Прозорците на горния етаж в красивата стара къща с леко олющена фасада все още светели. „Дори на тази възраст старецът не си ляга рано“ – минало през ума на младия мъж. С тази мисъл той натиснал звънеца и зачакал. След малко се чули стъпки и миг по-късно вратата се отворила.
– Гледай ти кого е довял вятърът в този късен час – засмял се старецът. – Какво те води насам, момчето ми?
– Отдавна трябваше да се отбия, дядо.
– Влизай, влизай. Не стой навън – казал възрастният човек и отвел внука си в старомодната уютна дневна. – Разказвай сега. Кажи на стареца какво те мъчи?
– Как се сети, че нещо ме мъчи?
– На лицето ти е изписано. Хайде, изплюй камъчето – подканил го той.
– Бракът ми не върви. Вече почти не си говорим, а когато го правим, то е, за да се скараме. Преди две години бях убеден, че нищо не може да ни раздели. А сега имам чувството, че съм женен за непозната. Май не ни остава друго, освен да се разведем...
– Разбирам... Но преди да вземеш окончателно решение, нека ти разкажа една история...
Живели някога мъж и жена. Те били женени от няколко години и романтиката между тях си била отишла. А на нейно място ден след ден пускали дълбоки корени разочарованието и раздразнението, дребнавите спорове и отчуждението.
Вечер мъжът се прибирал вкъщи, изсумтявал неясен поздрав, пускал телевизора на спортния канал и се настанявал в любимото си кресло, чиято протрита тапицерия говорела красноречиво, че този ритуал не е от вчера.
От кухнята, където жена му приготвяла вечерята, се чувало монотонно потракване на съдове, примесено с реплики от някакъв сериал. „Пак гледа глупавите си сапунки – мислел си той. – Превърнала се е в истинска лелка. Липсват само ролките за коса и пеньоарът. Ужасно се е запуснала... А каква жена беше на времето – сексапилна, съблазнителна, духовита! И как се смееше на шегите ми!“
В това време, докато се въртяла из кухнята, тя пък си мислела: „Пак гледа футбол. Всеки ден е едно и също. Прибира се и веднага се пльосва пред телевизора. Вкъщи нищо не пипва, мързи го... и коремче даже е пуснал. А какъв мъж беше на времето – внимателен, нежен, отзивчив! И как ме караше да се смея!“
– Гладен съм! Кога ще е готово яденето? – прогърмял гласът му от хола.
– Половин час – отвърнала кратко тя.
Раздразнението на мъжа в другата стая растяло с всеки изминал миг. „Цял ден се трепя на работа. Заслужавам поне да вечерям навреме.“ Изведнъж той усетил, че му се повдига и от спортния канал, и от шумната сцена, която сапунените герои разигравали в собствената му кухня. Взел едно яке от закачалката и излязъл навън.
Било топла ноемврийска вечер. В малкия парк в съседство все още се срещали хора. Мъжът седнал на една пейка, запалил цигара и зареял безцелно поглед в случайните минувачи. По алеята малко по-нататък се задала възрастна двойка. Мъжът и жената се разхождали, хванати за ръце. Внезапно мъжът спрял до едно дърво и попитал жена си:
– Знаеш ли какъв ден е днес?
– 13 ноември?
– Точно така. На този ден преди петдесет години те целунах за пръв път под клоните на това дърво.
– Непоправим стар романтик! – засмяла се възрастната жена и погледнала топло мъжа си. – Помня, разбира се. Тогава бяхме млади и влюбени.
– А сега сме само влюбени – пошегувал се мъжът.
– Понякога се питам как го постигнахме...
– И стигна ли до някакво заключение?
– Да, стигнах. Ти винаги се държеше с мен като с богиня. А аз се стараех да се превърна в богинята, която виждаше в мен.
