Доктор Костадинов подпечата документа със стар дървен печат с лъщяща от употреба дръжка. Първо го удари в мастилницата, после се чу едно силно “пльок” и миризмата на мастило изпълни стаята, допълвайки тази на стари книги и мухъл, които винаги витаеха в кабинета на завеждащия клиниката психиатър. Загубилият с времето цветовете си старец вдигна току-що подпечатания лист хартия и го огледа вяло над очилата си. Доктор Костадинов винаги гледаше над очилата. Наско си мислеше, че лекарят ги носи само така, за да се вписва в общата картина. Всички лекари в клиниката носеха очила и бели чехли, които тътреха вяло по коридорите. Въобще всичко правеха вяло - едно от нещата, по които се различаваха от санитарите. Те, на свой ред, носеха маратонки и правеха нещата енергично. Вървяха по коридора енергично, пушеха цигари в двора енергично, сякаш нямаха търпение да ги изсмучат с енергични дърпания, удряха пациентите енергично. Не можеше да си представи санитар да удря вяло. От тази мисъл Наско се усмихна. През това време доктор Костадинов му говореше нещо и отвърна на усмивката му, сигурно решил, че се смее на някоя негова шега.
Друга разлика, помисли си Наско, е, че лекарите са по-умни от санитарите. Знаеха разни неща или поне си даваха вид, че знаят. Кимаха и казваха „разбирам“, записвайки нещо в едни стари тетрадки с пожълтели по крайчеца листа, които миришеха на кафе и училищен склад. Наско не знаеше дали го разбираха наистина, но мисълта, че някой се интересува дотам от неговите мисли и чувства, че да ги записва в тетрадка, го караше да се чувства по-добре. Санитарите, от своя страна, бяха по-тъпи. Не се интересуваха твърде много от другите. Гледаха да разкажат за своите проблеми на някой друг санитар, докато пушат цигари, и четяха само спортната страница на вестника и тази с голата жена.
Веднъж Наско каза на Ванката - един от по-ведрите санитари, който понякога му носеше мандарини, каква според него е разликата между лекар и санитар. На Ванката не му хареса, зашлеви му такъв шамар, че Наско си удари главата в рамката на леглото. Потече му кръв. Кръвта му миришеше на ръждив пирон. От цялата тази случка на Ванката му дожаля и му донесе мандарина, но това още повече обърка и без това изтерзаното му съзнание.
Наско беше олигофрен. Това означава, че коефициентът му за интелигентност е под шестдесет и пет точки. Много неща в света го объркваха или му се струваха прекалено сложни, особено отношенията между хората. Наглед очевидни за другите неща му убягваха. Често се изненадваше на техните реакции, тъй като при него липсваше нещо, което доктор Костадинов наричаше „емоционална интелигентност“.
Виж, кучетата бяха друго нещо. С тях се разбираше перфектно. Преди да се случи инцидентът и да го настанят в клиниката, Наско помагаше на доктор Пепи. Той пак беше доктор, но по кучешките въпроси - ветеринар. Тогава Наско се грижеше за животните.
Чистеше клетките, къпеше и хранеше кучетата, а те му се радваха. И той им се радваше.
Как му липсваха тези дни, изпълнени с човешка и кучешка радост.
С удоволствие си спомняше сутрините, в които ставаше и на масата в кухнята го чакаха пържени филийки и чай от липа. С майка му гледаха сутрешния блок и след това го водеше с трамвая до ветеринарната клиника. Щом отвореше вратата, кучетата започваха да лаят от възбуда. Дращеха и се въртяха в клетките си, а той ги пускаше за няколко минути всичките да си поиграят на воля, преди да е дошъл доктор Пепи. Ех…
Но това беше преди клиниката. Казват ѝ клиника, но всъщност е лудница. За да не се напрягат лудите, като разберат, че хората ги мислят за луди. Така казваше инженер Ибрахимов - един от приятелите на Наско в лудницата. Така де, клиниката. Начетен човек. Единственият пациент, който притежаваше и четеше книги. Държеше винаги да му говорят на „Вие“. Когато Наско не разбираше някоя случка, инженер Ибрахимов му я обясняваше като на малко дете. Страхотен човек. Беше полял с бензин и запалил жена си, докато спи, но като изключим това, наистина страхотен човек. Казваше, че всеки дълбоко в себе си е зъл и ако има възможност, ще вреди на другите, понеже не е създаден за да живее в общество, а да ходи гол в гората и да убива животни с пръчка. Наско не знаеше за хората, но беше сигурен, че всички кучета дълбоко в себе си са добри. Само дето някои са бити прекалено много или им е отрязана опашката, за да озлобеят, или не им е давана достатъчно любов и затова понякога се спускат да захапят. Подозираше, че така е и с хората, но кой беше Наско да спори с инженер Ибрахимов. Той щеше да му липсва най-много.
- От теб, Атанасе, очаквам да се превърнеш в един редови член на обществото.
Наско се сепна. Видя пред себе си ръката на доктора, пресегната през масата, с широко отворена длан, готова за ръкостискане. Върху бюрото бе подпечатаният амбулаторен лист и заповед за освобождаване с особено мнение.
- Добре - отвърна скромно той. Надигна огромното си тяло от стола и плахо пое ръката на доктора, която изглеждаше като детска ръчичка в неговата.
