Часовниците на Дали вдъхновяват уравненията

Друг пример е синтезът на трите преплетени пръстена на Боромео (които са така свързани, че ако откачите който и да е от тях, другите два също ще се разделят). Структурата е реална, а моделът на молекулите прилича на истински въжени възли или на олимпийския символ. Но от химическа гледна точка те представляват една красива абстракция.

Важна е ролята на случайността.

Абстрактното изкуство на 20. век почти постоянно се занимава с напрежението, създавано от явната случайност. Демонстрират го великолепно картините на американския майстор на боите Джаксън Полък. Случайността съществува по друг начин в керамиката - например при взаимодействието на глината с растения, дърво или вмъкнати предмети, които контролират редукцията или окислението в пещите с дърва, в които са създавани японските съдове „Бизен” и „Шигараки”.

Интересен еквивалент в химията е неотдавнашното развитие на комбинаторната химия или органичният синтез въз основата на разнообразието. Идеята е да се създаде комплекс нискобариерни реакции (протичащи лесно при обичайни условия), които генерират не една, а милиони различни молекули в един съд. Отчасти, но само отчасти, това е опит да се имитира природата. Защото на определени етапи тя вкарва нееднообразни стъпки за насищане с молекули, търсещи своята ниша. Повечето не правят нищо, но няколко успяват. Такa работи имунната система и се получават разнородни структури. Лабораторното производство на обширни "библиотеки" с потенциални катализатори за горивни клетки показва ползата от естетическата експлоатация на случайността.

Музиката

е най-абстрактното изкуство. Няма спор, че тя (или поне тази, която си струва) е нещо много повече от имитация. Както е казал Игор Стравински: "В корена на всяка (музикална) творба човек открива едно въжделение, което не е въжделение към плодовете на земята".

На едно ниво музиката е структурирана последователност от звукови тонове във времето, вариращи по честота и сила, с обертонове и хармония. Това, което я издига над тази суха дефиниция, е силният психо-биологичен отзвук, който звуковите нанизи имат върху хората. Няма по-абстрактно изкуство, а и надали има по-лесно проникващо в психиката.

Ако времето е критичната променлива в музиката - тъй като и за мелодията, и за ритъма мигът преди и мигът след са много важни, тогава може би органичният синтез предлага грубa научнa аналогия. Така например при синтеза на пеницилин се добавя съставката DCC (дициклохексилкарбодиимид), а по-късно същата съставка се отделя, като отнася атоми водород и кислород. DCC е "активатор". Той осигурява образуването на ключовия четиричленен пръстен на пеницилина. Процесът е твърдо закрепен по време. Ако стъпките се задействат обратно на който и да било етап, би имало различна реакция, различна мелодия. Или дори провален синтез, нехармоничен срив към хаос, черна лепкава утайка в колбата.

Химичният синтез, може би най-интелектуално развитият дял на химията, се различава от музикалното произведение по това, което цели: да направи точно един вид молекула и никоя друга. Един квартет от Бетовен има своето кресчендо и своя завършек. Но в крайна сметка пак настъпва тишина и емоционално мъчителната пътека до тази тишина е единственото, което остава и може да бъде изживяно само когато композицията се изсвири отново.

Абстрактното изкуство е студено. Такава е и науката.

Тези твърдения са провокация - и Роалд Хофман ги изказва, за да подчертае карикатурността на тази преобладаваща представа. Как биха могли и двете да са „студени”? Навлизането в емоцията при абстрактното, както и възхищението от науката не стават пряко. Пътят към тях трябва да се учи. Фигуративното изобразяване или дори най-малкото пресъздаване на фигуративния жест може да е най-непосредствен израз на мъка, напрежение, страх или любов. Понякога това се прави само с няколко линии, това е принципът на карикатурата.

Кръстът, носен от науката, е нашето настояване за деперсонализиране на опита, ако искаме да бъде коронован като надеждно познание. През последните 200 години се налага една закостеняла форма на научния продукт - научната статия. Какво насилие упражнява този скучен език върху научното въображение, възкликва Хофман.

Германският философ Имануел Кант е разбирал, че творческият порив се задейства от двойствени вътрешни реакции. Те са едновременно инстинктивен емоционален отговор на даден предмет или процес и познавателна игра с това, което виждаме и чуваме. Един от начините да се опише проблемът на възприятието, споделяно от абстрактното изкуство и науката, е, че когато фигуративното, физическото или личното се изтласкат настрана, се подчертава познавателното. А мисленето изглежда по-„прохладно”. Красотата се връща, трудно е човек да опази душата си от нейните наслади. Но първоначалното впечатление за промяната от емоционалното към когнитивното е... студенина. И отново музиката е магическото изключение.

В науката измерваме реалността,

като я представяме с молекулярни модели и математически уравнения. Това измерване е рисковано, но има и огромна сила -математическият анализ и теорията за пертурбациите* (ДА СЕ ОБЯСНИ ПОД ЛИНИЯ) позволяват да се изчисли полетът на космическата станция “Марс Лендър” с точност до няколко метра.

Начините на представяне на науката са както буквални, така и символични - те биха могли да приличат на нещото, както и да са произволни. Линиите в молекулните модели от топки и клечки например дават обща представа за относителните микроскопични разстояния. След това тези изображения се пренасят на хартия, на компютърни екрани и в мозъците ни по всички правила на изкуството - което включва и абстрактното изкуство. Така че ние се фокусираме като кубисти върху една част на молекулата, изкривяваме я и обозначаваме действащите сили със стрелите на швейцарско-германския художник Паул Клее. А когато трябва да представяме същината, значимото, ние опростяваме, често по начина, по който са го правили творците от зората на абстрактното изкуство през 20. век.

Вземете например задачата да се изобрази гръбнакът на белтъчините - биополимери, чиито вериги са понякога спирални, а понякога разтегнати и с вид на плисе. В началото на 80-те години Джейн Ричардсън от университета „Дюк” изобретил "лентовидно" изобразяване, което се основава на реалността на молекулярната структура, получена при експерименти. Лентовидното представяне, един вид абстракция, е гениална идея. Първо направено на ръка, сега компютризирано, това виждане оформя начина, по който мислено си представяме протеините.

Абстракцията чрез уравнения или опростено представяне на молекулната структура е съществен механизъм в науката. Но аналогиите с абстрактното изкуство и музиката се натрапват и по други начини - като противопоставяне на естественото, в шеговитото или целенасоченото преследване на същността, в начина, по който се отдава дължимото на времето и случая. Както в науката, така и в изкуството ние създаваме и откриваме смисъла.

Автор: Петър Кънев