Бунтовниците от третия спътник - един фантастичен роман на Валери Колев

Бунтовниците от третия спътник. част № 2. фантастика. Valeriwax.

fantasy club (c)

 Десетте ни почивни дни изтекоха неусетно в купони и веселба. Един ден към края на отпуската ни, Манхатън съобщи по тонколоните за готовност за старт. Тръгвахме отново на задача. Беше ни даден един час за приготвяне, а хеликоптера вече беше готов за нов полет. Когато отлетяхме ние шестимата бяхме в каютата си и наблюдавахме картина от външните камери на хеликоптера, а аз четях инструкциите за новата задача. Отивахме към планета 14 от системата Doritx. Там имаше вече база на драконите, към която летяхме. На борда си носехме поща за базата, както и 10 тона оборудване, пак за там. Докато летяхме към планета 14, имахме няколко дни време, което ние шестимата решихме да изкарваме край камината в сладки приказки. Имахме достатъчно войници, които да водят хеликоптера, а от нас се искаше просто да следим тяхната работа, срещу евентуални грешки, които биха допуснали. Беше вече следобеда на този ден, аз пушех лула край камината, а Ким и Палма шетаха наоколо. Браун, Джейн и Никита бяха тук и се занимаваха със компютрите си. Ким скоро донесе кафе в един двулитров термус. Аз неотказвах кафе. Този следобед  се завърна от разузнаване нашата извънземна котка- Поки. Той влезе в каютата, видимо радостен и каза:

        - Здравейте хора, какво ново при вас?…

        - Нямаме нищо ново, Поки!… - му каза Ким. - А ти къде беше?…

        - Свалих кораба на пасарите край планета 7 !… - каза Поки.

        - Така ли, а как  успя?… - попита Джейн.

        - Промъкнах се на борда, инсталирах бомба и се изнесох, а от разстояние я взривих!… - каза Поки.

         Ние замълчахме, а Поки остави раницата си на неговата койка и свали своя скафандър. Беше поотслабнал през времето докато го нямаше. Той дойде при нас край камината и се обтегна на топло, а ние известно време му се радвахме, преди да свикнем със неговото присъствие. Следобедът течеше нормално. Хеликоптера в режим на космически кораб щеше да ни пренесе за няколко дни до планета 14, за където носехме поща и 10 тона компютърна техника и материали.  Вечертта настъпи неусетно на борда на нашия хеликоптер, сега- космически кораб. Ние шестимата се бяхме настанили около камината, където току- що заредих въглища и дръвца за през нощта и седнах да си почина с лулата в ръка. При нас в каютата беше приятно и уютно, а хеликоптера тъкмо прелиташе край една от луните на планета 8. Тук можеше да се натъкнем на пасарски кораби и то беше доста вероятно, но момчетата добре се оглеждаха по пътя. Пушех си лулата, а другите пийваха джин. Бяхме се наспали и сега просто си правехме компания в дългата летателна нощ. На борда си имахме 50 души от които повечето спяха задължителен сън, а останалите, освен нас- дежуреха на мостика и бяха охрана из коридорите на хеликоптера. В уютната каюта беше настъпило време за романтика. Ким се беше излегнала почти върху мене в двойното кресло, а Палма вареше термус кафе за шестима ни. По някое време Джейн се надигна, погледна към екрана, където се виждаше пътя пред хеликоптера и каза:

        - А защо не изпратиха целия кораб, а само нас?…

        - Защото пратката не е толкова обемиста, та да трябва цял кораб!… - каза Браун.

        - Това означава ли, че пътуваме единствено заради пратката?… - попита тя.

        - Точно така!… - каза Браун. - Носим пощата за базата на драконите на планета 14, както и компютърна техника- 10 тона…

         Джейн кимна разбиращо и ме погледна:

        - Алекс, защо не пиеш джин тази вечер?…

        - Пийнах джин вече, по- рано през деня… А сега съм на прясна вода!… - казах аз.

         Джейн кимна разбиращо, отпи глътка джин и поиска лулата на Браун за да попуши, а Никита, която беше до нея каза:

        - Казвате, че ще ни направят вечно млади и безсмъртни, а кога всъщност ще стане това?

        - Трябва да имаме стаж във AFJ  (земната космическа разузнавателна агенция) , поне една година!… - поясни Браун.

        - А ние колко време направихме всъщност?… - попита Никита.

        - Имаме четири месеца зад гърба си!… - казах аз. - Трябват ни още осем месеца стаж!…

         Изведнъж се умълчахме. На всички ни беше домъчняло вече за родната Земя, а задачите ни във AFJ не преставаха, та да се завърнем там, поне за месец.

         Космическият кораб- хеликоптер Dark star, със който летяхме към планета 14 беше изключително съоръжение. Строен от земляните със помощта на извънземни технологии, този кораб можеше да лети в течение на 10 години без дозареждане със каквото и да е. Разбира се ние сега бяхме заредени достатъчно добре, а и на всяка следваща планета по курса си се дозареждахме с каквото успеем. На борда се добиваше и достатъчно растителна храна, джин, тютюн, плодове и зеленчуци, някои от тях от извънземен характер. От бързорастящи дръвчета черпехме дръвца за камините си- най- простото и лесно отопление на борда. На борда имаше дори басейн, изграден сред зеленината на оранжерията, а из трюмовете носехме големи количества вода, във вид на лед, който размразявахме само при нужда от вода. Със лед запълвахме и междините между различните отсеци на кораба, като леснодостъпен и изключително як материал, тъй като в космоса топлината обикновено недостигаше и рядко се стигаше до размразяване.

         Тази вечер аз бях настроен романтично. Шестимата си бяхме в каютата и се радвахме на компанията си и на хубавата вечер, а наближаваше вече полунощ. По някое време двамата с Ким излязохме из хеликоптера. Още в първия коридор попаднахме на охраната. Момчетата ни кимнаха с глава и отминаха. Макар и не толкова голям хеликоптера имаше доста места за проверяване, особено през нощта, когато повечето от екипажа ни спяха. Ние с Ким продължихме към басейна. На излизане от асансьора видяхме, че тук има десетина души, а барманката Соня дремеше на мястото си в очакване на своята смяна- Сюзън. Кимнахме си и Соня попита:

        - Ще хапнете ли сега?… Тъкмо съм приготвила прясна храна!…

        - Какво предлагаш?… - попита я Ким.

        - Ето листа с менюто!… - подаде ни листа Соня, а ние двамата, малко поизгладнели погледнахме менюто и си избрахме по една голяма пица и плодов сок.

         *

         Беше вечертта на другия ден, когато след дежурството ни на мостика шестимата се

Бяхме прибрали в каютата и се топлехме край камината, аз пушех лула и разглеждах новините, които бяхме получили само преди час, а те бяха най- разнообразни, от далеко и близо, дори и от Земята. Тази вечер отново бях настроен носталгично. Спомнях си отдавна отминали времена, от времето, когато бях ученик, а после студент. Спомнях си приятелите си, гаджетата и я този момент Земята ужасно ми липсваше. Придърпах по- силно до себе си Ким, а тя тъкмо пиеше пепси. Това беше утехата ми в този тъжен за мене час- Ким, Палма, моите добри приятели и колеги наоколо в хеликоптера, както и безотказната работа на машините ни. На машините и на добрия, идеално сработен екип разчитах не само аз, а и всички останали тук, но сега, когато тежката носталгия ме беше обхванала, това беше най- добрата ми опора, на която да закрепя настроението си. Тъкмо Палма донесе големия термус с кафе за всички ни, когато Браун вдигна телефона си, разговаря за кратко и на лицето му се изписа гримаса.

        - Какво става, Браун?… - попитах го аз.

        - Засекли са зов за помощ от обект, намиращ се на един астероид- малка планета, която ни е известна под номер 72!… Трябва да се включим в работата на мостика, но от тука!… - каза Браун, а ние без да се бавим отворихме портативните си компютри от които можехме дори да водим хеликоптера от тук, от каютата си. Сигналът, който бяха засекли на мостика беше кратък и се беше повторил само три пъти, преди връзката да се разпадне. Той съдържаше кодовете на драконите, а това можеше да означава, че имаме кораб на драконите, аварирал или нападнат близо до астероида 72. Това беше извън нашия курс, но както бяхме длъжни се отклонихме в посока към астероида, а докато се изчисляваха траекториите по които да преминем, на борда на хеликоптера беше обявена тревога. Вечертта неусетно се промени за нас. Изчезна онова усещане за сигурност, което имахме и усещането за часове спокойствие, които ни очакват, но бяхме единствения кораб наблизо до астероид 72, който би могъл да прихване сигнала за помощ на неизвестния обект. Летяхме вече няколко часа по изчислената траектория към астероид 72, когато аз запалих лулата си и погледнах към Ким.

        - Засякохме ли евентуалните координати  на обекта, Ким?… - попитах аз.

        - Не, Алекс!… - каза тя. - За да ги получим е необходимо сигналът да се появи отново и да се задържи поне половин час!…

        - Ясно!… - казах аз, смукнах тютюнев дим и станах да се разтъпча из хеликоптера.

         В коридора имаше двама войника охрана, а като минах на долното ниво със асансьора срещнах Хенсън и Нортън.

        - Нещо ново, момчета?… - попитах ги аз.

        - Търсим обекта със скенерите!… - каза Хенсън, а Нортън добави:

        - Имаме няколко часа път до астероида… По- нататък- незнам … Вероятно ще продължим да търсим до успех!…

         Разминахме се, а аз завих към басейна- бар. По това време там вечеряха група от дестима войника. Те ми кимнаха за поздрав, разбира се с повечето от тях се познавахме добре, но имаше и няколко придошли от базата на драконите на Седма планета. Соня тъкмо пушеше тютюн. Тя ме погледна и попита:

        - Какво да бъде, Алекс?…

        - Една пица, моля!… - казах аз и седнах край нея. - Как върви днес?….

        - Както винаги, всъщност… - каза тя. - Имам още няколко часа и отивам да се наспя!…

         Докато си дъфчех пицата, Соня ми заразказва за себе си, но всщност това вече го знаех от други пъти, когато се бях застоявал при нея. Тя беше само на 22 и както повечето момичета на борда изглеждаше великолепно. Освен това не поддържаше сериозна връзка с никого. Ние я харесвахме, но тя винаги се дърпаше от по- сериозни дела, а във изключителни случаи преспиваше с някого от нас. Търпеливостта й откъм сексуален нагон беше впечатляваща… Хапнах си пицата, доизпих портокаловия сок и останах още близо час при Соня.  Тя беше врата до врата със спалните помещения на екип 2, десет души, които се занимаваха предимно със охраната на хеликоптера, та ако й станеше скучно или останеше съвасем сама, при нея винаги имаше по някой от войниците. Сюзън беше втората барманка, а те освен всичко друго се грижеха и за храната на екипажа ни. Обикновено знаеха точно какво ще се търси, защото приемаха често предварителни заявки за ястия или деликатеси от склада. Когато оставих Соня и продължих разходката си из хеликоптера, при нея тъкмо бяха дошли двамата войника, които в момента охраняваха вътрешните коридори. Соня ми се усмихна, като тръгвах, а аз останах с добри чувства към нея, въпреки нейния корав характер. Нататък из хеликоптера имаше един цял етаж, където живееха тримата дракони на борда ни, сред които и нашия извънземен инструктор Флу. Тъкмо при него отивах сега.

         *

         Флу ме посрещна на вратата, погледна ме и каза:

        - Влизай, Алекс!… Какво те води при мене?…

        - Просто минавах оттук, сър!… - казах аз, а драконът ми посочи къде да седна и се разположи пред компютъра си, явно зает със неотложни задачи. - Спомням си, че преди време ми бяхте казали, ако имам нужда от опора да дойда при Вас, сър!…  - добавих аз.

 

         Флу се беше замислил. Той добре знаеше всичко за мене, а сега, докато работеше по своите дела се чудеше как да ми помогне.

        - Е, Алекс, какво ти е мнението за пасарите?… - попита ме той.

        - Кръвожадна раса, която е същинска напаст, сър!… Според мене, трябва да бъдат заличени от този свят!… - казах аз.

         Драконът кимна, написа нещо на дисплея си и каза:

        - Домъчняло ти е за Земята?… Това е нещо съвсем нормално!… Трябва да ти кажа, нещо, което ще те зарадва- вие скоро ще пътувате към Земята, целия кораб Nissan!…  Трябва всички вие просто да изтърпите още десетина дена!…

        - Това е добра новина, сър!… - казах аз. - Ще предам на останалите!…

        - Сега, по- добре ли се чувстваш, Алекс?… - попита Флу.

        - Да, сър!… Камък ми падна от сърцето!… - казах аз.

         *

         На другия ден бяхме из района на астероид 72. Това се оказа малка планета със разредена атмосфера и само 15% суша, а останалото беше океан. Аз пушех лула край камината, а моите приятели Браун и момичетата тъкмо ставаха от сън. Ким скоро свари кафе и разсипа по чашите на шестима ни. Денят започваше с ведро настроение и обичайните сутришни разговори. През нощта нашите колеги не бяха засекли координатите на обекта изпратил зов за помощ. В момента го търсехме със радарите си, скенерите и със мощните бордови телескопи, но без успех. Докато търсехме неизвестния обект, вероятно бедстващ кораб на драконите, ние шестимата се топлехме край камината. На чаша кафе ситуацията не ни изглеждаше така безнадеждна и ние се надявахме скоро да намерим кораба, или каквото беше там то. По обедно време нашите пилоти водеха хеликоптера на 300 м. височина над океана на астероид 72. Претърсването на астероида беше в ход. Ким работеше на компютъра си до мене и отпиваше кафе.