Наско беше висок и едър мъж в средата на четиридесетте. През годините, прекарани в липса на движение в психиатричната клиниката, бе пуснал и шкембе, въпреки че хората не го определяха като дебел човек. Малкото коса, която му беше останала, бе късо подстригана. Имаше спретнат вид. Грижеше се добре за хигиената на тялото си и миеше зъбите си по три пъти на ден.
Дългите, сухи пръсти на доктора стиснаха масивната му ръка здраво. Миришеха на тютюн, а показалецът и средният пръст на лекаря бяха пожълтели от никотина на хиляди цигари.
- И да слушаш. Следващия път като те видя, да е защото си дошъл да ме черпиш една ракия и да ми разкажеш как добре си се устроил. - Доктор Костадинов смигна, при което по и без това набръчканото му лице се появиха стотина нови бръчки.
Настъпи неловка тишина. Широката усмивка на лицето на доктора бавно се сви.
Наско продължаваше да стои на стола, усмихвайки се на свой ред.
Ето такива неща му убягваха. Нормалните хора щяха да разберат, че е време да станат и да излязат през вратата, но за Наско това беше енигма. „Енигма“ - знаеше тази дума от инженер Ибрахимов, на когото му беше любима и често я използваше. Означаваше загадка, нещо, което не разбираш. За Наско светът беше една голяма енигма, но скоро му предстоеше да се сблъска челно с нея. Тъй като бюджетът на клиника „Свети Панталеймон“ се сви за поредна година, се наложи преструктуриране, което доведе до съкращаване на тридесет от сто и двадесетте и легла. Част от пациентите преместиха в други лечебни заведения, а друга част, към която спадаше и Наско, освободиха за домашно лечение. Именно подпечатаните листа върху прашното бюро му даваха правото да излезе навън. Доктор Костадинов го погледна над очилата, погледна и документите, подканвайки го да ги вземе, но тъй като Наско продължаваше да му се усмихва, натисна копчето на допотопния интерком на бюрото си.
- Асене, ела да изпратиш Наско.
Кафявата тапицирана врата се отвори и в стаята с пъргава стъпка влезе висок, мускулест санитар с каменна физиономия. Хвана Наско под мишница и го вдигна грубо от стола.
- Да не забравиш документите. Това го дай на Пенчева - подхвърли началникът на психиатричното отделение, без да вдига очи отново. Вече подпечатваше нещо друго.
***
Голямата желязна порта на двора се отвори и пред Наско се ширна необятна зелена поляна, пресечена от тесен асфалтиран път, посипан в края с чакъл. Встрани от него, в голям разкалян участък, бяха паркирани колите на служителите. Клиниката се намираше се на хълм, в покрайнините на граничещо с града село, и долу в низината се виждаха жилищните сгради на София, обгърнати в смог.
Наско потрепери. Не че му беше студено. Почувства се гол, а имаше дрехи. Беше на тая зелена поляна, която толкова дълго бе гледал от прозореца си, и си представяше как кучетата от ветеринарния кабинет на доктор Пепи тичат по нея и той им хвърля разни играчки и ги гали по коремите. А сега, когато най-сетне беше на нея, се почувства сам и уязвим. Сякаш не оградата на клиниката пази обществото от лудите, а лудите от обществото и този голям свят, в който могат да ти се случат толкова много неща. Несигурен свят, в който в седем и половина сутринта няма чай и филия с маргарин и никой не е длъжен да те пита как си и да записва отговора в тетрадка.
Наско си спомни си думите на инженер Ибрахимов „Страхът отнема възможности“, преглътна притеснението си и пристъпи навън. В ръцете си плахо стискаше една ленена мешка с логото на клиниката. Вътре имаше три чифта бельо, три бели тениски, четка за зъби, бутилка вода от половин литър и един сандвич, завит в салфетки. Имаше и сто и петдесет лева - пенсията му, която си беше изтеглил от банкомата в столовата на клиниката. Бръкна в джоба на якето си и извади сгънато листче.
„Върви до спирката надолу по пътя. Качи се на автобус 191.
Слез на спирка ‘Теменуга’.“
Устните му се мърдаха, докато четеше. Беше я препрочитал толкова пъти и знаеше съдържанието ѝ наизуст, но това да го направи още веднъж му даде увереност. Закрачи тромаво и с тежки стъпки по пътеката.
Чакълът под краката му захрущя. Внимаваше да не стъпи в калта, тъй като не искаше да изцапа обувките си. „Обувките на мъжа са огледало на душата му“ - казваше инженер Ибрахимов. Наско не искаше да направи лошо първо впечатление на хората от обществото, в което трябваше да се впише, с мръсни обувки и душа.
Слънцето разкъса облаците и слънчевите лъчи погалиха кожата му. По тялото му премина приятна тръпка. Примижа и погледна право в Слънцето. От дете го правеше. Майка му се караше, че ще ослепее, но щом останеше сам, малкият Наско пак се вторачваше във всепроникващата душа на Вселената - светлина на слънчевия диск. Очите рязко го заболяваха и зениците му се свиваха, а щом затвореше клепачи, под тях започваха да танцуват най-причудливи форми. Сиви и зелени с оранжево по края, променяха форма и се преливаха от една в друга. Този спомен го накара да се усмихне и да се почувства щастлив като дете. Наско чу песента на птичките и усети свежата миризма на цъфналата липа. За пръв път от месеци беше оптимист за това, което предстои.
