Лафатер иска да приложи към физиогномиката метода на точните науки. Според него това интуитивно познание, присъщо на хората, може да бъде въведено под определени правила. „Оставете науката ни, ако смятате, че органичните творения на природата са като дрехите на Арлекин – предупреждава Лафатер. – Дори кожата на една бълха не е направена случайно.” Според него

всяка форма от човешкото лице, съставена от прави линии,

е белег за сила, твърдост и интелект, а извитите линии – за слабост, гъвкавост и чувственост. Благоразумният има добре оформена брадичка с вдлъбнатина по средата, а хубавата усмивка показва „като термометър” добротата на сърцето и благородството на душата.

Книгата на Лафатер бързо е преведена и тиражирана в допълнени, съкратени, джобни и какви ли не издания, изучавани с ентусиазъм и смятани за незаменима част от домашната библиотека. По това време рядко се случвало някой да наеме на работа иконом или камериерка без консултация със семейния „Лафатер” и внимателно вглеждане в чертите на кандидата, пише Джон Греъм, който изследва влиянието на физиогномиката в Европа.

Много писатели от ХVІІІ и ХІХ век симпатизират на физиогномиката

и я използват в творбите си. Сред тях са Шарлот Бронте, Дикенс, Балзак, Зола и други. Психологическите заключения по външността изобилстват в романите. „Любопитно го огледа, надявайки се да открие в него естествената доброта на художника или почтителността на любителите на изкуството – четем в „Неизвестният шедьовър” на Балзак. – Представете си високо, плешиво, изпъкнало чело, малък, сплескан и вирнат нос като на Сократ, насмешлива уста, цялата в бръчици, възкъса, надменно вдигната брадичка...”

Балзак е твърдял, че изследването на човешката природа му е дало интуиция да прочете цялата история на един човек по лицето му.

През ХІХ век излиза на мода и друга „наука” –

френологията.

Тя се фокусира върху измерването на човешкия череп с идеята, че по него може да се съди за работата на мозъка. Основателят й Франц Йозеф Гал (1758 –1828) смятал, че мозъкът е съставен от 27 „органа”, на всеки от които съответства дадена „душевна способност”. Легендата разказва, че като дете завели Шамполион (прочутия учен, разчел египетските йероглифи) при Гал. Опипвайки черепа му, той възкликнал: „Ето един изключителен лингвист!”. Схващането, че на определени емоционални функции отговарят различни зони в мозъка, само по себе си е важна историческа стъпка към невропсихологията, макар принципът, по който са определени тези зони, да няма нищо общо със съвременната наука.