        - Ще го намерим ли днес?… - попита тя.

        - Може би!… - каза Джейн.

        - Къде ли се е скрил?… - попита Ким отново.

        - Ако знаехме… - каза Никита.

         Аз станах от креслото и тръгнах да се разтъпча из хеликоптера. Колегите ми  бяха заети със задачата по издирването на бедстващия обект. Из коридора не беше оживено. Освен караула срещнах само Хенсън.

        - Накъде си тръгнал, Алекс?… - попита той.

        - Ще ида до бара да хапна една пица!… - казах аз.

        - И аз отивам там!… - каза Хенсън. - Да вървим!…

         *

         Вечертта настъпи, а ние още не бяхме намерили кораба на драконите, изпратил зов за помощ. Четирима от нашите войници бяха изпратени да огледат долу на повърхността, забелязано евентуално място, където може да са били драконите. Джетът им напусна хеликоптера в ранния следобед, но според това, което ни съобщиха по- късно- това не беше следа от драконите, а от пасарите.

        - Значи пасарите са някъде тук!… - каза Никита.

        - Да. Вероятно!… - каза Браун.

        - Трябва да внимаваме!… - каза Джейн.

        - Ние винаги внимаваме!… - каза Ким.

        - Дано да си права!… - каза Палма.

         Аз запалих лулата си и излязох из коридорите на хеликоптера. Този ден ни бяха заболели очите да се взираме в екраните, но следа от бедстващия кораб нямаше. Из коридорите освен охраната, почти нямаше хора, а в бара имаше 5-6 души. Барманката Сюзън ми кимна и попита:

        - Какво да бъде, Алекс?…

        - Една бира и четири кебапчета!… - казах аз и се разположих до нея. - Как върви?…

        - Все едно и също!… Нямаме много работа!… Когато сме на кораба, работата е повече, но там сме 250 души!… А врочем кога ще се върнем при кораба?… - каза тя.

        - Веднага щом свършим тук и занесем товара си до планета 14 !… - казах аз.

        - Ясно!… - кимна тя, а аз се заех с бирата и се загледах към басейна, където две от мацките на борда се плискаха. Сюзън тъкмо приготвяше гозтбата за вечерята, когато оттук щяха да преминат повечето от хората на борда. Беше нещо вкусно, но аз не погледнах какво. Докато се занимавах с бирата и кебапчетата и наблюдавах мацките в басейна, до нас беше дошъл шамана Джи. Той беше извънземен и го използвахме за медиум, за гадател и хипнотизатор в битките, когато водехме такива.

        - Как е, Алекс?… - попита той.

        - Не можем да намерим кораба на драконите!… - казах аз.

        - Значи не търсите където трябва!… - каза той. - Ще се заема с този проблем!…

        - Трябва да се заемеш с това, Джи!… - казах аз.

        - Бях зает!… - каза той. - Драконите ми възлагат задача след задача!… Флу и другите двама….

         Кимнах  и отпих глътка бира, а Джи седна на масата при мене и Сюзън и се зае със вечерята си.

         *

         След като си хапнах продължих из хеликоптера. Исках да проверя някои от неговите системи, това като извънредна проверка. Тъкмо бяха спрял до една ниша с междинна апаратура, когато джета с четиримата войници се завърна. Те минаха покрай мене, а аз ги попитах:

        - Какво намерихте там, момчета?…

        - Тук скоро са идвали кораби на пасарите!… Възможно е дори в момента да са някъде наблизо!… - казаха те. - Намерихме изхвърлени контейнери с отпадъци и остатъци от огньове край тях!…

         Аз им кимнах и продължих да си тествам системите на кораба, а те отминаха нататък. Работата по междинната апаратура ми отне близо час. Тестовете не показаха никакъв съществен проблем. Запалих лулата си и тръгнах да се прибирам в каютата, а край мене минаха двете красавици от басейна.

        - Алекс!… - закачиха ме те.

        - Какво става, момичета?… - попитах аз.

        - Бяхме на басейна!…

        - Аз бях там и ви видях!… - казах аз . - В коя каюта сте?…

        - Пета каюта!… Със Сюзън и Соня!… - казаха те.

         Аз кимнах, смукнах тютюнев дим и отминах нататъка. В нашата каюта заварих само Ким. Другите се бяха качили на мостика за да проверят нещо. Ким ми се зарадва и се хвърли на врата ми. Седнахме край камината, а тя беше сварила кафе, та си пийнахме. Беше още рано, едва 20 ч. През нощта шяхме да дежурим като дублиращ екип към хората от мостика, но от каютата си. Спяхме когато успеем.  На екрана на компютъра си виждах показанията на радарите. Около нас нямаше нищо, освен астероида 72 и рояк метеоритни късове, които обикаляха около него. Ким ме погледна и попита:

        - Да не би нещо да грешим?…

        - Във връзка със зова за помощ, ли?… - попитах аз.

        - Да.

        - Не съм убеден в това!… - казах аз. - Но каквото и да е скоро ще разберем!… Шаманът Джи се зае с проблема!…

        - Не се съмнявам в Джи!… - каза тя.

         Тъкмо си бяхме сипали по чаша джин, когато забелязахме приближаващ обект. Оказа се, че това е втория хеликоптер от състава на кораба ни Nissan, хеликоптера Diamond. Докато чакахме да се приближи оттам ни изпратиха съобщение, че се присъединяват към издирването и за това били изпратени тук. На борда си Diamond имаше 70 души. С нашите 60, тук ставахме 130 души, изпратени да търсят бедстващия кораб на драконите. Имахме и над 20 робота на разположение и 10 четириместни джета, с които проверявахме някои съмнителни места по повърхността на астероид 72. Двата хеликоптера скоро бяхме един до друг на височина 6 км. където се скачихме по всички правила за скачването и част от нашите преминаха при тях, а част от техните дойдоха на борда на Dark star. За по- късно беше предвидена дискотека за двата екипажа, макар и да бяхме на мисия, то ние бяхме хора, а не машини… Някъде по това време аз отново излязох из хеликоптера да се поразходя. Тази машина не беше толкова малка и тясна. Имаше доста местенца за разходка и интересни местенца за посещаване. Из първия коридор още се забелязваше оживено движение. Събираха се разделени двойки, а свободните в любовтта излизаха на лов. В същото време на мостика си продължаваше диренето на обекта, пуснал зов за помощ. Продължих към бара и басейна, където тази вечер беше доста по- оживено. Тук имаше хора и от двата хеликоптера, но всъщност от състава на нашия кораб. Имаше и десетина души, придошли от втория кораб- Ford.

         *

         По- късно тази  вечер на бара- басейн имаше дисокотека. Ние двамата с Ким се позавъртяхме там, но се прибрахме в каютата,  за да сме си насаме. Тя се беше облегнала у мене на двойното кресло край камината. Браун и момичетата бяха на дискотека, а ние двамата с Ким си слушахме музика и пийвахме джин. Тази вечер, макар и при необичайни обстоятелства ние се чувствахме великолепно. На екраните наблюдавахме радарите, но наоколо нямаше никакви необичайни обекти.

        - От колко часа ни е дежурството?… - попита Ким.

        - От полунощ!… - й отвърнах аз.

        - Ние поспахме вече, така, че сме във форма за нощес!… - каза тя.

        - Във форма сме!… - потвърдих аз.

         Аз смукнах тютюнев дим от лулата си, отпих глътка джин и отбелязах:

        - Нямахме късмет да намерим обекта бързо!…

        - Както и да е!… - каза тя. - Дано не стане късно!…

        - Нямаме откъде да знаем това!… - казах аз.

        - Нека не умуваме, всичко ще се подреди!… - каза тя.

        - Дано си права!…- казах аз.

         Беше едва 21 ч. бордово време. Аз пушех лула и пийвах джин с моята приятелка Ким, а по екраните пред нас виждахме част от астероид 72, пространството около него, както и радарите си. Времето се точеше бавно и мудно, но ние за никъде не бързахме. Нашите приятели и колеги бяха на дискотека в бара- басейн, зедно със част от екипажа на втория хеликоптер Diamond. В каютата беше уютно и приятно, а ние двамата слушахме музика и мълчахме, прегърнати  на леко осветление.

         *

         Беше следобеда на другия ден. Ние със хеликоптера бяхме кацнали на повърхността, на морския бряг. Доскоро беше слънчево, но сега облаци покриха небето. Тук атмосферата беше разредена, но това на нас не ни пречеше. Разходихме се по брега до насита, а сега в късния следобед се бяхме прибрали да се постоплим по каютите. Търсенето на  бедстващия обект продължаваше, но без успех. Аз нахвърлях дръвца в огъня на камината и заплих лулата си, а Ким свари кафе и седнахме да се постоплим. Скоро дойдоха и Браун с момичетата. На чаша кафе и с обогатени емоции от разходката, ние шестимата зачакахме инструкциите на Манхатън за по- нататък, но той явно ни беше дал почивка.

        - Къде е втория хеликоптер?… - попита Ким.

        - Проверяват някаква следа на 3,400 км. оттук!… - каза Джейн.

        - Каква следа?… - попита Ким.

        - Загаснало огнище от близките дни!… - каза Джейн.

        - Това вероятно са били пасарите!… - каза Браун.

        - Вероятно!… - каза Джейн.

        - Довечера ще има ли пак дискотека?… - попита Никита.

        - Може би!… - каза Браун.

        - Нещо ми се танцува!… - каза Никита.

         Аз смукнах тютюнев дим, а Ким се сгуши у мене и изведнъж стана уютно и приятно. Огъня приятно бумтеше, а лекото осветление и леката музика, допринасяха за подходящо романтично настроение. Скоро всички се прибраха на борда на хеликоптера и докато чакахме Манхатън да ни инструктира за действията ни нататъка, приятно се унесохме в дрямка.

         *

         Вечертта напредваше, когато се появи неясен обект над нас, по- точно на 500 км. нататък над морето. Оказа се пасарски кораб, който се сниши над водата и се гмурна в морето, а ние леко шокирани, трябваше да признаем, че не се бяхме сетили да има нещо под водата. Манхатън веднага накара пилотите да потопят хеликоптера, за да видим какво се крие под водата. Така започна нашата вечер- с гмуркане дълбоко под водата… Нашата машина беше проектирана и за режим “ подводница”, нещо което сега ни беше от полза. Навлязохме на около 100 м. дълбочина, нещо което ставаше бавно, заради разликата в налягането, когато нашите скенери откриха подводна база на пасарите. Ние замръзнахме, ако ни забележеха, нямаше да има измъкване оттук. Още в началото някои от нас се досетиха, къде може да е попаднал бедстващия кораб, който търсехме. Ние още не знаехме това, но той наистина беше там някъде- под водата на морето на астероид 72. Разбира се ние решихме да проверим да не би да е така и след като се насочихме към подводната база на пасарите, без да се паникьосваме проверявахме ефира за сигнали. Движението под вода ставаше далече по- бавно от въздушното, тук всичко беше далече по- различно, но ние искахме да помогнем на драконите, попаднали в беда и се впуснахме в едно подводно, рисковано пътешествие. По същото време аз пушех лула в каютата, заедно с останалите си хора и размишлявах на тема подводничарството. Плувахме едва със 50 км/ч., колкото и да бързахме, а базата на пасарите остана вляво от нас на дъното край бреговете на единия континент на тази малка планета- астероид. Около нас нямаше вражески обекти, но и базата им беше все още много наблизо. Ние се отдалечавахме от нея в интерес на безопасността ни, макар че именно там можеше да е обекта, който ние търсехме, а това щяхме да проверим по- късно, когато си осигурим безопасността. Нашето дежурство беше насрочено за след 4 часа сутринтта, а до тогава имахме страшно много време. Насрочената дискотека за тази вечер се беше отложила, а втория хеликоптер остана извън морето, по- точно на височина 400 м. над морето, откъдето сканираха всичко наоколо, загрижени вече и за нас. Времето течеше бавно, след като се потопихме. Беше едва 22 ч, вечертта, а ние се криехме от няколкото пасарски кораба край базата. Нашите скенери ги улавяха, но не така беше със техните, доста по- слаби технологично, а това беше голям коз за нас. Разбира се без да ги смятаме за глупави насочихме хеликоптера към едно местенце, което трудно се разглеждаше дори със скенери, поради нагънатия си релеф. Това беше неголям залив в който се вмъкнахме и спряхме, за да помислим. Засега бяхме в безопасност. Докато мислехме, аз пушех лула, отпивах джин, а Ким както винаги беше до мене, а тя пийваше пепси и торта “гараш”, специално произведена в последните часове от Соня и Сюзън. Браун се беше вторачил в екраните и проверяваше отново и отново филма, който заснехме, минавайки опасно близо до базата на пасарите одеве. Според него тук някъде сигурно беше бедстващия кораб на драконите, който ние търсехме. Ние все още не знаехме нищо точно, а предположението на Браун можеше да се окаже и вярно. Но засега в безопасност и в покой на нас не ни оставаше друго, освен да обмислим какво ще правим сетне. Аз по някое време станах да се празтъпча из хеликоптера. Бяхме се закотвили в залива на дълбочина 320 м, а наоколо нямаше нищо, което да ни застрашава. Из коридорите беше оживено. Манхатън искаше към задължителен сън да преминат 40 души, а преди това те трябваше да вечерят. В бара, край басейна заварих Сюзън, която ми се усмихна и попита:

        - Какво да бъде, Алекс?…

        - Една пица от по- големите!… - казах аз и се разположих до нея. Пицата ми щеше да бъде готова само след минутка.

