Атлантологията наистина гребе с пълни шепи от фонда на развиващите се природни науки. Някъде около средата на 20. век става ясно, че в дълбокото минало на планетата земната континентална повърхност е имала различна форма от днешната. Откритата тогава тектоника на литосферните плочи, както и възникването на средноатлантическия хребет, свързано с раздалечаването на континентите, дават на ентусиастите дълго търсения повод да видят в Платоновите сведения рационално зърно: Атлантида може да е потънала, след като тектоничните процеси заредили под нейните недра истинска бомба от лава, която унищожила континента за отрицателно време.

Едно спорно твърдение, което няма категорично признание от официалната наука. Има и други –

някои търсят обяснение за тайнственото изчезване на Атлантида в изместването на полюсите, което довело до бързо замръзване в областите, намиращи се непосредствено до географските полюси на земята – и да, според тези теории Атлантида може би трябва да се търси под леда на днешния континент Антарктида.

Подобни хипотези вървят ръка за ръка с напредъка в изследванията на океанското дъно и земната кора и в бъдеще вероятно ще се увеличават. Една по-стара тенденция в атлантологията също не бива да се пренебрегва: това е често прокламираното културно единство на жителите от двете страни на Атлантика, чийто най-често изтъкван пример са пирамидите, в които много хора виждат паралел с добре познатите ни египетски монументи. В тази връзка Атлантида е набедена за люлка на една обща цивилизация от двете страни на океана.

Звучи разумно – високоразвитата цивилизация на атлантите е била унищожена, но някои от нейните достояния са били спасени, за да дадат живот на бляскавите цивилизации на Египет и на древна Америка. Една история на залез и упадък, не без аналогии в „официалната” история на човечеството – например Римската империя и последвалото „мрачно” Средновековие, последвано на свой ред от Възраждането, наречено Ренесанс. Новото е само добре забравеното (разрушено или потънало) старо. Фактът, че според тектоническата теория едно време континентите са били разположени по-близко един до друг, само окуражава подобен начин на разсъждение.

Малкият проблем обаче е датировката

– тъй като споменатите природни катаклизми се простират милиони години назад във времето, а началото на египетската цивилизация се определя около 3000 г. пр.Хр. Много по-млади са културите на Мезоамерика – олмеките, може би най-старата от познатите ни култури там, развиват своята цивилизация едва между 1400 и 600 г. пр.Хр. 
  
Иначе казано, дори да предположим наличие на атлантическа цивилизация в този период, няма как да обосновем запазване на знанието за нея, пък било то и от древноегипетски жреци. Нито те, нито Платон са могли да познават една толкова древна история.

Но и Платон, и другите гърци имали представата за едно не толкова далечно минало, за което напомняли митовете и легендите на Древна Елада. Разказът на философа има поразителни сходства със съдбата на елинския свят преди класическата епоха, която ни е най-добре позната. Затова именно

критската хипотеза не бива да се загърбва окончателно

– защото могъществото на атлантите много напомня на това на критския цар Минос. Елините поначало били морски народ, поради това и особено чувствителни към разказите за владетели на моретата. Римският историк от гръцки произход Диодор изброява 17 таласократии (морски владичества) в своята история. Минойският Крит установява икономическо и военно господство в Егейско море, а вероятно е водил и война с атиняните, както в легендата за Атлантида.