***
Раздрънкан червено-бял автобус спря пред натежалата от пластове плакати и залепени листчета с обяви спирка, под която притеснено чакаше Наско, смутен от предстоящата му интеграция в обществото. Чу се едно примирено „пфффф“ и ръждивата врата се отвори. Той отново погледна листчето, което стискаше в ръка. От потта на дланта му написаните с химикал букви бяха започнали да се размазват. Автобус 191. Сравни номера с този от табелката на предното стъкло. Този беше. Преглътна притеснено.
- Айде по живо, бе! Разписание гоня. - сърдит брадат мъж го гледаше изнервено над угарката на димяща цигара.
Гигантът скочи прекалено чевръсто за габаритите си и се качи по стъпалата, помагайки си с дръжката. Автобусът изскърца и леко сe приведе под тежестта му. Огледа се. Беше полупразно. Неколцина работници, баба, придържаща няколко туби за вода на пътеката, момиче с красива къдрава коса, която си гледаше телефона. Зачуди се притеснено за момент къде да седне. Ароматът на цветя, идващ от момичето, му хареса и реши да седне до нея.
- Сериозно?!? - къдрокосата го изгледа, извъртайки бялото на очите си. Беше свалила една от слушалките си и започна да дъвче дъвката си с ускорен темп. Реши да седнеш точно тук?
Наско кимна и се усмихна неразбиращо. Настани се на седалката, максимално далеч от нея, и притеснено прегърна раницата си в скута си.
Момичето изпуфтя, грабна чантата си и демонстративно се премести няколко реда по-назад под неразбиращия поглед на гиганта.
„Защо се махна? Обидих ли я с нещо?!?“
Спомни си как такива въпроси постоянно се въртяха в главата му, когато живееше “навън” с майка си. Спомни си колко изморително беше да е постоянно объркан. Спомни си, че често това му навличаше неприятности. Погледна през прозореца, назад към отдалечаващата се клиника. Живота там вече му липсваше.
***
Наско стоеше нерешително пред металната входна врата на втория етаж с табелка номер седем и стискаше връзка ключове в ръка. Това беше неговият дом. От черно-бяла снимка на некролог, залепен на вратата, го гледаше собствената му майка. С накъдрена коса, големи очила и блага усмивка. Все така се усмихваше. Той, направил някаква глупост, трепери за последствията, а тя благо му се усмихва: „Ето, хапни, моето момче“ подаваше му филия с пастет и го милваше по главата. Щом я излапаше, се чувстваше по-спокоен и някак опростен. Как му липсваше.
Пъхна ключа и завъртя. Чу се едно „щрак“, но вратата не се отвори. „Трябва да дръпнеш към теб“ – сети се Наско. Все така си заяждаше.
В коридора не миришеше както трябва. Не на шампоан и готвено, а на мухъл. Натисна ключа за осветлението, но лампата не светна. Бяха им спрели тока още преди години. Отговарящият за него му каза, че ще му го пуснат скоро.
Пристъпи напред. Обиколи, разгледа. По земята бяха разхвърляни дрехи и мебели. Някой беше ровил из нещата им. Вдигна една жилетка от земята. Мама Тонка я обличаше като захладнее на есен и я сваляше от гърба си чак като зацъфтят дърветата. Внимателно я сложи на облегалката на нейния стол в кухнята. Нямаше да му е лесно да живее тук сам.
***
Мишо извади няколко парченца пържен салам от джоба си. Беше ги увил в салфетка, но мазнината се бе пропила в нея и избила по късите му панталонки. Огледа петното по дрехата си и го изтупа небрежно, сякаш това щеше да реши проблема. Щеше да му мисли после. Мишо, като всяко осемгодишно хлапе, живееше в настоящия момент и фактът, че ще да яде бой за това, че си беше оцапал дрехата, не го тревожеше много.
Щеше да му мисли довечера, когато майка му се прибере от нощна смяна.
- Ето, Панчо. Виж какво съм ти донесъл. - Мишо тикна едно парченце от салама в пукнатината в основата на блока и зачака.
От дупката се показа малка кафява муцунка и недоверчиво помириса салама. След това се появи и останалата част от кученцето, което неловко се забори с прекалено голямото за устата му парче.
- Хапни си салам. Хубав е. Аз го изпържих. Беше ни за вечеря снощи. И руска салата, но не съм ти донесъл, понеже е гадна.
Малкото момче заразказва на нечовешкия си приятел как е минал денят му, какво е гледал по телевизията, на какво си е играл и въобще всичко, което вълнува едно малко момче. Когато салама привърши, вече бяха приятели. Кученцето се търкаляше в тревата, а малкото момче го галеше по корема и превъзбудено се смееше.
Светкавица озари небето и почти веднага се чу силен гръм. Алармите на колите запищяха. Едри капки закапаха по начупените тротоарни плочки. Въздухът доби онзи напрягащ, но пречистващ мирис на лятна буря. Мишо вдигна кучето и бързо го занесе под козирката на входа.
- Ама какво ще правиш сега? Между светкавицата и гръмотевицата нямаше и три секунди. Значи на по-малко от километър е паднала. - заключи момчето. - Да не говорим, че ще се намокриш и ще изстинеш.
Момчето видя отражението си в бляскавите черни очи на Панчо. Кученцето изплези език и игриво замаха с опашка.