         *

         На сутринтта се събудих след дежурството ни на мостика. Хеликоптера все още се намираше в залива на дълбочина 100 м. Тук бяхме в безопасност. Аз запалих лулата си, а Ким свари кафе. Новия ден започваше. Браун стана от сън малко след мене.

        - Как е, Алекс!… Добро утро!… - каза той.

        - Добро утро, Браун!… Всичко е нормално!… - казах аз.

         Седнахме шестимата край камината, а огъня весело бумтеше, миризма на въглища и дърва, горящи в камината изпълваше каютата, носейки носталгията към родния дом, който сега беше отчайващо надалеко. През нощта бяхме изпратили два джета с войници към базата на пасарите. Заснетите там филми доказваха, че бедстващия кораб на драконите е именно там, заловен от пасарите. Замислени, как да го освободим ние пиехме сутришното си кафе и закусвахме по пица.

        - Как да освободим драконите от подводната база на пасарите?…. - каза Браун. - Това е всичко, което трябва да измислим днес!…

        - Какво знаем засега за подводната база?… - попитах аз.

        - Там има близо 300 пасари и два техни кораба, драконите с кораба си са 40 души, но са вътре в базата, а не в кораба си!… - каза Браун.

         Следобеда дойде, а ние все още не бяхме измислили нищо. Наша автоматична сонда ни показваше картина от подводната база на пасарите, а в сондата имахме два робота, които можеше да използваме при необходимост. Настроението ни се провали през този ден, от една страна от безизходицата на ситуацията, а от друга страна от отрицателните биовълни, които излъчваха пасарите. Ние не знаехме каква е съдбата на 40- тте дракона, заловени и заключени там в подводната база на пасарите, но искахме да им помогнем с каквото можем, без да пострадаме ние от това. По някое време в този следобед, единия от пасарските кораби се отдели от базата и тръгна да изплува от водата, а когато след близо час изплува, той излетя към орбита. Моментът за нас настъпи- в базата имаше само един пасарски кораб, който лесно можехме да неутрализираме. Докато се чудехме дали да рискуваме поехме с 60 км/ч към подводната база на пасарите, докъдето имахме близо три часа плаване. Докато пътувахме към базата на пасарите аз пушех лула край камината и се стягах за акцията, която щяхме да проведем там. Манхатън ни радели на екипи. От нашия екип се искаше да проникнем в базата, след като кораба на пасарите бъде неутрализиран. В спасителната операция включихме и нашите роботи. Те щяха да монтират бомби по корпуса на пасарския кораб за да го неутрализираме, като ги взривим. Проникването в базата щяхме да осъществим с влизане в компютърната мрежа на пасарите, за което вече имахме готови програми. Всички бяхме вече готови за операцията, а оставаха по- малко от три часа, през които продължавахме да се готвим и да чакаме пристигането си там.

         *

         По бордовия часовник беше дошла вечертта, когато нашите роботи бяха готови със монтирането на повече от 20 бомби по корпуса на пасарския кораб и по входовете на подводната им база. Течаха последните минути, преди да започнем спасителната операция, а ние шестимата вече бяхме в джет и плувахме към един страничен изход от базата. Скоро щяхме да разберем дали идеята ни ще успее, а ако нещо се объркаше имахме авариен план- изплуване на повърхността на морето. Пушех последната си лула, преди операцията. В момента, когато потопихме пасарския кораб, там имаше над 60 души. Взривовете разцепиха кораба на три части и той бързо потъна. Тогава ние шестимата и още четирима войника и два робота отворихме страничния изход към базата и проникнахме вътре. Пасарите бяха изненадани и неуспяха да се защитят. Отровния газ, който пуснахме скоро приспа всички, а ние отворихме затвора, където открихме нашите 40 дракона в добро състояние и им нахлузихме шлемове, за да не се приспят от отровните газове. В това време хеликоптера ни се приближи на метри от страничния изход на базата и ние побързахме да се изтеглим, заедно с 40- тте дракона. Когато вече бяхме на борда на хеликоптера, побързахме да изплуваме, а по- късно взривихме самата база. Всичко там потъна на дълбоко. Докато изплуваме с хеликоптера аз запалих една лула тютюн и се прибрахме в каютата, а драконите настанихме във временно помещение, където първо им дадоха медицинска помощ, вода и храна. Бяха гладували продължително време. На въпросите ни- къде им е кораба, те отговориха, че е потопен от десет дни назад, нещо което не ни изненада никак. Два часа след това ние със хеликоптера и 40 –тте дракона летяхме на височина 5 км. над астероид 72, а някъде по пътя докато се издигахме към орбитата се скачихме с хеликоптера Diamond.

         *

         На сутринтта, щом се събудихме видяхме, че двата хеликоптера летим към планета 14, както беше първоначално. Аз подсилих огъня в камината, а Ким направи кафе. Когато по- късно седнахме край огнището аз запалих лулата и се замислих по своите си дела, а Ким беше до мене, леко сънлива и красива както винаги.

        - Колко път остава до планета 14, Алекс?… - попита Палма.

        - Утре ще сме там!… - казах аз.

        - А кога ни е дежурството на мостика?… - попита пак тя.

        - Чак довечера в 18 ч.!… - казах аз.

        - Имаме много време!… - каза тя.

         Шестимата се събрахме отново край камината, а утрото започваше, малко сънливо и сиво. Освободените от нас 40 дракона вече се възстановяваха и скоро щяха да бъдат на крака, макар че тук нямахме работа за тях. Те ни благодариха за успешното освобождаване и успяха да се свържат с базата си. Щяхме да ги оставим на планета 14 в тамошната база на драконите. Аз излязох да се празходя из хеликоптера. Понеже двата хеликоптера бяха скачени тук сутринтта имаше хора и от втория хеликоптер. Освен охраната, която срещнах из коридорите видях и срещнах някои колеги от втория хеликоптер. На бара имаше двайсетина души, а там беше Соня. Седнах при нея, а тя попита:

        - Какво да бъде, Алекс?…

        - Дай едно кафе и едно пепси, Соня!… - казах аз, докато наблюдавах четири момичета да се плискат в басейна, по бански, радост за моите очи. Соня и днес беше приказлива, както винаги. Тя подробно ми обясни как е преминал деня й, а в това време аз наблюдавах момичетата в басейна, изпълнен със срамни страсти. Когато по- късно тръгнах нататъка в обиколката си на хеликоптера ме намери Ким:

        - Къде ходиш, Алекс?… - попита тя и ме хвана под ръка.

        - Разхождам се, скъпа!… - казах аз.

        - Беше ли на басейна?… - попита тя.

        - Оттам идвам!… - казах аз.

        - Да идем пак, искам да се гмурна!… - каза тя.

        - Добре, да вървим там!… - съгласих се аз.

         В басейна постепенно беше започнало да става оживено. За вечертта тук беше насрочена дискотека, а нашите колеги използваха момента да се поплискат и поплуват наволя. В басейна влязохме двамата с Ким. Униформите и джаджите по тях оставихме край басейна на отговорно пазене, както се правеше тук. Униформите ги пазеха двама войника. Попувахме близо два часа, а вече идеше края на следобеда. Около басейна готвеха дискотеката за след броени часове. Нетърпеливци започнаха отрано със алкохола. Когато двамата с Ким излязохме от басейна, навлякохме униформите си и всички джаджи по тях. Плуването ни се беше отразило прекрасно. Бодри и свежи закрачихме из хеликоптера. Наоколо скоро се оживи още повече. С драконите ние бяхме 160 души. Крачехме със Ким из коридорите, а аз пушех лулата си и се радвах на усещането си за здраве и младост, което се подсили от плуването. Когато наминахме край каютата си, Браун, Джейн и Никита тъкмо пиеха кафе.

        - Къде ходите?… - попита Джейн.

        - Плувахме на басейна!… - каза Ким.

        - Защо не ни повикахте и нас?!… - каза Джейн.

        - После пак!… - каза Ким.

         Двамата с Ким седнахме край камината да се постоплим, а Джейн ни сипа кафе и пепси. Следобедът си отиваше вече, а хеликоптерите, скачени в едно цяло летяха към планета 14, където карахме пощата и 10 тона компютърна техника. Там щяхме да оставим и 40- тте дракона, които освободихме вчера от плен на пасарите при астероид 72.

         *

         На сутринта се събудих свеж и бодър, наплисках се на чешмата и подсилих огъня в камината, а Ким свари кафе. Новият бордови ден започваше. Нашите два хеликоптера бяха още скачени, в полет към планета 14. Докато се разсънвахме ние шестимата с по чаша хафе и по една лула вече доближавахме планета 14. Някъде по това време ни посрещна патрулна совалка на драконите. Те ни поздравиха, че сме намерили и спасили 40- тте дракона от плен на пасарите и казаха, че ще ни съпроводят до базата на драконите на тази планета. Докато ги следвахме ние шестимата се топлехме на камината. През нощта бяхме дали дежурство на мостика, но успяхме вече да поспим и за нас започваше утрото на новия ден. Планета 14 ни посрещна с гъста мъгла. Приземихме се към 10:30 ч. на указаната ни площадка край базата на драконите. Нашите 40 дракона, които намерихме на астероид 72  се преместиха в базата, а ние излязохме навън да се поразходим. Макар и мъгливо, тук планетата беше интересна. Докато двамата с Браун и момичетата се разхождахме из близкия парк, войниците ни разтовариха контейнерите с поща и 10- тте тона компютърна техника, които носехме именно за тази база. Разтоварването отне само половин час и целия ни екипаж имаше време за разходки и общуване с драконите, преди да отлетим на обратно към планетата на драконите Orixon 2, откъдето имахме обещание да ни пуснат отпуска за отиване до Земята , преди да ни възложат нови мисии. Браун, Джейн и Никита крачеха напред, а ние с Ким и Палма- след тях. Паркът край базата на драконите беше великолепно местенце, където човек можеше да види част от флората и фауната на тази планета. Както се оказа, базата беше построена преди 20 години, а цивилизацията на тази планета беше военен партньор на драконите. Местните форми на живот бяха дружелюбни хипопотамни хуманоиди. Те посвоему ни станаха симпатични, макар и да бяхме тука не заради тях, а заради драконите, на които донесохме пощата и контейнера с техника. Ким ме беше хванала под ръка, а времето не беше много студено, макар и да беше мъгливо, а въздуха беше свеж и богат на озон.

        - Колко време ни отпуснаха за да бъдем тук?… - попита тя.

        - Можем да останем докато ни омръзне, но нали знаеш- оттук минаваме край Orixon 2 и продължаваме към Земята!… Обещаха ни поне месец да прекараме на Земята!… - казах аз.

        - Искаш да кажеш, че нямаме нова мисия и оттук заминаваме към Земята през Orixon 2 ?… - попита тя.

        - Да!… Оттук нататък имаме отпуска, освен ако не излезе някаква междинна задача… - казах аз.

        - Така ми е домъчняло за Земята!… - каза Ким.

        - Хайде стига!… На всички ни е домъчняло за Земята!… - казах аз.

         Неусетно се свечери, а ние се прибрахме в хеликоптера и седнахме край камината, приятно унесени в мисли за Земята, където скоро щяхме да бъдем. Оставаха една- две седмици път. Огънят се засилваше и наоколо скоро стана топло и уютно, а ние шестимата извадихме нова бутилка джин, за да се почерпим. Из двата ни хеликоптера кипеше живот. Свободните наши колеги търчаха по любов, а вече изградените двойки се разхождаха насам- натам. За вечертта, която щеше да настъпи скоро беше насрочена дискотека – купон. От базата на драконите идваха дракони на гости на нашия инструктор- дракона Флу и нашите няколко дракона, които пътуваха с нас. Драконите бяха добродушно настроени към нас, а за това, че спасихме 40 души от техните, тепърва щяха да валят похвали. Мъглата навън още не се беше вдигнала, а се стелеше над земята, лишавайки ни от видимост над 50 м., но това сега не беше наша грижа, защото не пътувахме наникъде. Ким се беше настанила до мене, смучеше джин и наблюдаваше картина от тази планета, от TV- каналите в ефира. Бяхме се умълчали унесени в сладка носталгия по Земята, обзети от желанието част по скоро да сме там.

         *

         На следващия ден станах от сън към 10 ч., разсъних се на чешмата и запалих лулата, а Ким свари кафе. Навън все още беше мъгливо, но това не ни пречеше на доброто настроение тази сутрин. Ние шестимата подсилихме огъня в камината и седнахме на по чаша сутришно кафе. Из двата хеликоптера започваше новия ден.

        - Какво ще правим днес?… - попита Джейн.

        - Нямаме задачи, просто ще си почиваме днес!… - каза Браун.

        - Това е добра новина!… - каза Джейн.

        - Ще си изпием кафето и ще излезем навън на разходка!… - каза Браун.

        - Така и ще направим!… - каза Джейн.

         Действително ние шестимата си изпихме кафетата и излязохме навън. Парка край базата не беше оживен. Времето макар и мъгливо беше идеално за разходки. Браун, Джейн и Никита вървяха напред, а ние с Ким и Палма ги следвахме. Тук из парка можеха да се видят растения и животни от тази планета, а някои бяха и хищници, но ние не се страхувахме, а освен това носехме калашниците. До инциденти не се стигаше, защото драконите бяха опитомили повечето животни тук из парка. Както си вървяхме нататък из парка стигнахме до един бар и влязохме в него за да си починем и да чуем това онова от драконите. В бара ни заприказва един от местните хипопотамни хуманоиди.

