Мисля, че ролята на майката в живота на детето не е толкова еднозначно розова. Често точно с майката са свързани най-силните детски травми, страхове, комплекси, които след това отравят целия останал живот… Понякога общуването с майката носи просто вреда и най-добре детето да бяга от такава майка колкото се може по-рано – зная много достойни хора, които в ранната си младост са избягали от дома, от своите майки. При това няма изобщо съмнение, че майките им са ги обичали.

Нямам предвид майките, които пият, които не хранят децата си, оставят ги в детски дом. Говоря за нормални майки, към които причислявам и себе си.

Случвало ми се е да бъда на психологически семинари, участници в които са основно майки. Не всяка аудитория е толкова агресивна. Показателно е как говорят за децата си: «То», «този», – едва ли не с ненавист, като за нещо много неприятно, дразнещо, което е пречка в живота. «Детето седи много в интернет… какво да правя?» «Как какво? Режеш кабела!»

Ако трябва да съм справедлива, трябва да спомена, че често детето отвръща със същото. Учи се зле. Нагрубява. Затваря се в себе си. Взема наркотици.

Готово е да бъде с когото и да е, но не и с майката. Да сподели проблемите си със страничен човек, но не и с майка си. Само майката да не знае, да не идва, да не досажда, да не изнудва, да не заставя, да не ругае.

Майката е най-главният човек в живота. Майката има най-много права над детето. Този факт ѝ дава правото да възпитава детето до дълбока старост, да обижда, да досажда, да бъде дребнава, да мърмори, да унижава, да учи на живот, да му се обижда, ако не се държи, както трябва (а то винаги се държи неподобаващо), да се меси в личния му живот, да обсъжда неудачните му избори (а той винаги е неудачен), пряко или косвено да разрушава семейството му, да разваля отношенията с приятелите му, да ограничава свободата му.

Една млада жена, изтормозена от свекървата и жизнените обстоятелства, казваше: «Искам дете, за да имам нещо мое». А именно: своя територия, свое беззащитно човече, което може безнаказано да мъчи и да си изкарва за всички житейски несправедливости.

Една образована и прилична майка на тригодишно дете идваше на психологични консултации. Тя знаеше, че нещо с нея не е наред. Работата е там, че постоянно биела детето жестоко. И когато я попитаха защо го прави, отговори: «Не мога да се откажа от това удоволствие». Друга майка, също прилична и добре образована, довела сина си до такова състояние, че да се стряска, когато влиза при него. Просто трепвал и това е. От страх. Да, тя го е била някога в детството. Но това е било отдавна – той вече е на 18. Но продължава да се стряска, неизвестно защо…

А колко деца не могат спокойно да слушат звука на майчиния глас! Не е важно какво казва, просто гласът е свързан с нещо толкова неприятно, че по-добре да си запуши ушите или да тръшне вратата.

Трябва ли да говорим какво става с тези момчета, когато пораснат и започнат да търсят отношения с жени, а после попълват редиците на нуждаещите се от помощ? Както показва практиката, за сина одобрението на майката е много по-значимо от одобрението на бащата. И критичното отношение на майката към сина по-късно се отразява тежко и по най-различен начин на живота му като мъж. Случва се и така, че с всичките си жени, по един или друг начин, решава проблеми, създадени от майката.

А нали всички сме сигурни, че обичаме нашите деца и им желаем само доброто?

И затова се вълнуваме, контролираме, пляскаме, поучаваме. Какво друго е това, освен любов? Нали любовта е пълното владение на другия, нали?

А нали ги раждаме, за да решим някакви свои проблеми? Трябва да реализираме майчинския инстинкт, понякога използвайки детето като оръдие за отмъщение, за шантажиране и манипулации или като компенсация за женската неудовлетвореност.
Не сме виновни за всичко това. Но и децата също.

Aвтор: Ирина Глусченко