Тогава в главата на Мишо се роди идея, която еволюира до не добре обмислен план, какъвто навярно всяко дете рано или късно съставяше, а именно - да вземе улично животно вкъщи. Представи си как четириногият му приятел спи тихо под леглото му и се появява само щом му чуе името си, как си играят на полицаи и как го носи в чантата си на училище, за да го покаже на приятелите си. Всичко това струваше повече от един пердах и Мишо бързо реши.
- Ще те взема вкъщи, но трябва да си много тих. Ако майка ми или чичо Джими разберат за теб, ще си имаме неприятности.
Момчето мушна кутрето в разкопчания си анцуг, така че само главичката му да се подава, и отвори тежката врата на входа.
Пред него се извиси туловището на великан. Беше го виждал през шпионката на вратата няколко пъти през последните дни. Живееше на техния етаж - вратата срещу тях. Висок едър мъж, облечен в риза с къс ръкав и избелял панталон, с оредяла на темето, внимателно пригладена назад коса. Лицето му бе някак странно. С леко стисната уста, все едно постоянно подушваше някаква неприятна миризма. Не го хареса.
- Как се казва този мъник? - устата на великана се изкриви в усмивка. Зъбите му бяха едри и стърчаха напред.
Голямата ръка бавно посегна към кучето, но момченцето бързо се мушна покрай нея и изтича нагоре по стълбите.
- Аз съм Наско. - чу го да подвиква след него, докато вземаше по две стъпала наведнъж.
***
Глухи викове долитаха през входната врата. Наско се приближи тромаво в мрака и погледна през шпионката. Лампата в коридора осветяваше с жълтата си светлина олющените зелени стени на общите части и металните врати на съседните апартаменти.
Една от тях с трясък се отвори и оттам изскочи дребен мустакат мъж по къси гащи и потник, който държеше за врата малкото кученце, което Наско бе видял по-рано през деня. Зад него с оглушителен рев се появи и момчето и задърпа мъжа за потника.
Шпионката изкривяваше образите им гротескно.
- Моля-я-я те-е. Остави Панчо, бе чичо Джими. - момчето се отпусна с цялата си тежест, за да спре разярения мъж.
Мустакатият залитна и се опита да удари детето с опакото на ръката си, без да изпуска скимтящото кутре, но вместо това уцели рамката на вратата, което още повече го ядоса.
- Не ми стига, че тебе храня, ами ще ми мъкнеш и помияри в къщата! - изкрещя той.
Някъде от вътрешността на апартамента се чуваха и женски писъци.
- Тая къща не е твоя, а на мен и майка ми! - изпъчи се момчето - и не можеш да ми казваш какво да правя.
Този път ударът намери лицето му и детето се сви на земята. Мъжът, наречен „чичо Джими“, със залитане се запъти надолу по стълбите, докато псуваше грозно момчето, кучето и майка му.
- Ще видиш, като се върне някой ден татко, той тебе ще те изхвърли! - извика след него Мишо. Майка му се показа и набързо го прибра вътре, преди мустакатият да се е върнал.
Лампата в коридора беше с датчик и скоро угасна. Наско се уплаши, че мъжът ще нарани и кутрето. Отвори вратата и така, както беше бос, зашляпа надолу по стъпалата.
Пак светна. Мозайката на стълбището беше гладка и студена под стъпалата му. Миришеше на фасове и прахоляк, а след дребния мъж се носеше и диря от миризма на ракия. Наско стигна до долу и отвори входната врата. Видя как мустакатият запокити със сила кученцето надалеч в храстите. Обърна се и светлината на входа освети изкривеното му от яд лице.
- Какво гледаш бе, дебил? - процеди през зъби „чичо Джими“ и мушна смачкана цигара в устата си. Изчака реакция от накуцващи гигант, докато я палеше, правейки си завет с шепа.
Наско погледна надолу и се отдръпна от пътя му. „Злото триумфира, когато добрите хора не правят нищо“ - обичаше да казва инженер Ибрахимов, но Наско не намираше смелост дори да погледне в лицето насилника, камо ли да му се противопостави. Гигантът тромаво изтича към храстите, щом входната врата на блока се затвори. Тениската му се раздра на трънливите клони, докато си проправяше път през храстите по посока на жалното скимтене. Дебелите му пръсти напипаха мокра козина в калта. Кученцето спря да скимти и затрепери, щом се озова в ръцете на непознатия човек.
Наско заопипва с нежност малкото космато телце. Тъничък вой проряза лепкавия мрак. Крачето му беше счупено.
***
Доктор Игнатов сложи накриво очилата си, докато слизаше бос по дървените стълби. Завърза припряно колана на халата си и грабна по пътя един чадър от закачалката, който можеше да използва като оръжие, ако се наложи. Натрапчивият звън от звънеца на ветеринарната клиника на първия етаж огласяше цялата къща. Минаваше полунощ. „Твърде непривично време за посещение на ветеринарен лекар. Долу не ме чака нищо хубаво“, помисли си младият лекар.
През матовото стъкло на прозорчетата на вратата доктор Игнатов видя огромен силует на светлината от уличната лампа. Смътно му напомни на…
- Наско?!? - докторът хлъцна от изненада, когато видя бившия си служител пред вратата, който пристъпваше от крак на крак.
- Доктор Пепи, помогни му! - големите му ръце се разтвориха, разкривайки ценния си товар. Скимтящо кученце промуши муцунка между дебелите пръсти.