        - Вие не сте от драконите?… - каза той.

        - Ние сме от Земята, това е адски далеко!… - каза Браун. - С драконите сме във военен съюз!…

        - И ние сме във военен съюз със драконите!… - каза хипопотамния.

        - С какво се занимавате вие?… - попита Браун.

        - Аз съм пилот на транспортна совалка!… - каза хипопотамният.

         Бяхме си поръчали по едно питие и докато се черпехме огледахме присъстващите тук дракони и местни. Разговорите се въртяха около войната със пасарите.

         *

         Вечертта настъпи за нас неусетно. На борда на хеликоптера Dark star беше уредена дискотека- купон. Ние шестимата наминахме там за да видим какво става. Тук се бяха събрали хора и от двата екипажа на хеликоптери, а имаше и дракони и от местните хора. Беше весело и звучеше елитна денс- музика. Ние си взехме по бутилка бира и застанахме настрани да позяпаме. След последното ни скачване към кораба Nissan тук на двата хеликоптера бяхме останали 120 души, ако не броим драконите към нас. Дискотеката се харесваше на хората ни, още повече, че повечето тук бяхме под 35 години. Докато си пийвахме бирата на дансинга се вихреха най- младите из между нас. Ние си бяхме така- обичахме да се веселим с повод и без повод. Аз запалих една лула тютюн и смукнах дима, който избистри мислите ми. Ким беше плътно до мене, а край нас и Палма, която напоследък беше нещо замислена и тъжна.

        - Така се живее!… - каза Ким. - Защо не си правим дискотека всяка вечер?…

        - Когато сме на мисия е по- сложно и често няма как да се прави дискотека!… - казах аз.

        - Снощи до колко часа продължиха?… - попита Палма.

        - Почти до сутринтта!… - каза Браун. - Ставах към 4 ч., а тук все още имаше хора!…

        - Днес също има много хора!… Ще танцуваме ли?… - попита Джейн.

        - Вие вървете, а ние с Алекс ще погледаме оттук!… - каза Браун, а момичетата отидоха на дансинга, където танците вървяха с пълна скорост и сила, а беше едва 17 ч. следобед. Аз забелязах полуоблечени мацки в басейна и привиках Браун да се преместим по- нататък та да ги виждаме. Мацките в басейна бяха радост за очите ни. По- късно се раположихме на една маса до басейна, та да виждаме мацките, а момичетата се върнаха от дансинга поизпотени и щастливи.

        - Пощурувахме си на воля!… - каза Никита. - Остана ли бира, че ожаднях!…

        - Алекс, хайде да излезем малко навън!… - каза Ким. - Нещо ми се разхожда!…

        - Да вървим навън!… - казах аз.

         На входа на хеликоптера имахме двама войника охрана, които ни кимнаха, щом излязохме навън. А там беше почти тъмно, осветено тук- там от улични лампи. Тръгнахме със Ким през парка. Дори в този късен час тук имаше минувачи. По някое време зад нас някой ни викаше. Обърнахме се- беше Палма:

        - Чакайте ме идвам с вас!… - викаше тя, а ние я изчакахме и тримата продължихме нататък. Времето беше приятно, въздухът богат на озон, а миризми на извънземни растения се носеха около нас. Отреща се виждаха светлинките от един жилищен корпус на драконите, а на летището кацаше совалка. Зад нас се виждаха светлинките от нашите два хеликоптера, а встрани имаше ограда, която пазеше базата откъм джунглата.

         По- късно вечертта се прибрахме в каютата, където беше уютно и приятно покрай камината. Докато обсъждахме плановете си, когато се върнем на Земята, Ким свари кафе и се разположихме край камината на сладки приказки и кафе. Аз несмятах тази вечер да излизаме повече навън, освен ако все пак, Ким или Палма не пожелаеха. Отпуснах се в креслото, а Ким до мене слушаше музика и ми се радваше в полумрака. Приятното  за очите меко осветление ни настройваше романтично.

         На сутринтта стегнахме редиците си, стегнахме хеликоптерите и насрочихме старт към Седмата планета, където ни чакаше кораба Nissan. Драконите ни обсипаха с подаръци на тръгване. Когато излетяхме от 14- та планета навън още беше тъмно. Аз се бях наспал добре и пушех край камината, а Ким и Палма шетаха наоколо. Скоро щеше да е готова закуската, която те приготвяха за нас шестимата. Докато пиех сутрешното си кафе и пушех лула се бях замислил за Земята. Сега, когато отиването ни там щеше скоро да се осъществи всеки си кроеше плановете, как да си прекара времето като пристигнем там. Лично аз исках да срещна своите роднини и приятели от родния си град. Дали щяхме да успеем да видим близките си още не се знаеше. Всичко зависеше от това, колко време ще ни се отпусне да бъдем извън кораба. Отдавна не бяхме се връщали и на третия спътник на Юпитер,където беше нашата основна база и дом, там откъдето започна всичко. Нашата революция, която започна от третия спътник се беше увенчала само временно със успех. Робството беше отменено само на хартия, а с течение на времето се разбра, че всичко си е по- старому. Робовладелците не искаха и да чуят за свобода на робите си. Двата ни хеликоптера бяха отново скачени и така летяхме напред по сложната траектория, която щеше да ни върне на Седмата планета. В района не беше изключено да има пасарски кораби и затова ние внимавахме пределно. Ако имахме добър късмет за 4- 5 дни щяхме да достигнем Седмата планета от системата Doritx. В каютата беше уютно и приятно. Хеликоптерът ни беше превъзходна машина, която винаги държахме заредена със достатъчно вода, храна и гориво. С добре заредена машина можеше да се лети 10 години в открит космос, но ние рядко използвахме до край запасите, а постоянно добавяхме към тях храна, вода и гориво, където и да кацнехме. Такава беше стратегията и на кораба ни- Nissan. В следобеда си бях поспал няколко часа, а когато пак се събудих на борда на хеликоптера беше вечер. Ким ми свари кафе и след като се наплисках с вода на чешмата, седнах край камината и запалих лулата. В близките часове ни предстоеше да минем наблизо край междинна база на драконите. Това съоръжение се ползваше от редица извънземни цивилизации за търговия и туризъм, както и за военно сътрудничество. Докато стигнехме до междинната станция с Ким се изтегнахме в двойното кресло, а аз макар и сънлив все още надавах ухо към разговора на дежурните с операторите на междинната станция, които казваха, че наблизо няма пасарски кораби. За вечертта на борда ни отново беше насрочен купон- дискотека за двата екипажа на нашите скачени хеликоптери. Тъй като ни предстоеше кацане на междинната станция по- късно щяхме да разделим хеликоптерите за да кацнем там, а с временен тунел щяхме да ги свържем  помежду им и с дока на станцията.

        - Поспа ли си добре?… - ме попита Ким,  днес по- очарователна от всякога.

        - О, поспах си чудесно!… - казах аз, а тя ми сипа още една чаша горещо, горчиво кафе, което щеше да ме ободри и разсъни напълно.

        - Значи имаме 5- 6 дни до Седмата планета?… - попита Палма, която напоследък беше нещо разсеяна и все допускаше смешни грешки, дори във всекидневните си дела. Според някои от нас, тя или беше влюбена, или имаше лош период.

        - Правилно си забелязала!… - каза Браун. - До 6 дена ще бъдем на Седмата планета, където ни чака кораба Nissan, скачваме се и продължаваме към Земята!…

        - Направо нямам търпение повече да чакам това!… - каза Палма. – Някой знае ли откога не сме били на Земята?…

        - Това е малко относително, но не сме били от няколко месеца там!… - каза Браун, който също като мене пушеше лула с чаша кафе и наблюдаваше TV- канала на междинната станция, където вървеше програма за улеснение на туристите и търговците, които с енамираха на станцията. Това беше огромно съоръжение, което се самоиздържаше със оранжерии и слънчеви колектори, като отвън се носеше предимно вода. Междинната станция вече се виждаше и с просто око, като нейните светлинки блещукаха в мрака. Аз се изправих до люка и погледнах навън с телескопа. Съоръжението беше внушително с размерите си, а наоколо сновяха стотици кораби- военни, търговски, туристически, пътнически и частни. Ким се размърда до мене и каза:

        - Искате ли да идем на басейна?…

        - Добра идея!… - каза Палма.

        - Чакайте!… На  мене не ми се ходи там!… - казах аз.

        - На тебе не ти с еходи там, но на нас ни се ходи!… - каза Ким.

        - Вървете, аз ще дойда по- късно!… - казах аз.

        - Ще те чакаме там!… - каза Ким и речено- сторено петимата станаха и тръгнаха към вратата, а аз останах в усамотение и своите мисли, които днес бяха леко празнични.

         Тъкмо петимата бяха излезли от каютата, когато се почви Поки- нашата извънземна котка. Поки си беше сглобил с наша помощ малък космически кораб и често си летеше извън стандартната ни траектория на полета. И сега Поки се връщаше от свое малко пътешествие, зареден със емоции от видяното, с много и разнообразна информация и малко поизморен. С Поки си побъбрихме над неговите нови пътешествия, а той беше силно впечатлен от преживяното. По- късно, когато Поки се унесе в дрямка на своето легълце, аз пуснах неговите филмчета от последното му пътешествие и се загледах в тях, с лулата в ръка и отворена бутилка джин.

         *

         В близките часове кацнахме на указания ни док към междинната станция на драконите. Както беше планирано свързахме двата хеликоптера помежду им с тунел, който имаше връзка и към дока. На борда започваше купона- дискотека, а ние шестимата излязохме из станцията на покупки и на разходка, докато войници от нашите зареждаха кораба с пресни хранителни запаси и гориво. От първия коридор лесно намерихме асансьор към търговския корпус. Тук имаше всякакви стоки, дори такива, каквито не бяхме и сънували. Мотахме се с часове от магазин на магазин, а имаше толкова неща за разглеждане… Формите на живот, които видяхме тук бяха най- разнообразни. А освен според вида си, тук имаше и най- различни според своя материален и социален статус. Видяхме особено богати финансово особи, които бяха скъпо облечени и имаха скъпи кораби, та дори и роби, видяхме и скитници, които гледаха къде да се свият на по- топло и откъде да вземат малко вода и парче хляб. А според вътрешната енергия тук имаше слаби индивиди с едва мъждукащо биополе, както и изключително силни биологически същества, които кипяха от енергията, например- джадаите, които срещнахме тук. Джадаите, които бяха тука със свой кораб бяха близо 200, а те бяха във военен съюз със драконите, макар и тяхната история да беше съвсем различна от тази на драконите, все пак те си общуваха и заедно обмисляха въпросите около Галактическата Империя, която драконите не признаваха… Но това беше друга история… Ние шестимата- Браун, аз (Алекс), Джейн, Никита, Палма и Ким се прибирахме обратно към хеликоптерите със контейнер стоки, все интересни, които два робота от нашите тикаха на колела след нас. Сигурно със дни щяхме да разглеждаме тези стоки, а някои от тях щяхме да приемем на въоръжение за екипажа си, както на хеликоптерите, така и за кораба Nissan, към който бяхме зачислени. Това бяха хитроумни машинки, които щяха да влязат в екипировката на униформите и гайвърите ни (скафандри, които в сгънат вид заемат място колкото кутийка към униформата, това от извънземни технологии). На борда на двата хеликоптера кипеше купона- дискотека, когато ние се върнахме там. Имахме хора и из станцията, но повечето си бяха на борда. Петимата дракони от състава на нашите хеликоптери бяха отишли на съвещание при своите. При пътуването ни до Земята, което ни предстоеше с нас щеше да дойде малка група дракони, които искаха да видят Земята, а сред тях беше и нашия извънземен инструктор- Флу.

         *

         Събудих се чак в следобеда на другия ден. Ким и Палма шетаха из каютата, а Браун и момичетата бяха седнали край камината на кафе. Аз си измих очите и запалих една лула, а Ким ми сипа кафе. Бях си поспал донасита, а сега денят ми започваше. Намирахме се на дока в междинната станция на драконите, на която попаднахме по пътя си. Мнозина от нашите колеги бяха излязли на разходка из станцията, а ние имахме цял контейнер със интересни стоки, които трябваше да разгледаме днес. Държахме го в съседното помещение за багаж. Докато си пушех лулата си пуснах кртина от станцията. Тук имаше над 200 кораба и най- различни извънземни видове. Загледах се в картината, а звуците, издавани от извънземните ми се сториха странно познати, кой знае защо. Преводачът разказваше какво си говорят извънземните, а това бяха обичайните разговори, каквито всички ние водим по някое време от живота си, излизайки на пазар или отивайки на туристическа екскурзия. По- късно двамата с Ким излязохме из хеликоптера на разходка. Нашите колеги бяха радостни от мисълтта, че скоро ще пътуваме към Земята, а почивката, която вече започваше им идваше добре дошла. Из коридорите на хеликоптера се разхождаха и дракони. Нашият извънземен инструктор Флу събираше компания за предстоящото ни пътуване до Земята.

        - Да надникнем в бара!… - каза Ким.

        - Добре, да надникнем там!… - съгласих се аз.

