През 2014 г. британският телевизионен канал Channel 4 излъчи праймтайм поредица, наречена Dead Famous DNA – ДНК на мъртви знаменитости. Бяха избрани големи исторически личности, а ловът за парчета подходяща за анализи тъкан от Бетховен, Джон Ленън, Наполеон и Адолф Хитлер на фона на подобаваща фонова музика беше основният фокус в предаването. Целта беше да се извлече ДНК от тях, за да се види дали сочи към ключа за техните световно значими постижения.

Колко странен и зловещ е светът на издирването на телесни части на мъртви знаменитости. ДНК на мъртви знаменитости беше страшно развлекателно предаване освен в случаите, в които моралният аспект на шоуто беше под въпрос. Преобладаващото усещане на зрителя беше това на забавна безпощадност, най-вече за сметка на самото предаване. Телевизионните предавания често разчитат на метафоричното пътуване към откритието, но това беше телевизионно пътешествие към разкриването на една скъпоструваща заблуда. Не става въпрос за случая, в който отрязаният пенис на Наполеон бе сметнат за твърде малък за полезно извличане на ДНК – щеше да им трябва повече от два и половина сантиметра от това изсъхнало парче плът. Нито пък когато похарчените 10 000 долара за косите на Мерилин Монро и Джон Ф. Кенеди бяха профукани на вятъра, тъй като ДНК от тях беше изгоряла от слънцето. Или за пробата от косата на крал Джордж III за пет хиляди долара, която се оказа от перука. Но беше отвратително и морално противно да се купува коса от гротескния виден отрицател на Холокоста и търговец на нацистки регалии, макар че отвращението на зрителите беше леко смекчено, когато се оказа, че тя не е от главата на фюрера, а от тази на индиец.

Все пак изследването на плътта на мъртвите не беше основната цел на това генетично неграмотно шоу. „Може ли тяхната ДНК да разкрие какво е направило Мерилин Монро толкова привлекателна, Алберт Айнщайн толкова интелигентен или Адолф Хитлер толкова зъл?“ – със сериозно изражение говори навъсеният водещ.

„Не“, е отговорът, но с такъв отговор предаването щеше да е доста по-кратко. Злото кодирано ли е в гените? Не. А интелигентността? Със сигурност има наследствен компонент – при това значителен, – но той се измерва в популационен мащаб, а не в отделните индивиди, но дори така търсенето на специфични генетични корелации с интелигентността все още не е особено ползотворно. Що се отнася до красотата, аз не харесвам Мерилин Монро, както, вярвам, и много други хора по света. По-скоро съм почитател на Лорън Бакол. Струва ми се, че има една фраза, свързана с „очите“ и „гледащия“, която изразява тази идея. Наистина има архетипи на женската красота, но много от тях са културно специфични и далеч не са универсални дори в рамките на тези култури. Физическата красота на Мерилин отчасти е заложена в гените ѝ и несъмнено тази физика е част от нейното очарование. Но нейният профил, актьорската игра, характерът, дрехите, гримът, косата и всички останали неща, които допринасят за възприемането на красотата ѝ, не са кодирани в нейната ДНК и не могат да бъдат разкрити с помощта на геномиката. Преди да се превърне в Мерилин, Норма Джийн е била червенокоса, но ще се обзаложа, че в споровете за статута ѝ на архетип на женската красота се разглежда именно емблематичната ѝ перхидролено руса прическа.

Без значение дали става дума за престъпност, психологически характеристики, психиатрични разстройства или за напълно нормално човешко поведение, като политически пристрастия, или податливост към алкохола, или хомосексуалност и всякакви други позиции в спектъра на сексуалните предпочитания, биологичната информация, която се разкрива чрез генетиката, не съдържа причини, нито активатори, нито основи за поведение – тя разкрива само потенциални фактори и вероятности.

Никой никога няма да открие ген на „злото“ или на красотата, или на музикалния гений, или на научния гений, защото такива гени няма. ДНК не е равносилна на съдба. Наличието на конкретен вариант на конкретен ген може просто да промени шансовете ви за определен вид поведение. По-вероятно е наличието на много малки разлики в много гени да окаже влияние върху възможността за конкретна характеристика в съзвучие с околната среда, която включва всички неща, които не са ДНК.

Откъс от книгата „Кратка история на всички, които някога са живели“ на Адам Ръдърфорд.

Това е една история за вас – за това кои сте и как сте стигали дотук. Тя е уникална за всеки един от стоте милиарда души, които някога са стъпвали по тази земя. Засяга всички ни, защото всеки носи в генома си нашата колективна история, изпълнена с раждания, смърт, глад, болести, войни, миграция и много секс.

Откакто учените разчетоха човешкия геном за пръв път през 2001 г., той е обект на всевъзможни твърдения, противоречия и митове. Всъщност, както Адам Ръдърфорд обяснява, геномите ни трябва да се четат не като инструкции за създаване на човек, а като епични поеми за нашия произход. ДНК е определяща много по-малко за нас като индивиди, но много повече за всички нас като вид.

В това завладяващо пътешествие из обогатяващия се пейзаж на генетиката Адам Ръдърфорд разкрива какво ни казват нашите гени за историята и какво ни казва историята за нашите гени. От неандерталци до убийства през мъртви крале, раси, чума и червена коса, от еволюция до епигенетика – това е един просветляващ нов портрет на нас и нашия дълъг път дотук.

„Добре написана, стимулираща и развлекателна книга; но и което е по-важно – поредният добре проучен негов труд.“ – Ричард Докинс

Адам Ръдърфорд е британски учен, писател и водещ на радио- и телевизионни предавания. Дълги години е редактор на сп. „Нейчър“, автор на „Гардиън“, водещ на програма на Би Би Си. Снима научно-документални филми, пише книги на тема генетика и произход на живота.