Ветеринарният лекар светна в кабинета и луминесцентните лампи запримигваха, преди да огреят с бледа светлина облепения с фаянсови плочки кабинет. Посрещна ги лаят на няколко кучета, врещенето на папагали и съскането на една уплашена котка, идващи от клетки, разположени по цялото протежение на стената.
- Какво стана? - попита ветеринарят, докато носеше чантата си с инструменти.
- Един лош човек го хвърли в храстите. Крачето му е счупено - заекна притеснено гигантът.
- Имам предвид с теб, Наско.
Доктор Игнатов за последно видя бившия си помощник преди повече от три години. Обадиха му се от „Пирогов“, където негова приятелка - медицинска сестра - работеше и която знаеше, че Наско работи при него. Помоли го да дойде, за да се опита да успокои разбеснелия се великан. По-късно стана ясно, че, прибирайки се от работа, Наско заварил майка си с инфаркт, в безпомощно състояние на площадката пред блока. Съседите се обадили на Бърза помощ. Наско се качил с нея в линейката, но по пътя тя издъхнала. Неразбирайки напълно какво се случва, Наско изпаднал в шок и отказал да я допусне медиците до тялото ѝ в продължение на часове. Необходими били четирима полицаи, за да се справят с освирепелия великан, който счупил ръката на един от тях и обезобразил друг. Когато доктор Игнатов пристигна, на паркинга гъмжеше от патрулки и всичко вече беше свършило. По-късно разбра, че Наско е настанен в психиатрична клиника.
- Добре ли се отнасяха с теб? - попита тихо ветеринарният лекар.
- Да, доктор Пепи. Сега моля помогни на кученцето.
***
На вратата се звънна. Наско, който тъкмо мажеше филия с пастет в кухнята, вдигна поглед и замръзна, сякаш обмисляше какво може да значи този звук. Никой не беше звънял на вратата, откакто се върна у дома, освен една възрастна жена, която му бяха назначили за асистент, но тя идваше в неделя. А днес не беше неделя. Беше четвъртък или петък. Кученцето, което спеше в една кутия, застлана със стар пуловер, наостри уши и изджавка. Гигантът бавно зашляпа по мозайката с босите си крака и предпазливо погледна през шпионката. Не се виждаше нищо освен един стърчащ кичур коса, който се подаваше отдолу.
- Тука ли е Панчо? - чу се тънък гласец през вратата.
Наско отключи вратата, без да маха веригата, и погледна през процепа. Беше малкото момче от съседния апартамент.
- Тук ли е Панчо? - повтори въпроса си то по-настойчиво.
- Кой е Панчо? - запита на свой ред Наско след кратка пауза.
- Кучето ми, как кой! Едно такова кафяво с бели уши. - изстреля засегнато от незнанието на гиганта момченцето, като с ръце наподоби клепналите уши на кучето. - Чувам го да лае у вас.
Наско постоя така няколко секунди. После затвори вратата и махна веригата, след което отново я отвори. По плочките в коридора се чу драскане на нокти. От вратата се подаде кафявата муцунка на кученцето и то бързо задрапа по посока на момченцето с весел лай. Само че само с предните лапи. Задните му крачета бяха шинирани и висяха във въздуха. Малко коланче обгръщаше телцето му, издигайки задницата му над земята.
- Ама защо си сложил на Панчо колелца? - възкликна изумено детето.
- Доктор Пепи му ги сложи. Така се лекува. - каза бавно гигантът, гледайки изпитателно към момчето. - Баща ти му счупи крачето.
- Тоя не ми е баща. - тросна се Мишо, надничайки покрай туловището на съседа си.
- Той е на майка ми... А бе, един глупак е.
Момченцето скочи и вдигна малкото кученце, прегръщайки го силно. То пък на свой ред го близна и замаха радостно с опашка.
- Аз съм Мишо - подаде ръка детето. Беше се изправил и изпъчил гърди колкото може.
- Наско. - отговори му след кратко колебание гигантът. Пое ръката му и здраво я раздруса. Не бе свикнал хората да го гледат в очите. Хареса му, че хлапето не се страхуваше от него.
- Аз съм олигофрен. - добави след кратко колебание Наско. - Означава, че не съм толкова умен, колкото другите възрастни.
- А аз съм ученик във втори клас - бързо и пряко отвърна Мишо. - Не съм сигурен че възрастните са толкова умни, за колкото се мислят така или иначе.
- Мхм. - поклати глава гиганта - Искаш ли филия с пастет?
***
Няколко дни по-късно силни женски крясъци огласиха входа. Стъклата на прозорците в общите части трепереха от блъскането по вратата на апартамент номер седем.
Наско надигна глава като уплашен елен, който усеща опасност. Беше седнал на земята в кухнята и помагаше на Панчо да се запази равновесие, докато преследва малка играчка мишка, която Мишо дърпаше на въженце из стаята. Момчето скочи като ужилено.
- Мама… - хвана ръкава на големия си приятел, който се опитваше да се изправи. Зашепна притеснено: - Моля те, моля. Не ѝ отваряй. Ще стане много лошо.
Но дори човек като Наско знаеше, че когато една разтревожена майка търси детето си, трябва да ѝ отвори. Бавно запристъпва към входната врата, поклащайки туловището си. Успя да отключи, въпреки че момчето така дърпаше ризата му, че без малко да я скъса.