         В бара и на басейна там, имаше към 40 души, които си правеха скара- бира купон. Взехме и ние с Ким по една бира и чиния със мръфки и седнахме край басейна, за да позяпам поразголени красавици. Ким нямаше нищо против това ми увлечение, което всъщност беше нещо съвсем нормално за един мъж. Биричката ми дойде добре, а мръфките бяха добре изпечени и вкусни. Докато си похапвах аз не свалях поглед от мацките в басейна. Разбира се познавах всички от тях, но не бяхме близки. По корабите имаше система, в която някои връзки се оставяха за по- нататъка, за по- подходящ случай, или когато това се наложеше да стане. Това беше стратегия на запознанствата в среда на космически полети, разработена от нашите психолози. Ким ме сръчка и каза:

        - Хей, остави си някое гадже за по- късно!… Ще ти омръзнат по- бързо отколкото подозираш!…

        - Ей пък и ти!… - казах аз. - Нищо няма да ми омръзне!…

        - Като  виждам как ги гледаш, досущ като невидял мацки!… - каза тя.

         Разбира се това бяха само закачки, Ким ме уважаваше и обичаше достатъчно силно, та да ми се обиди за нещо. Но аз продължих да зяпам мацките в басейна и да смуча бира до насита. По- късно двамата с Ким излязохме из станцията, и двамата развеселени и в добро настроение, но здраво стиснали автоматите, защото из космоса, нищо не се знаеше. Докато се разхождахме двамата с Ким изминаха няколко часа. Обиколихме няколко барчета и отново магазините, но този път не пазарувахме. Като се завърнахме на хеликоптера, тук вече течеше следващия купон- дискотека. Прибрахме се в каютата и се тръшнахме на двойното кресло до камината. Браун и момичетата ги нямаше тук, а Поки майстореше нещо в ъгъла си. За сутринтта беше насрочен час за излитането ни нататъка към Седма планета. Част от войниците се захванаха да подготвят хеликоптерите за старта, а по- късно и те щяха да идат на купона. Ние с Ким си седяхме край камината приятно усамотени в полумрака. Бяхме си пуснали тиха музика, а Поки се занимаваше със новото си изобретение, което сега беше още във тайна.

         *

         В 4 ч. сутринтта двата хеликоптера излетяхме от междинната станция на драконите към планета 7. С нас бяхме взели екип на инструктора Флу от неколцина дракони, които щяха да пътуват с нас до Земята. Аз пушех лула, а Ким скоро свари и кафе. До дежурството ни на мостика имахме 10 часа, време да се помотаем и да поспим още. Хеликоптерите прелитаха през зона на активни метиоритни потоци, които ни караха да бъдем със повишено внимание. Седяхме двамата с Ким край камината и сърбахме кафе с по една лула тютюн.

        - Скоро ще си бъдем на Земята!… - каза Ким. - Къде ще отидем?…

        - Аз искам да видя роднините си и старите приятели!… - казах аз.

        - Аз пък искам да отидем шестимата в Париж!… - каза тя.

        - Ще видим дали ще успеем да идем там!… - казах аз.

         Седяхме прегърнати в полумрака, а огъня в камината вече се беше разгорял и приятно ни стопляше. На екрана пред себе си наблюдавах радара на хеликоптера. Метеоритните рояци бяха навсякъде около нас. Хеликоптерите разбира се имаха мощно защитно поле около себе си, което можеше да унищожи метеорити, достигнали до нас, но беше по- добре да ги заобикаляме за по- голяма безопасност. Бях се удремал, когато Браун и момичетата се завърнаха.

        - Къде ходите?… - попита ги Ким.

        - Пихме по чай на бара!… - каза Джейн. - Правим разпределение на времето, когато достигнем Земята, с хеликоптрите ще обиколим роднините на повечето от нас!… Според графика ще успеем за около месец…

        - А неможе ли всеки сам да се спасява там?... - попита Ким.

        - Имало някакви инструкции на драконите за ненапускане на кораба и хеликоперите!… - каза Джейн.

        - Ясно!… - кимна Ким.

         Нашата извънземна котка Поки ни приближи и се протегна. Тя имаше добре оформени ръчички с които можеше да се справя като нас хората.

        - Хубаво място ли е това- Земята?… - попита Поки.

        - Да, Земята е хубаво място!… - каза Ким. - Там сме се родили!… Но за съжаление от известно време при нас се възроди робството… И ние се възбунтувахме срешу това!… А после ни нападнаха пасарите… А после се включихме в AFJ, това е агенцията, за която работим, ако не си разбрал!… А драконите са най- могъщата цивилизация в Млечния път!..

         Поки кимна и се намести на топло, сви се на топка и каза:

        - Ще поспя малко!…

         По обедно време на радарите ни се появи обект, вероятно кораб, който щеше да мине на 15 минути, най- близко разстояние от нас и да можем да осъществим контакт за около 5 минути. Надявахме се това да не е пасарски кораб и изчаквахме момента на доближаване, когато щяхме да разменим информация с него. До този момент оставаха два часа. Вместо да гадаем какъв ли е този обект, ние отдалеко започнахме да го сканираме. Резултатите от сканирането щяха да бъдат готови скоро. Аз пушех лулата си и се опитвах да не мисля какъв е обекта, още повече, че щяхме само да минем покрай него и то за кратко време. Скоро разбрахме по формата на кораба към коя цивилизация принадлежеше той, а базата данни, с която разполагахме беше богата- базата данни на драконите. Разминавахме се със едни скитащи същества, които бяха регистрирани като F2.167,028 в базата данни. Гледахме техния външен вид на екраните си и се опитвахме да разберем какво преставляват те. За петте минути време изстреляхме голям обем информация за нас и AFJ, а това което получихме в отговор беше доста обемисто. Накратко контактът беше осъществен, въпреки нищожното време с което разполагахме. Оттук- нататък нашите анализатори щяха да преглеждат изпратената информация съвсем подробно, извличайки опит и мъдрост от всяка секунда запис.

         Бях излязъл из хеликоптера на разходка, сам без Ким. Крачех из коридорите с лулата в ръка и се опитвах да не мисля много- много. Почти час бях си разсъждавал по въпроса за контактите между цивилизациите. За съжаление повечето от контактите завършваха със война, поне такава беше статистиката. Изключение правеха драконите, които избягваха военни конфликти, при все, че вече имаха отворени стотици огнища на военни действия. Неусетно се озовах в бара. Тук имаше трийсетина души и десетина в басейна, които бяха едно до друго, с оранжерията в третия ъгъл. На бара беше Соня. Кимнах й, а тя попита:

        - Какво да бъде, Алекс?…

        - Кафе и пепси!… - казах аз. - Как е днес?…

        - Все същото… - каза тя. - Чакам да ме смени Сюзън, та да си поспя…

         Помълчахме си със Соня, а войничетата край нас надигаха бирите и се радваха на новината, че пътуваме към Земята. За някои от тях нямаше да има следваща мисия- имаше няколко души, които се отказваха от членството си във AFJ. Тук при Соня в бара ме завари инструктора Флу. Той дойде със още двама дракона, кимна и попита:

        - Да поседнем при тебе, Алекс?…

        - Да, заповядайте!… - кимнах аз.

         Драконите при все, че владееха телепатия бяха доста контактни същества и много разговорливи. Опасявах се, че сега ще ми изнесат някоя лекция, но нищо подобно не се случи. Те си обядваха най- спокойно и обсъждаха войната със пасарите. Аз приключих със кафето си и станах да вървя нататъка, кимвайки на драконите и на Соня на тръгване. От басейна се отбих в лабораторията. Тук освен Хенсън и екипа му работеше и паячето Кю, таранрула, голяма колкото длан, но със големи научни възможности. Кимнах  на Хенсън, а той тъкмо изследваше поредните проби от склада на лабораторията. Така правехме със всички проби, взети от чужди места.

        - Какво става, Алекс?… - попита ме Хенсън, щом влязох.

        - Разхождам се из хеликоптера, та рекох да мина и от тук!… - казах аз.

         Със Хенсън ни правеше близки една акция в която участвахме двамата и тогава едва оцеляхме, но до последно се държахме един за друг. Понякога, но не често минавах оттук за да го видя и да си спомним за тогава.

        - Как я карате, Алекс?… - попита той.

        - Всичко е нормално, Хенсън!… - казах аз и запалих лулата си.

         Поседях при Хенсън близо час, а когато се прибрах в каютата ни, Ким беше сварила кафе. Шестимата бяхме седнали край камината на кафе и се топлехме в хладното утро.

         *

         Шестте дена изминаха неусетно, а един слънчев ден приземихме двата хеликоптера на площадката за кацане в базата на драконите на планета 7. Тук ни чакаха с кораба Nissan за да отпътуваме към Земята. Докато течаха последните проверки на кораба, преди старта аз побързах да ида при Рорри и сина ни Джейсън. Не помнех откога не сме се виждали. В каютата ни всичко беше нормално, а сина ми си играеше в симулатора. Развълнувах се от тази среща и прекарах няколко часа с тях. Беше един следобед, когато тримата излязохме да се разходим из близкия парк. Джейсън можеше да върви сам, а със приказките добре се справяше. Рорри знаеше, че имам и други връзки, но изобщо не ми говореше на тази тема. За нея сина ни беше най- важното сега. А той ме беше хванал за ръка и ме разпитваше къде съм ходил. Докато му разказвах, Рорри се подсмихваше на моите наивни обяснения- сина ни добре разбираше и без да му се обяснява по детскиму. Като се прибрахме в каютата тук бяха Браун, Джейн и Никита. Между нашите каюти имаше само една преграда, която вдигнахме за да бъдем отново всички заедно. Хеликоптерите час след това бяха скачени към кораба и чакахме разрешение за старта към планетата на драконите Orixon 2.

         От седмата планета излетяхме със кораба Nissan и 300 души на борда в същия следобед. На два часа от планета 7 драконите ни отвориха “портал на измеренията”, през който прелетяхме за да попаднем край планета Orixon 2. В този следобед аз седях край камината в общата ни каюта и пушех лула. Край мене бяха Ким и Палма, а Рорри се занимаваше със сина ми. Бяхме само на два часа полет до Orixon 2, а там нямаше да ни бавят. Щяхме да вземем товар за към Земята, както и малка компания дракони, изразили желание да посетят Земята.

         *

         Беше първата вечер, откакто летяхме към Земята със кораба Nissan. На борда на тази супермашина летяхме над 300 души сред които и малка група дракони, водени от нашия инструктор Флу. Беше изминало доста време откакто двата хеликоптера не бяха се скачвали към кораба и сега екипажите се разхождаха из кораба за да видят приятелите си. За вечертта беше насрочен купон в бара на кораба, съответно всички тръпнеха от очакване, а най- нетърпеливите вече бяха на питие там и помагаха да се подреди обстановката. Ние шестимата, Рорри, Джейсън и Поки си бяхме в каютата край камината и си припомняхме всичко отначало- как тръгнахме към Третия спътник на Юпитер, бягайки от робството на Земята, как по- късно ни нападнаха пасарите, как открихме “портал на измеренията” и се срещнахме за първи път със драконите… Бях запалил лулата си и отпивах чай, а Ким се беше пльоснала у мене и пиеше пепси. Тази вечер повечето разговори се въртяха около темата за Земята и скорошното ни пристигане там. Очакванията на повечето от нас бяха да се срещнат със своите близки и приятели там, но без да забравяме, че робството за съжаление не беше премахнато, както се заблудихме по някое време. Робовладелците бяха ни заблудили с празни обещания, които не издържаха и един месец, преди отново всичко да си тръгне по утъпкания път на робството. Разбира се ние бяхме успели да оттървем от робство хиляди земляни, които се заселиха на третия спътник на Юпитер, където имахме своя свободна колония на собствен парцел земя… Според предварителните изчисления имахме няколко часа до поредния “портал на измеренията”, който ни бяха отворили драконите. Оттатък тунела ни чакаше Слънчевата система, по- точно щяхме да излезем на пет часа полет от Юпитер. Нататък до Земята имахме десетина дни. Толкова щяхме да прекараме и в “тунела на измеренията”, който според нас беше нещо като светлинна скорост, но драконите имаха други понятия за това явление и старателно не ни въвеждаха в подробности.

        - Да се поразходим!… - каза Ким.

        - Да се поразходим, тука е доста по- широко!… - съгласих се аз.

        Корабът Nissan беше наистина огромен. Тристате души просто се губеха сред неговите корпуси, направен да издържа на далечни полети, със продължителна липса на прясна храна и вода, да издържа на екстремни атмосферни условия и полета, каквито можеше да се налучкат из космоса. Крачехме двамата с Ким из коридорите на кораба, а наоколо срещахме свои колеги,  повечето от които знаехме само по физиономия заради онази стратегия на продължителните полети, според която, някои запознанства се оставяха на заден план докато не дойдат лоши дни…

        - В бара сега е блъсканица!… - каза тя. - Да се разходим по коридорите по- добре!…

        - Както кажеш!… - съгласих се аз.

         По някое време край нас притича Поки:

        - Хей, къде сте тръгнали?… - попита извънземната котка.

        - Разхождаме се, а ти?…

        - Замисляме нещо със Кю… Хайде, че бързам!… - каза Поки и ни отмина.

        Кю (извънземна тарантула, с една педя големина) беше известен не само със невероятните си познания, но и със реални изобретения и стратегии, с които ни изненадваше често. Това не беше първото събиране на Поки и Кю на едно място. Явно ни предстояха новини от тях.

