“Миа и оставащото време” – един страхотен разказ на Гергана Павлова

Миа се събуди от пронизваща болка. Слепоочията ѝ пулсираха и имаше усещането, че ще експлодират всеки момент. Инстинктивно от очите ѝ започнаха да текат сълзи. Тъкмо се протягаше към бутона, за да извика сестрата, когато усети, че не беше сама. Туморът беше засегнал зрението ѝ и вече едва различаваше силуетите. Опита се да фокусира фигурата, стояща до леглото ѝ, но това само засили болката.

– Как си, Миа? – Чу тя познатия ѝ отскоро глас. Ядоса се, че ѝ задаваха толкова тъп въпрос. Най-лошото беше, че не го правеше само той. Всички я питаха това – лекари, сестри, санитари, родители, приятели и прочие. Сякаш не нейният, а техните мозъци не функционираха правилно.

– Попитах те как си? – Повтори той и седна до краката ѝ.

– Сам виждаш.

– Операцията е в петък.

Момичето не отговори. Беше се вторачила в силуета му и се опитваше да различи някакви черти. В стаята цареше полумрак, защото светлината я дразнеше от една седмица насам. Но въпреки това не спря да напряга очите си. Стори ѝ се, че целият е в бяло. Болезнен лъч я преряза. Тя замижа.

– Не бива да се напрягаш.

Ама какви глупости ѝ говореше!

– Само дойдох да те видя за малко. Нямам много време.

След тези му думи тя усети как ѝ обръща гръб.

– Не, чакай. Постой малко. – Сама не разбра как се изплъзна това от устата ѝ. – Напоследък никой не си говори с мен. Поне не нормално.

Усети, че той се засмя.

– Добре, но само малко. Имам много работа.

Момичето кимна.

– За какво ти се говори? – Попита той.

– Не знам.

– Навън е хубав слънчев ден.

– Не за това. Всички само ми говорят колко хубаво било навън. Да, ама аз съм вътре, прикована за това проклето легло, овързана със системи, прикрепена към какви ли не машинарии, които като че ми отброяват оставащото време. Да не говорим, че съм почти сляпа, с такива болки, които и морфинът не може да успокои, а те тръгнали да ми разправят колко хубаво било навън!

– Нормално е да си гневна.

– И още как!

По коридора се чуха тежките стъпки на дежурната сестра. Преди да се усети, Миа остана сама с нея. Това не я спря да избълва всичко, което я гневеше. Не я интересуваше кой я слуша, искаше тая отрова да се излее от нея. Може би след това щеше да диша по-леко.

– Горкото дете – тъжно поклати глава сестрата, докато увеличаваше дозата обезболяващи. Миа беше изпаднала в криза и бълнуваше. Туморът беше засегнал и речта ѝ, така че не можеше да се разбере нищо, от това което се опитваше да каже.

Веднага щом вратата на стаята се хлопна зад сестрата, той отново се появи.

– Къде изчезна? – Сърдито го попита Миа.

– Нали ти казах, много съм зает и не мога дълго да се застоявам на едно място.

– И ме остави. Всички бягат от мен.

– Не си справедлива, Миа.

– Няма нищо справедливо на тоя свят, че да се очаква от мен да бъда такава.

Усети, че я гледа с неодобрение.

– Аз съм на деветнайсет, щях да ходя в университет, да се преместя в друг град, да имам нов живот с нови хора, много купони, весели пътувания с приятели. Знаеш ли, че не съм ходила почти никъде. Нашите все работеха, а мен ме пращаха през ваканциите на село. Другите ходеха по морета и басейни, а аз ходех по бостани и градини. Това справедливо ли е? И точно когато предвкусвах новото си начало, ми откриха тоя проклет тумор. Питам те, това справедливо ли е?  

– Справедливостта е качество на хората, не на живота.

– Я не ми философствай! В училище имах един учител по история. Много обичаше сентенциите –  колкото по-замотани, толкова повече му харесваха. Караше ни всяка седмица да пишем тъпи есета на тъпи теми.

– Ти май беше приета в университета с едно от тия есета, нали?

– Какво от това? Сега там ли съм?

– Добре, Миа, кажи ми къде искаш да си сега?

– Навсякъде, но не и тук. Всъщност съм съгласна да бъда и тук, но да знам, че ще оздравея. А такива изгледи няма.

– Не вярваш на операцията в петък, а?

– Ти затова ли дойде? Да ми задаваш тъпи въпроси! Разбира се, че не вярвам! Първата операция беше с много по-висок процент на успеваемост, а се оказа пълен провал. Тази е последната карта от ръкава на лекарите. Те не вярват в нея. Правят я за утеха на родителите ми, за да им се закълнат, че са направили всичко възможно. Даже мисля, че хирургът я иска повече от всички. С нея ще може да си измие ръцете и да каже, че оттук нататък нищо не зависи от него.

– Можехте да не се съгласявате.

