Островът бил чудо на чудесата:

самият Посейдон го бил разделил на пет пръстена, два от земя и три от вода, които се затваряли един друг,

правейки центъра му (където била и столицата на атлантите) непристъпен. Потомците му построили сложна система от канали и пристанища, като каналът, който водел от океана до вътрешното пристанище, бил 100 метра широк, а дълбочината му достигала 30 метра (за сравнение Панамският канал има дълбочина 12,5 м). Земните пръстени и самият централен остров били оградени от три стени – направени от мед, олово и орихалк (тайнствен метал с огнена светлина, непознат за нас, вероятно подобен на цинка). Недрата на този континент изобилствали от споменатите и други метали, а плодородието било невиждано в която и да е друга част на света.

В средата на целия този сложен комплекс стоял централният остров, на който бил разположен величественият храм на Посейдон и Клейто, целият покрит със злато. До него имало друг храм на Посейдон, който пък бил от сребро, а вътре целият бил облицован със слонова кост. Около него били разположени златните статуи на всички царе, както и фонтани и бани с топла и студена вода, а също и главната цитадела – дворецът на владетеля.

Краят на тази приказка, за съжаление, не бил добър.

Вечните пороци на цивилизацията не пощадили и Атлантида: алчността и желанието за власт взели връх над божественото начало и след неуспешния поход за завоюване на света самият Зевс отредил сурово наказание: само за едно денонощие сред невиждани земетресения и наводнения островът континент потънал.

Дотук нещата изглеждат ясни – Платон просто ни разказва още една приказка за златния век на човечеството и за грехопадението, известен от библейските сказания, намерил своето място и в древногръцката литература, например чрез Хезиодовата „Теогония”. Първият представител на тази песимистична версия е самият ученик на Платон – великият Аристотел, който категорично заявил, че „този, който е създал Атлантида, сам я е потопил”, намеквайки, че разказът на неговия учител е пълна измислица и има единствено поучителна функция.

Една фикция, в която обаче няма как да не видим познати реалии от античния свят, добавят умерените оптимисти. Защото,

ако Атлантида е алегория, тя най-вероятно е изтъкана от събития и факти,

които някога наистина са се случили, може би не в такъв огромен мащаб, не толкова отдавна и не с някакви потомци на Посейдон. Става въпрос за най-обикновено литературно хиперболизиране със силен философски оттенък. Работата над тази версия започва с бума на археологията като наука от края на 19. и началото на 20. век, като за дълго време търсенето дори е обявено за приключено – с победител Минойския Крит, за чиято гибел се смята избухването на вулкана на съседния о. Тера (Санторини). Схващане, което се приема с все по-голям скептицизъм, но и до днес има своите привърженици. 
         
Накрая, но не по-значение, идва версията на крайните оптимисти, атлантолозите, според които разказът на Платон може и трябва, непременно, да се тълкува буквално. Тази трета версия е най-пъстра, интересна и… съмнителна. В спектъра на атлантознанието са видими теории с различни цветове: както крайно неправдоподобни (атлантите били унищожени от атомна бомба; били открили начин да преодолеят гравитацията; познавали и използвали лазера; открили начин да постигат безсмъртие), така и разумни разсъждения, базирани на съвременните познания по геология и хидрология на Земята.