         *

         Една от следващите вечери на борда на космическия кораб Nissan аз пушех лула край камината в каютата ни, а Ким тъкмо беше сварила кафе. Чувствахме се превъзходно, на път към Земята. Вече бяхме в Слънчевата система, след прехода през “тунела на измеренията”. Тук далече не всичко беше идеално. Наоколо кръжаха пасарски кораби, които наши колеги от AFJ държаха на разстояние от планетите в системата. Корабите на AFJ бяха също наоколо, а нашия командир Манхатън разговаряше на дълго и широко със свои приятели из тях. Новините за Земята бяха добри, в момента там нямаше никакви пасари. Скоро прелетяхме край Луната и наближавахме Земята. Статуса на AFJ, нямаше как да не респектира робовладелците, но те се отнасяха към нас като поредното нещо, което може да се купи. Обаче ние се финансирахме не от Земята, а от драконите. От нашите колеги почти нямаше такива, които да не осъждат робството, което се ширеше на Земята. Същата вечер се приземихме със кораба на специален полигон на AFJ край Мюнхен. Хем ни беше весело, хем тъжно. По това време на денонощието робите си бяха по квартирите и вечеряха. Ние шестимата още с пристигането си разговаряхме по телефона с близки и роднини, с приятелите си и колегите си. Графикът за посещения обаче беше сложен. Нямаше как да напуснем кораба всички наведнъж. Моя ред идваше след седмица, а аз вече уговарях срещите си. Освен родителите си имах да виждам братовчеди и братовчедки и други роднини. Бяхме намислили шестимата да вземем малък джет от кораба и да си наобиколим хората, когато ни разрешаха. Радостта ни от завръщането ни на Земята бледнееше след като си спомнихме, че тука е робство. Хората работеха по 18- 20 часа на денонощие, почти без заплащане. Някои робовладелци бяха подсигурили дори квартири на робите си, за да им плащат още по- малко за труда. Нерадостната обстановка ни припомни близкото минало, когато основахме свободната земна колония на третия спътник на Юпитер. Тук на борда на кораба Nissan вече замисляхме как да отведем своите хора до колонията на третия спътник. Някои от нас вече правеха списъци и задвижваха проблема нататък към неговото решаване. Докато си пушех лулата и пиех кафе, ние шестимата правехме совя график на срещите си. Имахме роднини предимно в Европа и Съединените щати. Но ние отидохме още по- далече, наехме малък кораб с който щяхме да отведем своите до третия спътник на Юпитер, където те щяха да се радват на свобода…

         *

         На Земята изкарахме близо месец. През това време уредихме отвеждането на нашите роднини до Третия спътник на Юпитер. Стартирахме заедно в един сумрачен и мъглив ден. Това, което успяхме да направим за роднините си ни радваше, но нашата връзка със Земята все повече изтъняваше. Няколко часа след старта седяхме шестимата край камината в каютата си, а аз пушех лула. Почивката ни на родната планета не беше това, което бяхме мечтали. Факта, че тук е робство ни убиваше настроението и отново ни завладяваха носталгични спомени от времената, преди робството. Ким, която се беше излегнала до мене в двойното кресло каза:

        - Успяхме да отведем оттук роднините си!… Това е голям успех!…

        - Драконите бяха така добри да ни осигурят свободен кораб!… - каза Палма.

         В това време Джейн донесе прясно кафе в голям термус и ни сипа по чашите.

        - Не беше тази отпуска, за която си мислехме, нали?… - каза Никита.

        - Не!… Безспорно сме забравили усещането си за Земята!… Тук са настъпили сурови времена!… - каза Браун.

        - Така е по- добре!… По- малко ще ни липсва!… - каза Палма.

        - На дали по- малко ще ни липсва!… Откакто се отстранихме от бунтовническия си живот, тук няма кой да движи нещата!... - каза Браун.

        - Сами си избрахме да служим във AFJ!… - каза Ким.

         Тук замълчахме, чувствайки се неловко, че сме се отклонили от бунтовническите си планове за освобождаването на Земята от робството. В началото, когато ние се събрахме и всичко, каквото превихме след това, ние бяхме заклети бунтовници, но ни привлякоха във AFJ и с това стана невъзможно да работим за Земята, по- точно за освобождаването й от робовладелците. По тази тема често спорехме, но ни успокояваше мисълта, че всичко е под контрол- драконите правеха всичко за да освободят Земята, а щом те се занимаваха с това, то ние можеше да сме спокойни по този въпрос.

         *

         Свободната земна колония на третия спътник ни посрещна със мъгливо време. Приземихме двата кораба на космодрума, а докато нашите роднини получаваха инструкции за новия си живот, аз пушех лула и си мислех по своите си неща, а Ким се беше сгушила у мене и смучеше пепси. Колонията се беше разрастнала бързо. Тук край реката вече имаше цял град от стабилни крепости по средновековен дизайн, но изпълнени със всички удобства на съвременната архитектура. Едва сега си отдъхнехме- нашите най- близки вече не бяха роби, а тук ги очакваше щастлив живот. Тук на третия спътник на Юпитер пасари не бяха идвали скоро, но колонията разполагаше с отбранителна система и бяха взети всички мерки за сигурност. Едновременно беше вървял и строежа на подводния град в устието на реката към морето. Това беше спасително убежище, в случй, че пасарите превземат спътника. Смятахме да поостанем известно време тук в земната колония, но нашия инструктор напираше да ни даде нова задача. Според него губехме форма със всеки ден почивка, а това можеше да ни спъне във бъдеще. Два часа след кацането ни, ние шстимата излязохме на разходка из парковете на колонията. Аз минах край каютата на Рорри и Джейсън- моя син и ги взех със нас. Из парка беше приятно, въпреки мъглата, а времето беше такова, че не се знаеше сутрин ли е, вечер ли е. Разхождахме се повече от час там, а моя син беше любопитен да му обяснявам какво е това място. Обясних му, че това е неговия роден град на третия спътник на Марс,а той беше много изненадан, че не се е родил на Земята, както другите. Когато се прибрахме на борда на кораба Nissan, вече се свечеряваше. За вечертта беше насрочен скара- бира купон със отворени врати. В корпус Едно на колонията също щеше да има купон, а оттам ни деляха двайсетина метра, което предполагаше голямо раздвижване на населението. Двамата със Ким не се прибрахме веднага в каютата, а се отклонихме към бордовия бар с басейна. Доста време преди обявеното тука вече имаше нетърпеливци започващи скара- бира купона. Ние двамата също си взехме по халба бира и голяма, сочна пържола и се настанихме да погледаме къпещите се в басейна.

        - Привързах се към този кораб!… - сподели Ким. - Вече ми е като роден дом!…

        - И аз съм така!… - казах аз. - Не заменям това място за нищо на света!…

         Из бара беше гъмжило още преди обявения час. Тук имаше към стотина души, повечето дошли от крепостите на колонията. Тук бяха дошли и наши роднини, искащи да разберат що за свят е това, където все още няма робство, а купоните са безплатни. Развеселени и доволни от живота си, двамата с Ким крачехме из коридорите на кораба, прибирайки се в каютата.

        - Все по- малко неща ни свързват със Земята, не мислиш ли?… - каза тя.

        - Е, това все пак си остава нашата родна планета!… - казах аз.

         *

         В земната колония постояхме няколко дни. А във вечерта на нашето отлитане на борда на космическия кораб се събрахме всичките 300 души, определени за  екипаж на кораба, а сред нас и десетина дракони, дошли до тук с нас, за да видят Земята и да добичт по- ясна представа за нашия свят. Минути преди обявения старт над колонията се сипеше проливен дъжд. Сбогувахме се с близките и приятелите си, оставащи в колонията и се настанихме по местата си, чакайки излитането. Стартът беше даден със половин час закъснение. Вече високо в небесата на спътника, аз разкопчах коланите и запалих лулата си. Ким стана да свари кафе, а в камината приятно бумтеше огън. Палма беше от дясната ми страна и тъкмо гледаше един от новите филми в колекцията ни. Браун се беше удрямъл, а Джейн и Никита станаха за да приготвят вечеря за шестимата. Аз отново се забутах в мислите си, витаещи из спомените ми. Те бяха свързани с реалността на Земята и нашата мечта- да я видим свободна. Докато летяхме към Orixon 2, имахме пет дни време да се наспим и да се посготвим за нови мисии. Войниците стягаха двата хеликоптера, джетовете и системите на кораба. Някъде по пътя щяхме да дозаредим гориво, вода и храна, защото запасите ни бяха понамалели през последния месец. Ние не чакахме наготово да ни предложат мисия, а се заехме да проучваме по- належащите предложения за мисии от базата данни, изпратени ни от драконите. Тежката дума за избора падаше разбира се върху инструктора Флу и командира ни- Манхатън.

         Една вечер, когато тъкмо приближавахме междинна станция по курса си, аз пушех в компанията на моите хора край камината. Беше приятно и топло. Леко осветено и звучеше тиха музика, а Ким се беше сгушила у мене. Бяхме излезли от “тунела на измеренията”, който драконите ни отвориха, преди няколко часа. Това беше системата Tolix, състояща се от 4 звезди и 145 други обекти.

        - Ще спираме ли на тази междинна станция?… - попита Палма.

        - Да, ще спрем!… - каза Браун.

        - Ще сваря кафе!… - каза Джейн.

         Аз смукнах от лулата си и погледнах картината от станцията. Проверката за пасари показа, че тук ги няма, за наш късмет. Станцията беше огромно съоръжение дело на съюзническите усилия на четири цивилизации, населяващи близките планети. Тук драконите бяха идвали само за броени часове, летейки навътре в системата Tolix. Ние щяхме да бъдем първите, които са се наели да изучават тази система. Докато изучавах местните видове, които виждах на екрана, кафето беше готово и всички ние си взехме чашите, които Джейн напълни с кафе. Пушех лулата си на чаша кафе, а Ким до мене се умилкваше ,доволна от близостта ни. Предстоеше ни да кацнем в тази станция.

         Беше следобеда на другия ден. Аз пушех лула край камината, а Ким вареше кафе. Имахме два екипа войници, които бяха излезли на разузнаване из станцията. Останалите спяха, преди да ни потрябват. Из станцията имаше над 60 форми на живот, някои от които не фигурираха в архивите на драконите, т.е. ние щяхме да попълваме информацията за тях. Ким се върна с термуса кафе и седна при мене. Браун и момичетата бяха излезли из кораба, а Поки майстореше нещо в ъгъла си.

        - Ще се разходим ли после из станцията, Алекс?… - попита Ким.

        - Разбира се!… - казах аз. - Трябва да снимаме колкото може повече филми из станцията!… Задачата включва и нас с тебе!…

        - Чудесно!… Значи ще се разходим!… - каза Ким.

        - Ще се разходим, нали ти казвам!… - казаха аз. - Изпиваме си кафетата и отиваме!… И без това се заседяхме тука, а аз проспах целия ден!…

         Така и направихме. Щом излязохме от кораба веднага ни подхванаха група изгладнели скитници от местните видове, които искаха храна. Храна нямахме, но им броихме джобни, колкото за една вечеря в закусвалнята наблизо. Сетне се забързахме из тунела към търговския център. По пътя и през цялото време снимахме и картина и говор и мислите на околните. Материалите бяха за нашите анализатори на борда на кораба, които щяха да извличат информация от всяко късче филм. Тук, както из стотиците станции, през които бяхме минали, имаше всякакви извънземни. И богати и бедни, от близо и далече. По доковете видяхме и луксозни кораби, излъскани до блясък, както и строшени  дрошки, които едва ли щяха да стигнат там, за където бяха тръгнали. Бяхме из станцията вече трети час, когато се отбихме да починем в едно барче. Разговорите на местните вече не ни изглеждаха толкова неясни, а външния им вид все по- малко ни впечатляваше. Това бяха хуманоиди- змии. В барчето изсърбахме по една гореща супа и си взехме джинс тоник, докато почиваме.

        - После накъде?… - попита Ким.

        - Ще ми се да надзърнем в онзи корпус на изток!… - казах аз.

        - Да не загазим, нещо там?!… - каза тя.

        - Едва ли!… Струва си да опитаме!… - казах аз.

         В барчето беше приятно и имаше достатъчно въздух, а ние си сръбвахме джин и хвърляхме по един поглед нататък към източния корпус, който виждахме през прозореца.

         Източният корпус беше обгърнат в мистерия. Ние не видяхме някой да влиза там, нито да излиза, а когато доближихме до него се появиха четирима униформени:

        - Хей вие двамата!… Какво сте намислили?!… Тук е секретна зона!…

        - Извинявайте, сър!… Помислихме това за търговски център!…

        - Напуснете веднага зоната!…

        - Да сър!… Отиваме си!… - казах аз.

         Веднага след този неуспешен наш опит да видим какво има там, ние се върнахме на борда на кораба, но ни глождеше мисълта, какво ли можеше да има в онзи корпус.

         Следобедът си отиваше, а ние шестимата отново се бяхме събрали около камината и пушехме. Очаквахме всеки момент да продължим полета нататъка из системата Tolix. Филмите направени през този ден бяха обемиста информация, която щяхме да анализираме по пътя нататък, докато този свят ни се избистри. Едно нещо вече ни беше ясно- тука преобладваха змиеобразните хуманоиди, като водеща форма на живот. Отлетяхме от тази междинна станция към 17 ч. вечертта. Аз се излегнах в койката си малко да подремна, а Ким се шмугна при мене.

         Станахме от сън към 22 ч., а в каютата беше странно тихо- нямаше никого.

        - Какво става?… - попита Ким.

        - Нищо!… Просто няма никого!… - казах аз.

        - Май сме си поспали?… - попита тя.

        - А, да!… - казах аз.

