Да се използват стихиите като оръжия е мечта, стара най-вероятно колкото и самата война.
За това си има и основание – от една страна, още през 6. век пр.н.е. китайският генерал и философ Сун Дзъ е смятал, че капризите на природата до голяма степен предопределят загубата или победата на бойното поле. Това не се е променило през историята: именно „божествен вятър” спасява средновековна Япония от монголския флот, дъждът и калта помагат на англичаните да надделеят над френските рицари при Азенкур, мъглата поднася на Наполеон победата при Аустерлиц...
От друга страна, човек винаги е имал желание да властва над стихиите, да се издигне до ранга на божественото.
Представете си един бъдещ конфликт, в който противниците се сражават помежду си с дъжд, ураган или суша. Насочени порои и кал спират движението на цели армии, бури и облаци блокират всякаква авиация, контролирана жега унищожава реколтата и обрича милиони на глад, предизвикани мълнии оставят градове без електричество.
Може и да звучи налудничаво, но е факт – човекът от години експериментира с техники за контрол над времето, някои от които нереално фантастични, а други по-успешни и използвани в реални бойни условия.
Кои са тези стихии, които имат най-голям потенциал да влязат в „екоарсенала”, и какви са технологиите, за да ги овладеем?
Слънчевият унищожител
Слънцето е истинско въплъщение на силата - гигантско огнено кълбо, което дарява с реколта или пали пожари. Логично е да желаем част от тази сила, и то не непременно за мирни цели.
В този ред на мисли за родоначалник на екооръжията може да се смята древногръцкият изобретател Архимед. Според легендата той е защитавал град Сиракуза от атаките на римляните с нещо като античен лазер. Автори като Плутарх и Луциан наричат изобретението „изгарящо огледало”, нещо, което концентрирало слънчевите лъчи в изгарящ сноп, достатъчно силен, че да подпали римските галери. С две думи – истинско слънчево оръдие.
Редица изследователи са опитвали да
реконструират работещ модел на „оръдието” на Архимед.
През 1973 г. гръцкият инженер-енергетик Йоанис Сакас успял да пресъздаде подобно устройство. С помощта на историци Сакас стигнал до извода, че „изгарящото огледало” най-вероятно не е било направено от стъкло, а от полиран метал – щитовете на сиракузките войници например. Инженерът провел опита с десетина големи огледала, покрити с тънък слой полирана мед. Системата подпалила дървена галера на разстояние 50 метра от брега, което поне на теория доказва, че изпепеляващият лъч може би е нещо повече от легенда.
През Втората световна война група германски учени също били вдъхновени от мощта на слънцето. Те обсъждали идеята в орбита да се построи гигантски рефлектор, който да насочва концентрирани слънчеви лъчи към вражески обекти на земята. С две думи,
нещо като космическа лупа, която да предизвиква огромни пожари
и да унищожава обекти като складове, бази и т.н. Изчисленията показали, че за унищожителния лъч ще е необходима отразяваща повърхност с размер 9 квадратни километра – нещо чудовищно дори по съвременните стандарти.
Попитани след края на войната колко време са си давали за този амбициозен проект, германските специалисти отговорили: „между 50 и 100 години”. Орбиталната лупа явно се е сторила доста интересна и на писателя Джордж Оруел, защото той решава да я включи като едно от супероръжията в антиутопичния свят на „1984”.
По ирония на съдбата точно 50 години след края на Втората световна война отново се заговаря за слънчевото оръжие. В доклад на военновъздушните сили на САЩ от 1996 г. става дума за възможността гигантска система от отражатели да бъде построена в орбита и да насочва концентрирана слънчева светлина към вражески цели на земята.
Според военните силата на лъча може би няма да е достатъчна, за да изпепелява, но би могла да бъде инструмент за контрол над времето.
На първо място, проблемът с подобна инсталация очевидно е цената й. Второ - тя просто би била твърде уязвима на вражески атаки. Удивително е обаче, че мечтата за „горящото огледало” е жива и до днес.
Да бъде дъжд!
Друга стихия, която особено привлича вниманието на военните, е дъждът. Той може да нанесе наистина големи поражения на инфраструктурата на една държава и да направи невъзможно придвижването на цели армии. Достатъчно е само да се спомене руската „разпутица”, в която затъват германските танкове през Втората световна война.