- Недей, бе, бате Наско. - хленчеше то. - Не ги знаеш какви са.
Но вече беше късно. Щом ключът щракна в ключалката, вратата се отвори и адът се отприщи. Побеснялата майка на Мишо влетя като хала и започна да блъска в гърдите гиганта и да го налага, където свари.
- Какво правиш с детето ми, бе, нещастник?! Малоумник! Педофил ли си, какъв си?!
- Ами на тебе не ти ли казах, че тоя е от лудницата… - последва толкова силен шамар, че разкървави носа на детето.
Крещеше му, а Наско мразеше да му крещят. Клекна на земята и запуши уши. Сви се и започна да се клати. Притъпените от месестите му длани писъци пронизваха ушите му като шило. Майката на Мишо миришеше на евтин парфюм и ярост. Да, Наско можеше да усеща миризмата на яростта и тя го плашеше. Потта на ядосания до крайна степен човек мирише на метал. В лудницата можеше да я долови често - по-скоро при санитарите, отколкото при лудите. „Долавяш адреналина“ — казваше му инженер Ибрахимов, — „човек няма как да помирише чувство.“
Усети как малките кокалести юмруци се забиват в гърба му. Не изпитваше болка от ударите, само горчивина…
Писъците на жената се смесиха с тези на момчето и Наско отпуши уши.
- ... ама той е добър. Грижи се за Панчо. Ето, виж... - крещеше на свой ред момчето, докато се мъчеше да издърпа майка си по-далеч от гиганта. Струйката кръв от носа му се бе размазала по брадичката.
Малкото кученце с бели клепнали уши и тяло, носено на колелца, се беше показало боязливо от кухнята. Изглеждаше нелепо на фона на цялата тази дандания.
- Ако припариш до сина ми отново, ще извикам полиция. Разбра ли?
Наско не смееше да вдигне очи и гледаше пръстите на краката си. Забеляза, че единият му чорап беше скъсан. Пред очите му се завря един заплашително изпънат показалец, завършващ в яркочервен маникюр.
- Разбра ли!? - изсъска отново жената.
- Да, госпожо. - прошепна гигантът.
***
Дните се занареждаха един след друг. Листата на липите започнаха да изсъхват от летните жеги и западаха, трупайки се на купчинки пред входа на блока. Доктор Пепи махна колелцата на Панчо и кутрето, леко неуверено и с накуцване, припкаше из двора. Любимото му забавление сега беше да се бухне в някоя купчинка и да разпилее листата, а след това да ги гони, сякаш бяха разбягали се птици.
Беше три и половина следобед. По това време всеки делничен ден Наско извеждаше кученцето, връзваше го на един стълб и се качваше обратно в апартамента си, откъдето го наблюдаваше през прозореца.
Мишо на свой ред следеше всичко от тяхната тераса и щом кученцето останеше само, мигом се спускаше по стъпалата. Милваше го, прегръщаше го, играеше с него и му даваше по някое лакомство, отмъкнато от хладилника.
Всичко това продължаваше около час, след което момчето се прибираше у дома или майка му идваше да го вземе. Всичко това, разбира се, се случваше с нейното негласно позволение.
Тя нямаше против детето ѝ да играе с кучето навън, щом не го води у дома и не се доближава до лудия и съсед. Фактът, че Наско подслоняваше и се грижеше за кучето през останалото време, беше само бонус за нея. И без това напоследък вкъщи не им беше леко и следобедните игри навън с кучето бяха глътка свеж въздух за сина ѝ.
Днес госпожа Неделчева, защото така се казваше всъщност майката на Мишо, дойде да го вземе. Идваше директно от ресторанта, в който работеше като сервитьорка, и беше все още с униформата си. Тя седна на една пейка с цигара в ръка, докато чакаше момчето си да се сбогува с любимеца си. Изглеждаше нервна. Беше с тежък грим, но той бегло прикриваше синината на окото ѝ. Погледна право към прозореца на Наско. Сякаш ток премина по тялото на гиганта. Не му харесваше да среща поглед с други хора, а нейният направо го изгаряше. Сведе поглед, но остана на мястото си.
„Очите на човек са прозорец към душата му“, бе казал веднъж инженер Ибрахимов. Наско си помисли, че вероятно след толкова години душата му е отвикнала да се вижда с други души и затова се срамува. Или пък че, допускайки ги до душата си, даваше на другите възможност да го наранят по-лесно.
Изгони тези заплетени мисли от главата си. Реши, че ако някой ден срещне инженер Ибрахимов отново, ще го попита.
Мишо се сбогува с кучето си и го завърза на обичайното място. Майка му го прегърна и заедно се отправиха към входа на блока. Гигантът трябваше да изчака малко и беше време да прибере кучето си. Сега забеляза че жената накуцва.
***
Тази вечер Мишо получи от майка си подарък - слушалки „тапички“. Даде му телефона си и му пусна игра. Преди да затвори вратата, остави на леглото до него чиния с претоплени спагети от ресторанта, обилно полети с кетчуп. На Мишо не му бяха любими, но щеше да ги излапа веднага щом изстинат. Беше гладен.
Въодушевено включи слушалките и се потопи в един по-безопасен свят, където можеше да стреляш по извънземни, вместо да слушаш как майка ти и Джими си крещят.
Звукът беше усилен на максимум, но пак се чуваше.