         Докато се плисках на чешмата и стягах униформата си, Ким свари кафе. Корабът напредваше към планета 10 по курса ни. Tolix 10 както беше регистрирана в компютъра ни обещаваше да бъде интересна планета. Аз заплих лулата си с тютюн и се заех да нахвърлям дървета и въглища в камината. Скоро кафето беше готово и с Ким седнахме край камината на чаша кафе и тютюн. Докато проверявах колко път имаме до Tolix 10, видях, че съвсем наблизо се намира една от луните й- Tolix 10.3. Това ще рече: третата луна на десетата планета, както беше регистрирано това из нашите компютри. Луната беше само на три часа от нас и аз предусещах скорошни разходки по тази луна. Кафето беше чудесно, а Ким по- очарователна от всякога. Тя поглеждаше през рамо в моя екран и накрая попита:

        - Какво има да става, а аз незнам?…

        - Приближаваме една от луните на десетата планета!…

        - Чудесно!… Направо усещам как се разхождам по лунния пясък!… - каза тя.

        - И аз за това си точех зъбите!… Тук е уютно, но понякога омръзва, нали!… - казах аз.

        - Да, понякога омръзва!… - каза тя.

        Отпивахме от кафето си и пушехме, а из коридора се чуваше движението на наши колеги. Скоро в каютата се завърна Палма. Тя си сипа кафе и седна при нас.

        - Бях в бара!… - каза тя. - Там е весело!… А вие напсхте ли се?…

        - Поспахме си добре!… - казах аз.

         Палма погледна екрана и щом видя луната там каза:

        - След  3ч. и 15 мин. Ще сме на луната!… А какво имаме из архивите за нея?…

        - Нищо!… Просто драконите не са събирали информация за тази луна!… - казах аз.

         Замълчахме загледани в картината, а скенера показваше добра гравитация там, както и наличието на градове със сравнително добра атмосфера. Предусетили скорошна разходка тримата се загледахме още по- внимателно в картинките. Както беше по правилника напред беше изпратен малък екип с малък джет. Четирима войника щяха да кацнат там преди нас и да докладват каква е ситуацията. По всяка вероятност те вече сигурно бяха кацнали на тази луна. Докато изчаквахме доклада им, Палма свари грог. Бяхме понастинали на Земята, отвикнали на живота на открито. Скоро се завърнаха Браун, Джейн и Никита. Прегърнали през кръста своя кавалер те изглеждаха щастливи и силно алкохолизирани. Браун за разлика от тях не беше опитвал алкохол или поне не му личеше. Дамите се натръшкаха по койките си, а Браун взе да се съблича.

        - Има ли някой в банята?… - попита той.

        - Не. - казах аз.

         Докладът на четиримата пионери дойде скоро. Накратко бяха слезли от джета и обикаляха по улиците на някакъв град. Нищо особено не се забелязвало. Въздухът- малко разреден. Температура  –5 градуса (Целзий), а часа- пет часа преди изгрев. Манхатън им даде инструкции, които и ние прочетохме и трябваше да чакаме пристигането си там. Третата луна растеше на екрана ни, а Плама я погледа и през люка, впреки отдалечеността от нея, все още. Световете на змиеподобните хуманоиди се разкриваха един след друг пред нас. Интересното тук беше, че никъде не се споменаваше за пасарите, а както нашите анализатори предполагаха- тука още не бяха идвали пасарите. Факт, който силно ни заинтригува. Това определяше дистанцията, на която пасарите все още нямаха достъп със своята техника. Пилотите на нашия космически кораб ни приземиха на космодрума край някакъв град. Изчакахме обичайните биологични проверки и слязохме от кораба из между първите. В далеичната се виждаха светлинки от жилищен квартал. Манхатън мина покрай нас с група войници, които щяха да проверяват нещо по корпуса на кораба и ни кимна:

        - Внимателно с начинанията!… И не се отдалечавайте много от кораба!…

        - Да, сър!… - кимнахме ние, а Ким ме задърпа към близката поляна. Там някъде ромолеше планински поток .

         Намерихме потока на двеста метра от оградата на космодрума. Тук имаше повече от 20 различни кораба, които нашите хора вече изучаваха подробно, а край потока имаше ресторант. Звучеше музика, малко странна, но не и невъзможна.

        - Да се шмугнем ли вътре?… - попита Ким.

        - Чакай да ни настигнат другите!… - казах аз.

         В ресторанта имаше към стотина извънземни от различни видове, като преобладаваха змиеподобните. Приеха ни нормално, вероятно вземайки ни за група туристи, кацнали наскоро тук. Още от първите подслушани разговори ни стана ясно, че местните видове нямат кой знае какви проблеми и като цяло са доволни от живота си. Поръчахме си по питие, като избрахме нещо плодово, та да не се изложим при избора. Филмите, които ние заснемахме с камерки, разположени по унивормите ни, бяха следени в реално време на борда на кораба ни. Засичахме всякакви мисли, но нищо необичайно нямаше из тях. Поотпуснахме се след първоначалното сковаване и завързахме разговор с един индивид, който чертаеше нещо върху картон пред себе си. Той се оказа предприемач, който зарежда ресторанта с провизии. Оставихме разговора в ръцете на Браун, който се постара да извлече необходимата ни пърчоначална информация за световете на змиеподобните. Като бонус от цялата работа, нашият човек ни покани у дома си, за да ни покаже семейството си и своя кораб. Ние приехме, платихме си сметката и тръгнахме със него. Къщата на предприемача беше на два километра нагоре по хълма. Докато се изкачвахме той ни разказваше за себе си, информация от която черпехме знания не само за него, но изобщо за този свят, в който бяхме изпратени от драконите.

         В дома на нашия змиеподобен приятел бяхме близо час. Там видяхме неговото семейство от петнадесет деца и неговата жена. За нас обаче беше далече по- интересно, когато ни качи на кораба си- малък, търговски кораб, който ние разгледахме обстойно и дори сканирахме. Чертежа му беше първата крачка към усвояването на знанията и мъдростта на змиеподобните.

         Когато се прибрахме на борда на кораба си, беше наближило полунощ (бордово време).

         *

         Беше следващата вечер, когато ние шестимата се бяхме завърнали в кораба, след цял ден обиколки из близкия град. Бях седнал до камината и пушех лула с чаша кафе, а Ким се беше сгушила у мене със затворени очи, опитвайки се да не задреме, все още. Бяхме доволни от видяното през този ден, а всъщност всичко беше записано на нашите филми, които по- късно щяха да бъдат анализирани в подробности. Луната Tulix 10.3 се оказа интересно място, където бихме прекарали дори една отпуска, но ние трябваше да мислим за продължаването на нашия път нататъка. Аз смукнах тютюнев дим и се замислих. Отново ме бяха обхванали носталгични чувства и сега си давах сметка, че това не е просто носталгия към Земята, а тъжни чувства произлизащи от отдалечеността ни от Земята, нещо като алергична реакция от голямата дистанция. Тези неприятни тъжни усещания ме караха да се затварям в себе си и да се усамотявам. Тази вечер времето навън не беше добро. Студ беше сковал всичко наоколо и валеше силен дъжд, който образуваше ледени пързалки по улиците и космодрума. Ние изчаквахме волята на Манхатън за отлитане нататъка, но заповед все още нямаше. В този час в бара на борда ни започваше купон, но на мене не ми се ходеше там, а Ким беше заспала до мене. Палма свари още кафе, а Браун анализираше филмите ни от вчера и днес. Вече можеше да с екаже, че знаехме доста неща за змиеподобните хуманоиди, а те бяха доминиращата раса в тази звездна система. На научно- техническо равнище, те бяха собре развити, а от тяхната мъдрост за живота и битието можеше да се поучим. Аз бях далече от тези мисли в тази тъжна, конкретно за мене, вечер. Гледах спящата до мене Ким и се питах какво ли ни очаква в бъдеще. Разбира се бъдещето не беше кой знае каква тайна за нас, особено откакто сред нас беше извънземния шаман Джи, който можеше да гадае и предсказва с голяма точност и подробности. Това не означаваше, че ние не уважавахме собственото си бъдеще, но поне по- малко то ни плашеше. Както забелязахме още в началото, тук не бяха нито чували, нито виждали пасари, а това ни беше добре дошло, защото вече се задъхвахме от срещите си с тях. Поне е дно кътче от космоса, където пасарите все още не бяха се появили. По- късно Браун, Джейн и Никита излязоха из кораба, а Палма също си легна да спи. Останал сам със себе си си дадох сметка, че на такава голяма дистанция от Земята опора ни даваше кораба и машините в него, както и сплотения ни екипаж. Доскоро си мислех, че носталгията, която изпитвам е по Земята, но сега ми ставаше ясно, че това е друго- просто усещането за огромно разстояние до своите, отдалечеността, която пораждаше носталгия и тъга. Пушех си загледан в огъня на камината, а ми беше уютно и приятно, ако не се броеше тъгата. Миризмата на горящи дърва и въглища ми напомняше моето детство, когато си играех край камината в родната си къща. Сега, когато бях вече на 30, тези спомени бяха все още живи у мене и ми носеха приятни усещания, че живота е пред  мене, че приятелките ми ме обичат и уважават, че в мисиите ни съм ценен като стратег и пилот. Унесен в тези мои мисли не усетих как преминаха цели два часа. Реших да се поразтъпча и излязох из кораба. По коридорите вървяха развеселени мои колеги и войничета, които по- слабо познавах. Купонът в бара беше в разгара си. Лееше се бира, а на скарата цвърчеше месо. Реших да похапна една пържола с халба бира и потърсих Браун и момичетата.  Въпреки добрата компания, вкусното месо и хубавата бира моето настроение не се подобри. В този час не ме радваха дори разсъблечените мацки в басейна. Бих казал, че сигурно остарявам, ако не бях все още само на 30. Забелязала, че не съм на кеф Джейн се наведе до мене и попита:

        - Какво има, Алекс?…

        - Временно неразположение!… - казах аз, а тя се усмихна , прокара ръка в косата ми и каза:

        - Ще ти мине, Алекс!… И на мене ми се е случвало това!…

         Кимнах й, а тя се върна на стола си, без да сподели с другите за мен и моето неразположение. Когато Браун и момичетата тръгнаха към каютата, аз не ги последвах. Останах още известно време в бара, а сетне тръгнах по коридорите на кораба, без всякакво желание да се прибирам.

         На устринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината, а Ким беше сварила кафе. Шестимата седнахме около камината на чаша кафе и лула с тютюн. Корабът ни все още беше на третата луна на десетата планета от системата Tolix. Навън беше мразовито и се сипеше сняг. Утрото ни започваше сънено и мързеливо. Докато си пиех кафето аз разглеждах картата на града, край който бяхме кацнали. Днес отново щяхме да излезем из града за снимки и контакти с местните. Аз смукнах тютюнев дим, отпих глътка кафе и се загледах в картата. Излязохме навън вднага след като се разсънихме. По улиците на града вече имаше минувачи. Отклонихме се към близкия бар, където влязохме. Първия контакт за деня беше със едно интелигентно същество от местните, което беше пилот на совалка. Разговорихме се с него, а с това вече много неща ни бяха ясни за този свят. Разговора водеше Браун, а ние си пиехме питието и се оглеждахме наоколо. В бара имаше към 30 хуманоиди. Извънземния пътувал с транспортна совалка между тази луна и планетата. Днес беше в почивка и си позволил да дойде на бар, въпреки ранния час. Това, което той ни разказа ни беше изключително полезно. С този извънземен списъка ни с контакти наброяваше вече 35 души. Всичко беше документирано за по- късен анализ. На излизане от бара извънземния беше с нас. Той искаше да ни покаже совалката, която пилотира. Тя се намираше тук  на космодрума.Совалката ни хареса. Тя имаше 100 места и като дизайн не беше лоша. Извънземният беше горд със своята совалка, а ние решихме да му покажем кораба си. Сега беше негов ред да се изненада приятно, докато го развеждахме из кораба си. Той си тръгна силно впечатлен от кораба ни, а ние щом го изпратихме седнахме отново край камината в каютата на чаша кафе.

         Беше вечертта, когато двамата с Ким вървяхме по една снежна пътека край кораба. Ние просто се разхождахме в края на дългия ден, когато бяхме шарили из целия град. Със змиеподобните станахме приятели, а Манхатън търсеше контакт със оторизиран техен представител за сключването на военен съюз и търговски договори. Казаха ни, че такъв техен представител ще намерим на десетата планета, а Манхатън вече се готвеше за срещата с въпросния индивид. Двамата с Ким достигнахме единия вход на кораба. Охраната ни кимна и ние влязохме в асансьора.

        - Днес направихме големи разходки!… - каза Ким.

        - Аз пък се поизморих!.. Да се прибираме в каютата, че да си отдъхна!… - казах й аз.

         Из коридорите на кораба беше оживено. Манхатън беше разпуснал войниците за последна разходка преди отлитането ни оттук, насрочено за тази вечер. Прибрахме се в каютата, където Браун, Джейн и Никита пушеха тютюн и пиеха кафе. Седнахме и ние, малко понамръзнали и изморени от целодневните разходки из града. Беше време да си починем, а дежурство на мостика имахме за 4ч. сутринтта. Имахме достатъчно време да си отдъхнем и да поспим, преди това. В каютата беше уютно и топло, светлината  мека и приятна, а тихата музика ни отпускаше обтегнатите нерви. Браун беше заредил камината с вълища и дърва за цялата нощ, макар и да имахме дежурсвто в 4ч. Аз пушех лулата си, а Ким се беше сгушила в мене и ровеше из компютъра си. Тази вечер нямаше да има купон в бара, защото малко по- късно отлитахме оттук, но затова пък войниците бяха разпуснати из града. Очаквахме до три- четири часа всички да се приберат обратно, преди старта ни. Аз наблюдавах на екрана пред себе си филмите от този ден, който се беше оказал плодоносен за нас, откъм знания, запознанства и разходки. Всичко беше записано на тези филми, дори мислите на участващите в тях. Това даваше достатъчно информация на нашите анализатори, за изучаването на този свят. От другата ми страна беше седнала Палма. Обикновено мълчалива, тя през днешния ден  беше закачлива и усмихната. Това бяха моите основни приятелки, откакто със Рорри почти не се виждахме, освен когато ходех да видя нашия син, а той растеше бързо. Бях натоварил извънземната котка Поки да се грижи за моя син и те двамата добре се разбираха. Дори имаше нещо изключително интересно от страна на Поки. Той ми беше обещал, ако някой ден всичко се обърка, да вземе Рорри и сина ми на своя малък кораб, ако аз не съм наблизо. Това страшно ме трогна, а на кораба на Поки всъщност имаше места само за 4- 5 души.

