Един доста добре проучен слънчев феномен вероятно е доста по-сложен, отколкото предполагахме до момента.
Според нови симулации плазмените примки, известни като коронални примки и изригващи от повърхността на Слънцето по линиите на магнитното поле, могат (поне понякога) да бъдат гънки в плазмените пластове.
Астрономи наричат този феномен „коронално було“ и твърдят, че бъдат необходими още проучвания, за да разберем по-добре как и защо възниква.
Според специалистите тези открития са значителни, тъй като от откриването на короналните примки през 60-те години на миналия век досега ние ги използваме непрестанно, за да изучаваме свойствата на Слънцето, включително магнитното му поле и плътността и температурата на слънчевата атмосфера.
„Прекарах цялата си кариера в изучаването на короналните примки – казва астрофизичката Ана Маланушенко от Националния център по атмосферни изследвания. – Въобще не очаквах това. Когато видях резултатите, съзнанието ми буквално се взриви.“
Короналните примки са забележителни и красиви – дълги, затворени арки от сияеща плазма, които понякога се асоциират със слънчеви петна. Макар и обаче учените да ги анализират от десетилетия, за да научат повече за Слънцето, някои от техните характеристики не пасват на очакваното.
Първо, короналните примки, асоциирани със слънчевите петна, са много по-високи, отколкото предполагат изчисленията.
Второ, примките не намаляват яркостта си с височината. Представете си железни стърготини, разпръснати край постоянен магнит и подредили се (самостоятелно) в примки. По-големите примки, простиращи се на по-голямо разстояние от магнита, са по-тънки и разредени.
Железни стърготини, разпръснати по магнитното поле на сферичен магнит. Източник: Geek3/Wikimedia Commons/CC BY-SA 4.0
Короналните примки наподобяват доста тези железни примки, но ако се асоциират с магнитни полета, би следвало да проявяват и сходно визуално разширение. По-високите примки обаче са точно толкова ярки, колкото и по-ниските.
Маланушенко и екипът ѝ създават модели на слънчевата корона с помощта на софтуер, наречен MURaM. Той генерира реалистични магнитохидродинамични симулации на Слънцето. Наскоро програмата бе обновена и вече включва и слънчевата корона, а това я прави особено подходящ за изучаването на короналните примки инструмент.
Коронални примки, заснети от космическия апарат Transition Region and Coronal Explorer. Източник: NASA/LMSAL
Когато изследователите подкарват своите симулации обаче, те откриват, че примките не винаги са отделни структури, а се разгъват в оптично тънки пластове плазма. Ние можем да ги видим ясно, тъй като тези гънки са по-гъсти и по-плътни.
Симулациите обаче показват също така, че короналните примки могат да съществуват и самостоятелно. Това означава, че слънчевата корона е много по-сложна среда, отколкото предполагахме досега.
Изследването е публикувано в The Astrophysical Journal.
Източник: Science Alert