В ушите му загърмя музика с различно темпо. Наостри внимание, очаквайки отнякъде да изскочи „босът“ в края на нивото, когато през вратата на стаята му прелетя тялото на майка му. Строполи се като кукла, без да направи опит да смекчи удара от падането с ръце. Главата ѝ отскочи от ламината на пода като топка.
- Мамо! - Мишо с един скок се озова до нея. Жената надигна глава и изстена.
На рамката на вратата, изкривен и както винаги по потник, стоеше Джими. Подпряното на рамката тялото му лъщеше от пот, а между пръстите на тънките си ръчички стискаше угарката на димяща цигара. Вдигна длан с неразбиращ жест.
- Тъпата кучка ми удари шамар... Шамар... - мънкането на Джими звучеше като оправдание по-скоро за пред себе си.
Сподавен вик прекъсна изречението му. Малкото дете сграбчи вилицата от чинията със спагети и я заби със всичка сила в ходилото му.
Мишо се изправи в цял ръст срещу побойника, стиснал юмруци. От очите му хвърчаха искри. Ако бе малко по-малко пиян, Джими навярно щеше да се впечатли от смелостта на детето. Вместо това той просто ядосано замахна и неравната битка приключи.
***
Наско стоеше до прозореца си нетърпеливо, надигайки леко пердето в кухнята, така че да вижда Панчо, който беше завързан на двора, както всеки ден по това време. Но вече беше четири и петнадесет, а момчето никакво го нямаше. От три дни Мишо не се бе появявал. Кученцето се въртеше нетърпеливо около стълба и вече беше намотало около него половината си каишка.
Гигантът премляска. Притесняваше се. Дали майката на Мишо му беше забранила да се среща с Панчо или може би беше изгубил интерес? Наско често не можеше да прецени защо едно нещо се беше случило или друго не се беше случило. Спомни си думите на инженер Ибрахимов: „Всеки сам си знае къде го стяга обувката.“ Това означаваше, че не можеш да разбереш защо някой е постъпил така или иначе, понеже не знаеш какво е в главата му. Усети, че дланта му, която придържаше пердето, се беше схванала - не я бе местил, откакто се качи.
Тогава видя момченцето да излиза. Дясната му ръка беше гипсирана и висеше на превръзка на врата му. Мишо се обърна към него и му помаха с лявата. След него вървеше майка му. Този път дори не беше направила опита да скрие нараняванията по лицето си с грим.
***
Джими погледна зелената бирена бутилка в ръката си. На дъното ѝ беше останал един пръст бира, в която се гонеха балончета. Изпи я на една глътка. Беше топла. Малко потече по брадичката му и изцапа дивана, на който беше полегнал. Беше си пуснал телевизия, но не даваха нищо свястно. Телевизорът ловеше само два канала и той постоянно ги превключваше. От известно време Елена не плащаше кабелната и я бяха спрели.
„Тъпа кучка...“ - измърмори под носа си Джими. Истинското му име беше Димитър, но от малък се представяше с прякора си, който сам си беше измислил. Бе решил, че с такова „готино“ име хората ще го вземат за по-интересен, по-умен и ще се справя по-добре в живота. Уви, нямаше как да бъде по-далеч от истината.
Доскоро работеше като мотокарист в завод за мебели, но системно закъсняваше и нарушаваше правилата за употреба на алкохол на работното място. Един ден прекият му началник го привика и му каза да подаде оставка, за да не се налага да го уволнява.
„Нещастник!“ - процеди през зъби Джими и надигна празната бутилка в опит да изцеди още малко.
Откакто загуби работа, увеличи пиенето. Сутрин излизаше, за да обиколи старите си приятели и да опита да „завърти някоя далавера“. Няколко пъти кара таксито на Терцата, дето цака на тройна тарифа. Източи гориво колкото можа от един бензиновоз и го продаде. Инсценира катастрофа с колата на някакъв германец, който му даде двеста евро, уплашен, че ще извика полиция. Дотам стигаше креативността му. Беше решил със следващата заплата на Елена да купи фалшиви маратонки и да се опита да ги продаде като оригинални с дефект на битака в Долни Богров. Само дето тая кучка взе да дава заден. „Ще я оправя аз“, помисли си той, и малка усмивка едва забележимо се появи в ъгъла на тънките му устни.
На вратата се звънна.
- Елена. Звъни-и-и! - провикна се, без да става от дивана. Почеса се по гърлото. По това време излизат с момчето. Припсува и бавно се надигна от дивана. Звънецът иззвъня отново, докато тътреше джапанките си по плочките в коридора.
- Пожар ли има, бе? Чакай малко! - Джими задрънка с ключовете си. Щом отвори входната врата, слънцето от прозорците на входа блесна в очите му и го заслепи. Пред него се извисяваше огромен силует. За момент се уплаши че е дошъл да го търси някой недоволен „клиент“ на далаверите му, но бързо възвърна самоувереност щом разпозна човека срещу себе си. - Какво искаш, бе идиот? - излая в лицето му Джими.
Огромната ръка на Наско се протегна ѝ пръстите и стиснаха гърлото на дребното мустакато човече.
- Аз съм олигофрен. - бавно избоботи той.
***
Тялото на Джими излетя, разбивайки прозореца на втория етаж на стълбищното пространство. Приземи се сред дъжд от стъкла на тротоара до пейката, на която стоеше Елена - майката на Мишо. Тя се уплаши. Вдигна ръка пред устата си, но от нея вик така и не излезе. Беше уверена, че връзката ѝ с Джими ще приключи или с нейното, или с неговото тяло на асфалта, но този развой на събитията я шокира.
