебето бе хванато за краката и вдигнато във въздуха, а тялото му бе пляскано енергично. След това бе поставено на масата и му бе извършен сърдечен масаж. Тялото му бе поставяно ту в топла, ту в студена вода, а накрая бе извършена интратрахейна катетеризация.“
„След като видях всичко това, смятам, че техниката сън по здрач трябва да се използва особено консервативно. Най-добре – въобще да не се прилага.“
Броят на жените, които (разбираемо) искали да родят чрез тази процедура, бил много по-голям от този на лекарите, квалифицирани за изпълнението ѝ. Често дозите трябвало да се администрират от медицински сестри, които нямали необходимото обучение. Особено притеснителен бил фактът, че лекарствата потенциално биха могли да преминат през плацентата и децата да се родят с хиповентилация – нещо, което принципно не би могло да се случи при естествено раждане.
Интересът към съня по здрач намалява през 1915-та, когато Франсис Кармъди – жената, която популяризира този метод в САЩ – умира при раждане. Въпреки че причината за смъртта ѝ била кръвоизлив, който нямал нищо общо с процедурата, все по-малко дами започнали да проявяват интерес към нея. Техниката обаче е използвана до 60-те години на миналия век в някои райони на САЩ – поне докато журналисти не изобличават условията в болничните отделения и следите от сериозни ожулвания по ръцете на вързаните жени, които са се борели да се освободят.
Източник: IFLScience