– Аз вече нямам думата, ако не си забелязал. Никой не разбира думите ми, а аз не виждам лицата им. И въпреки това знам, че никой не иска да ме погледне. Родителите ми се давят от мъка като ме видят, затова предпочитат диаграмите на лекарите, а пък последните ми хвърлят от време на време по някой гузен поглед, защото им напомням за провала им. Вече никой не ме пита за нищо.

– Какво би им казала – на родителите си и на лекарите?

– Не знам. Не съм си готвила предсмъртната реч. Честно казано, до вторник вярвах...молех се…по-точно се надявах, че ще се оправя. Но операцията се оказа неуспешна.

– След около ден и половина и втората операция ще е минала. Не може да не си премислила нещата.

– Проблемът е, че ги премислях прекалено много.

– И какво измисли?

– Яд ме е. Чувствам се измамена и предадена. И уморена, адски уморена.

– Ще те оставя да си починеш тогава.

– Не, не си тръгвай. Постой още малко.

– Добре. Каза, че искаш да пътуваш. Къде ти се ходи?

– Навсякъде. Винаги съм искала да отида в Париж, също така в Неапол, Рим, в Испания, искам да видя и пирамидите, и на сафари в Африка, и Тадж Махал, и...

Усети, че ѝ се смее.

– Защо ми се подиграваш?

– Аз никога не се подигравам. Просто това съм го чувал толкова много пъти, а всъщност почти никой не го мисли.

– Не е вярно, това са мечтите ми.

– Това са капризи, Миа. Разликата е, че мечтите поддържат човека жив. Дават му стимул да става сутрин, карат го да проявява най-добрите и най-лошите черти от своя характер, а нерядко го превръщат и в пълен егоист.

– Ти си отвратителен. Не съм срещала по-голям циник от теб.

– Не смятам, че това, което казах, е лошо. Не съм обидил никого.

– Отстрани звучи като пълнокръвна обида.

– Отстрани и небето изглежда синьо.

– С теб не може да се говори.

– Може би проблемът е, че винаги срещам хората, когато са изгубили човечността си. Да си ходя ли?

– Не. Чакай. Как се казваш? Малкото ти име.

– За теб съм Михаил.

– Само за мен ли?

– Не. Различните хора са ми дали различни имена, но това не изменя моята същност. Можеш да ми викаш както си искаш.

– Страх ме е.

– Знам. Почти всички се страхуват. Обаче няма от какво.

– Как така да няма? Неизвестността плаши.

– Именно. Ирационално е да страхуваш.

– Точно ти ли говориш за ирационалност?

– Това винаги засилва ефекта. Е хайде, тръгвам. Ще се видим съвсем скоро.

Преди Миа да му възрази, той беше изчезнал.

***

Операцията премина и никой не беше изненадан от резултата ѝ. В сумрачната стая само апаратът за изкуствено дишане напомняше, че все още не е празна. Миа беше заобиколена от непрогледен мрак, когато чу познатия ѝ глас.

– Време е. – Каза ѝ той и ѝ протегна ръката си. Сякаш целият беше изтъкан от светлина. Носеше бял костюм. Русата му коса беше почти прозрачна, но живите му очи и топла усмивка придаваха жизненост на почти безплътната му фигура.   

– Още ме е страх. Не съм готова.

– Аз съм с теб. Лошото беше дотук. Вече си свободна от болката, от болестта и от това легло.

– Не, не съм готова. Толкова много неща не успях да направя.

– Спокойно. Имаш още три дни на земята. Можеш да отлетиш навсякъде. Можеш да видиш Париж.

– Не ми пука за Париж! Има толкова много неща, които искам да кажа на нашите. Искам пак да видя къщата на село и ливадите, където тичах. Искам да видя приятелите си за последно.

– Добре, имаш три дни. Направи всички тия неща. После ще дойда и заедно ще продължим.

– Но те ще ме чуят ли, ще ме усетят ли, ще ме разберат ли?

– Едва ли. Но това не трябва да те спира. Кажи им всичко, излей и щастието, и болката си, защото не можеш да продължиш нататък с тях. Те са земни чувства.

– А там? Какво има там?

– Покой.

– Страх ме е.

– Знам. Затова съм тук. Хайде, подай ми ръка.

Момичето се протегна и докосна дланта му. Изведнъж я обгърна вълна от светлина. Усети се лека като перушинка. В миг изчезнаха страха, болката, гневът, скръбта и всичко, което оковаваше душата ѝ толкова дълго време. Изпитваше пълно спокойствие. Искаше да му каже колко му е благодарна, но нито звук не излезе от устата ѝ.

– Ще се видим след три дни, Миа. – Каза ѝ той и изчезна.

Под нея, в сумрачната болнична стая, приковано на легло и омотано в системи, лежеше безжизненото ѝ тяло. Внезапно през вратата нахълтаха лекарят и дежурната сестра. Родителите ѝ стояха на прага и не можеха да си поемат дъх от мъка. Миа се спусна към тях, за да ги прегърне.    

Автор: Гергана Павлова