         Бях се позатоплил и поотпуснал в хубавата вечер, когато ние със космическия  кораб Nissan бяхме на луната Tolix 10.3. Нямаше и помен от снощното ми тъжно настроение. Днес се чувствах млад и силен, макар и поизморен от скитането из града на змиеподобните. Запознанствата, които ние имахме, щяха да се използват от следващите от AFJ, които щяха да дойдат след нас за строежа на база на AFJ тук на тази луна. Ние обикновено имахме малки и компактни, спретнати бази на които можеше да се разчита из космоса, особено по време на война.

        - Ще взема да сваря още кафе и билков чай!… - каза Палма и стана, а Ким я погледна и добави:

        - Ще трябва да приготвим и вечеря!… Тука ли ще вечеряме или в бара?…

        - Още е рано, едва 19 ч. е!… Ще решим по- късно!… - каза Браун.

         До планетата Tolix 10 имахме към 15 часа път, със възможност за междинно кацане на попътна междинна станция. Енергетичните и биополета по пътя бяха в нормите, макар, че в системата като цяло се забелязваше леко завишена радиационна активност в рамките на нормите. Докато преглеждах плана на полета, в който нощес в 4 ч. щяхме и ние шестимата да се включим, разбирах все повече за местните форми на живот. И те бяха живи същества като нас, със своите идеи със своя си живот. В компютърната ни мрежа вече имаше готови три траектории по които можехме да стигнем до десетата планета, а също и преходите от една траектория до друга. Районът беше с увеличена метеоритна активност, нещо което можеше да ни затрудни до известна степен в близките часове. Така изминаха още няколко часа на кафе и тютюн и на сладки приказки, докато всички войници, излезли навун се прибраха и Манхатън даде старт на полета…

         Нашият космически кораб Nissan се издигна пъргаво в небето на третата луна. Веднага след първоначалните гравитационни смущения се освободих от предпазните колани и запалих лулата. На борда на кораба бяхме целия екипаж без изключения, а и двама от змиеподобните, които отиваха към десетата планета и решихме да ги вземем с нас. Това бяха обикновени военни, които иначе биха взели друг превоз.

         На следващия следобед ние с нашия кораб доближавахме междинна станция по курса ни. Аз пушех лула и пиех билков чай. Наскоро бях хванал грип и сега се борех със високата температура и тъжното си настроение. Не ме радваше абсолютно нищо, дори и Ким, която ми носеше чай и лекарства и обикаляше около мене, готова да ми помогне в болестта, ако можеше. Разбира се грипът ми щеше да отмине, но за момента бях смазан от него. Докато пухтях и пъшках от неразположението си, кораба кацна на междинната станция. Реших да отида с другите из станцията, вместо да чакам облекчение сам в каютата ни. Станцията беше огромна. Над 300 различни кораба бяха накацали по  доковете, а още в първия тунел видяхме, че тук е доста оживено. Тука вече можеха да се видят и други местни форми на живот, някъде между змиепдобието и гушероподобието. Разбира се това беше най- общо казано. Точната бройка на формите на живот обитаващи станцията, както и десетата планета надхвърляше 140.

         На сутринтта все още бях повален от грипа. Вземах лекарства, но състоянието ми беше тежко. Моите хора ме освободиха поне от дежурствата, за което им бях благодарен. Седях си по цял ден в камината и работех на компютъра си, а Ким и Палма се стараеха да ми угаждат във всичко. Тази сутрин се бях наспал добре, но температурата и неразположението ме държаха яко. Докато пушех сутрешната си лула и пиех билков чай, аз преглеждах информацията за тази междинна станция. Тя беше огромно съоръжение, което с помощта на оранжерии се изхранваше, а от вън се доставяше предимно вода. Тук нашите войници направиха много полезни запознанства с интересни извънземни. На този етап от нашето разузнаване ние трупахме предимно запознанства и филми за тези светове. Двамата извънземни змиеподобни разгледаха кораба и заявиха, че са военни и ще ни помогнат на десетата планета да сключим нашите търговски и военни договори. Докато те бяха на борда нямахме проблеми с тях. Обикновено стояха в бара на кораба и разговаряха с мнозина от екипажа. За след няколко часа беше насрочено излитането ни към десетата планета, а докато чакахме да се даде старта ние шестимата бяхме край камината и се радвахме на доброто утро. Стартът беше даден с половин час закъснение. Нашият космически кораб Nissan напусна междинната станция и се насочихме към десетата планета. Според изчисленията щяхме да бъдем там след 6- 7 часа, при най- бързия вариант на полета.

         Десетата планета ни посрещна със снежни виелици и лошо време. На космодрума, където се приземихме имаше към стотина космически кораба. Ние още с пристигането си ги сканирахме, за да знаем повече за тях. Градът край космодрума  беше утихнал и сънен в снежния ден. Аз реших да се поразтъпча из космодрума, а с мене дойдоха Ким и Палма. Докато се разхождахме из космодрума тримата видяхме страхотни кораби, както и брички, изпоочукани от метеорити и с неизмазан корпус. Съответно тука имаше всякакви извънземни- и бедни и богати.  Нашите извънземни водачи ни уредиха среща със висши военни,  с които щяхме да сключим договорите за военен съюз и търговска дейност, както и за построяването тук на база на AFJ. Ние шестимата излязохме из близкия град с малък джет. Докато гледахме града от птичи поглед бяхме впечатлени от архитектурата тук и от инфраструктурата. По- късно се разхождахме из този град. Тук всичко ни напомняше за отчайващо далечен извънземен свят в който бяхме сега. Вървяхме като в някакъв сън, а покрай нас минаваха извънземни, забързани в новия ден. Усещанията за този чужд свят ни караха да скъсим обиколката си и да се върнем на кораба си. Когато се прибрахме в каютата вече наближаваше обяд. Този свят ни беше пообъркал. Питахме се какво търсим в един така далечен от Земята свят, където няма почти нищо общо със земляните и нашия начин на живот. Разбира се ние знаехме какво търсим- разузнаване и контакти, които да бъдат използвани по- късно от драконите и AFJ. Седнахме край камината на тютюн и кафе, а Ким и Палма бяха плътно до мене, носеха ми чай и лекарства и се радваха, че съм малко по- добре днес. Позатоплихме се и в извънземния ден се почувствахме странно. Безспорно не ни беше тук мястото, но такава вече беше нашата професия- космически разузнавачи и трябваше да преглътнем меприятните усещания.

        - Колко време ни е определено да бъдем на десетата планета?… - попита Ким.

        - Най- много седмица… - каза Браун. - В инструкциите са отбелязани и няколко други планети за които трябва да дадем информация!… Ще надзърнем тук там из планетата и ще се готвим за нов преход…

        - Тук направо ми е страшно!… - каза Ким. - Човек си дава сметка , колко е далеко от Земята и че ако се загубим  тук, едва ли някой ще ни открие!…

        - Няма да се губим!… - каза Браун.

        - Дано да си прав!… - каза Ким.

         В това време аз разглеждах картата на планетата. От нас искаха да изберем място за строеж на база на AFJ. Имаше много подходящи места за такава цел и аз исках да преценя плюсовете и минусите на избраните местности. На избраното място от нас, щеше да се издигне база на AFJ тук на десетата планета. В следобеда Манхатън ни извика на хеликоптера Dark star. Щяхме да огледаме двайсетина места, подходящи за новата база. Натоварихме се на хеликоптера двайсетина души и отлетяхме на север, където беше едно от местата. Аз си пушех лулата и чаках да пристигнем за да огледаме мястото. Шестимата си бяхме в тукашната каюта и се радвахме на добро настроение. Първото място беше на два часа полет на север. Ние оглеждахме мастото на картата на планетата и спорехме кое от местата е по- добро. С нас бяха двамата извънземни военни, които щяха да приемат нашата молба за строеж на база. Те бяха с нас и да ни консултират, как можем да организираме строежа с техни средства- строителна техника, материали и роботи- строители. Разбира се тук щяха да дойдат строителните кораби на AFJ, веднага щом бъде подписан договора. По някое време Ким донесе кафе и запалихме по лула тютюн, докато си пиехме кафето. През люковете виждахме планетата от 400 м. височина. Тя беше обвита в мъгла, тайнственна и все още непонятна за нас.

        - Щом се подпише договора, след колко време ще дойдат нашите строителни кораби?… - попита Палма.

        - Почти веднага, до няколко седмици… - каза Браун. - Такъв е реда!…

        - Дали да не поискаме отново почивка, тук на десетата планета?… - попита Палма.

        - Възможно е да поискаме почивка!… - каза Браун.

        - Предоплагам, че ще ни отпуснат почивка!… - казах аз. - Ще си прекараме чудесно десетина дена тук на десетата планета!…

        - Ще питаме ли Манхатън?… - попита Палма.

        - Не сега!… В момента е зает с подготовката на преговорите и договорите!… - каза Браун.

        - Ще бъде страхотно ако ни дадат отпуска!… - каза Ким.

         Замечтахме се за нова отпуска, а хеликоптера вече кръжеше над една от избраните за база местности. Това беше планинско плато, наблизо до малка река. Имаше простор за космодрум, както и всички удобства, които даваше тукашната природа. Спуснахме се долу и кацнахме. Навън беше приятно, около нула градуса (Целзий). Вдишахме въздуха със пълни гърди, а той беше чист и свеж. Докато нашите специалисти оглеждаха района, ние с Ким слязохме до реката, хванати за ръце. Приятни усещания ни обхванаха, усещането, че сме млади и жизнени, че живота е пред нас. Аз развълнуван запалих лулата и се загледах в играта на водата в потока, а Ким се беше прилепила към мене и мълчеше. Изведнъж ни обхвана романтично настроение. Тръгнахме надолу по течението на реката, а нашите колеги разглеждаха в същото време местността. Може би тук щеше да се издигне новата база на AFJ. По стар наш обичай петима войника запалиха огън край реката и наловиха риба за скара- бира. По- късно край огъня се събрахме целия екипаж на хеликоптера и похапнахме риба на крак с по една халба бира. След това продължихме към следващата избрана местност. Тя беше надолу към низината на един час полет. Денят напредваше, а ние шестимата си пушехме край камината и се радвахме на доброто си настроение и на хубавия ден. Следобедът течеше, а ние проверихме 5- 6 от избраните местности. От тях трябваше да изберем само една, там където щеше да се строи базата. Към 15 ч. се завърнахме на борда на кораба Nissan. Бяхме огледали десетина местности, а сега щяхме да обсъждаме, коя от тях ще е най- добра за базата на AFJ. Може би щеше и да се гласува след това. Ние шестимата се прибрахме в каютата си на борда на кораба, заредени със впечатления и със филмите от тази разходка, а сега щяхме да умуваме заедно със другите, коя местност да изберем за новата база.

         Вечертта на този така дълъг ден целия екипаж на кораба, в момента над 300 души, се събрахме в бара за да гласуваме за избора на подходящата местност за построяването на наша база. Гласуването мина за половин час и ние със Ким се оттеглихме към каютата си. Докато вървяхме през коридорите и асансьорите, тя ме държеше под ръка, щастлива, че сме заедно. Вървяхме бавно, а край нас вече беше оживено и колегите ни бързаха насам- натам. Войничетата от охраната ни кимнаха за поздрав.

        - Харесва ми местността, за която  гласувахме!… Ще стане страхотна база там!… - каза тя.

        - Това е един от най- добрите ни избори!… - казах аз. - Само след 20 дена тук вече ще има хора от AFJ, а базата ще бъде започната веднага след това!…

        - Да знаеш как ми се живее в такава база, ама за постоянно!… Не да се местим насам- натам, както сега!… - каза тя.

        - Има свободни места за такава работа, скъпа!… - казах аз. - Ако искаш ще кандидатстваме за такива работни места!…

        - Това не е лоша идея, знаеш ли!… - каза Ким.

        - Но първо трябва добре да го обмислим!… - казах аз.

        - Представи си само- ставаш сутрин в леглото си, а то не си на кораб, а на твърда земя!... Откога не ми се е случвало!… - каза тя.

        - Ще помислим по този въпрос!… - казах аз.

         На другия ден станах по обяд. Докато се разсънвах на чешмата Ким ми свари кафе. Седнахме край камината, а тя попита:

        - Наспа ли се, Алекс?…

        - Чудесно се наспах!… - казах аз.

        - Какво ще правим днес?… - попита тя.

        - Аз днес ще мързелувам!… - казах аз. - Съвсем малко ми остава от грипа и ще бъда отново здрав!…

        - Това е добра новина!… - каза тя.

         Браун и момичетата бяха излезнали из града, а Палма приготвяше обяд. Докато си сърбах кафето аз погледнах новините от близо и далеко по стар навик. През нощта нашите бяха осъществили връзка с базата на Orixon 2.         …