Мишо също не извика. Погледна към счупения прозорец, очаквайки да срещне погледа на баща си, но оттам го гледаше Наско, неговият приятел гигант.
Скоро завиха сирените на полицейска коли и линейка. Наско спокойно ги изчака седнал на стъпалата пред блока. Остави се да му сложат белезници, без да се съпротивлява. Един як полицай трябваше да го наведе силно, за да го побере на задната седалка на колата си. Наоколо беше настанала олелия, пред блока се беше насъбрала тълпа на почтително разстояние от Джими и гиганта. Полицаите закрещяха срещу него, защото не отговаряше на въпросите им. Обикновено такъв шум би уплашил Наско, но сега беше спокоен. Погледна назад и се усмихна. Мишо му махаше с Панчо на ръце.
***
- Всеки човек носи отговорност да помага на обществото, като с действията си допринася за общото благо. - каза важно инженер Ибрахимов, удряйки по масата.
Направи дълга пауза, оглеждайки събралите се пред него слушатели и продължи: В замяна, обществото трябва да бъде признателно за този принос, защото взаимната подкрепа и признание създават здрава и устойчива общност, в която всички могат да процъфтяват.
Наско стоеше на един стол пред масата заедно с още няколко пациенти в психиатричната клиника и вяло се съгласяваше с приятеля си, кимайки. Мислите му бяха далеч, а дори и да не бяха, едва ли би вникнал в поредната пламенна реч на инженера. Въпреки че рядко разбираше какво има в предвид, на гиганта му харесваше да гледа как животът изпълва приятеля му, щом заговори пред хора. Изправяше иначе прегърбената си стойка, очите му заблестяваха и започваше да ръкомаха. На най-важните места от речта си удряше с юмрук по масата, за да подчертае нещо, което искаше да бъде запомнено.
Наско се сепна след поредния удар по масата. В стаята се носеше приятния аромат на супа топчета, идващ от столовата. Беше се вглъбил в себе си. „Вглъбяваш се.“ - така му беше казал доктор Костадинов. Означаваше да се замислиш дълбоко и да се откъснеш от обграждащата те среда.
Погледът му се зарея през прозореца и се плъзна по мрежата, ограждаща клиниката. Спря се върху две ръце, пръстите на които се провираха през оградата. Малки ръце - на дете. Щом разпозна лицето му, рязко се изправи, при което столът изскърца неприятно по мозайката.
- Мишо-о! - Извика Наско, прекъсвайки речта на пламенния инженер. Залепи лицето и дланите си на стъклото на прозореца. - Здравей, Мишо!
Пациентите наобиколиха Наско, за да видят какво става. Двама санитари също приближиха със заплашително бърза стъпка.
Момчето се ухили, щом видя приятеля си и започна да размахва ръце. Понечи да се качи стъпка нагоре по телената ограда, но бързо се пусна. Майка му излизаше през централната порта, съпровождана от доктор Костадинов. Говореха си за нещо. Тя застана зад сина си и погледна към прозореца. Погледът ѝ срещна този на Наско, но този път той не почувства слабост и не отмести очи. Тя прибра косата зад ухото си и помаха към прозореца. Доктор Костадинов също погледна нагоре и се усмихна.
***
- Така… моето момче. - погледна над очилата си доктор Костадинов. - Госпожа Неделчева и синът ѝ мислят, че това ще помогне на душевното ти здраве. Щом изслушах цялата история, и аз съм склонен да се съглася.
Доктор Костадинов вяло тътреше чехли по коридора, следван от Наско и Ванката - санитаря с мандарините. Вървяха бавно и спираха от време на време, за да дадат на доктора възможност да напредне достатъчно.
- А и не мисля, че малко допълнителна сигурност ще ни е излишна. Нооо… - старият психиатър удължи последния звук прекалено много, обръщайки се към - гиганта това не значи, че ще се ползваш със специални привилегии. Знаеш, че тук всички споделяме отговорности…
Наско не чу и дума повече, защото Ванката бе отворил входната врата. Посрещна ги радостен лай. Това беше Панчо… Кученцето се беше изправило на два крака, изпънало верижката, на която бе вързано в двора на клиниката. Колко бе пораснал. Наско не можеше да повярва на очите си. За секунди се озова в една от тези ситуации, които му беше трудно да разбере.
Доктор Неделчев побърза да разясни, доловил объркването на пациента си.
- Госпожа Неделчева и синът ѝ Михаил доведоха Панчо при нас тази сутрин. Предварително проведохме разговор по телефона и дадох съгласие кучето да остане при нас. Ако помагаш в грижите за животното, разбира се...
Наско вече не чуваше нищо. Тромаво се втурна надолу по стъпалата и с един скок се озова пред току-що сглобената кучешка колибка. Вдигна кутрето с големите си ръце и доближи лице до муцунката му. Панчо радостно взе да го души, махайки с опашка.
Лъчите на топлото есенно слънце се показаха зад един облак и се плъзнаха по кожата на гиганта. Наско погледна към ослепително яркия диск и ги задържа колкото може. Затвори очи и под клепачите затанцуваха причудливи форми. Усети как влажното кучешко езиче се стрелка по бузата му. Беше щастлив..
Автор: Никола Ников