За разлика от слънчевия унищожител, тук нещата са далеч по-реални. Валеж наистина може да се предизвика, и то относително лесно. Става дума за тъй нареченото облачно засяване, при което в небето се разпръсква сребърен йодид или въглероден двуокис в твърдо състояние („сух лед”). При контакт с облак веществата образуват ледени кристали и започват да привличат около себе си наличната в облака вода. При процеса ледените кристали нарастват, докато не станат толкова тежки, че да паднат на земята под формата на дъжд или евентуално на сняг.
В наши дни се практикуват няколко типа засяване – с помощта на самолети, на ракети или със снаряди от земята, както и чрез изхвърляне на засяващите химикали от наземни генератори.
Облачното засяване е и в центъра на редица зрелищни военни експерименти
за контрол над времето. Първият от тях е „Сиръс”, стартиран от Пентагона през 1947 г. Ръководителите на проекта смятали, че ако облачната маса около ураган се „засее”, това ще наруши структурата на стихията и ще я отслаби или дори спре.
Така на 13 октомври същата година самолет на щатските ВВС хвърля сух лед в ураган до Атлантическото крайбрежие на САЩ. Случайно или не, малко след експеримента стихията рязко сменя посоката си и връхлита щата Джорджия. Бурята помита стотици домове и кара 4000 души да се евакуират. Възможно ли е инцидентът да е резултат от облачното посяване?
За сведение, в един ураган от 5. степен като Катрина в САЩ през 2005 г. за един ден се отделя толкова енергия, колкото ако се взривява по една 10-мегатонна атомна бомба на всеки 20 минути. Може би е наивно да се смята, че такава мощ може да се насочи единствено с малко сух лед.
Облачното засяване обаче е „замесено” в друг тежък инцидент няколко години по-късно. На 15 август 1952 г. крайбрежното английско градче Линмаут е удавено от
незапомнен порой и придошлите води на река Лин.
В същото време британското правителство провежда експеримент по облачно засяване – проекта „Кумулус”.
Възможностите за спекулации са много, но едно е сигурно - по време на конфликта във Виетнам дъждът наистина се превръща в оръжие, използвано целенасочено в реална бойна обстановка.
Става дума за така наречената операция „Попай” между 1967 и 1972 г. В този период бойни самолети на САЩ всекидневно разпръскват сребърен йодид, за да усилят валежите над „пътеката на Хо Ши Мин”. Така се нарича маршрутът, по който Северен Виетнам снабдява своите бойни части в Юга. На теория усилените валежи биха направили пътищата труднопроходими заради калта и придошлите реки.
Операцията наистина увеличава дъжда над желаната територия, макар че не спира снабдяването на комунистите. Въпреки това
веднъж завинаги е доказано, че времето би могло да бъде превърнато в оръжие, и
то с относително проста технология и малко средства. Неслучайно през 1976 г. ООН излиза с резолюция, която официално забранява модификациите на климата за военни цели.
Все още се водят оживени дискусии за ефикасността на облачното посяване, но технологията намира широко приложение в САЩ, Русия, Китай и Близкия изток, а с нея боравят както правителства, така и частни компании. Това се прави най-вече за нуждите на земеделието и борба с безводието, но какво пречи тази технология в един момент (отново) да намери военно приложение?
Засяването може и да спре дъжда, ако е нежелан. През 2008 г. по време на Олимпийските игри китайското правителство пази Пекин от дъжд с помощта на оръдия, ракети и авиация, заредени със сребърен йодид.
Облачното засяване играе роля и в един от най-черните моменти в руската история – ядрената катастрофа в Чернобил. Пред Би Би Си руският майор Алексей Грушин свидетелства, че след аварията съветската армия масирано е засявала радиоактивните облаци над Беларус, за да изсипят смъртоносния си товар, преди вятърът да ги отвее до Москва.
Това означава, че засяването може да има поне още една функция – на щит, който да отклони част от радиоактивните прахове в случай на ядрен конфликт.
Гръм от ясно небе
В един дъжд обаче няма само вода. В буреносните облаци се таят и мълниите – стрелите на Гръмовержеца. Слухове за „мълниеносни” оръжия циркулират в медиите и масовото съзнание още от времето на изобретателя Никола Тесла и неговия тайнствен „лъч на смъртта” в началото на 20. век.
