Що се отнася до физиологическите параметри, свързани със стареенето, то при птиците на различна възраст те практически винаги съвпадали – т.е. не се променяли в продължение на техния дълъг петдесетгодишен живот. Единственият показател, който се снижавал, била репродуктивната функция. По думите на учените албатросите започват да се размножават на 10-12 години, максимумът се наблюдава на 20-25 години, а след 25-30 години репродуктивната функция намалява. Доколкото раждането и възпитанието на потомството винаги изискват огромни енергийни загуби (впрочем при самците те не са по-малки, отколкото при самките, нали те трябва да изхранват и охраняват потомството), в преклонна възраст албатросите предвидливо се отказват от тази „авантюра”.

И така: в света на животните има примери за безсмъртие, макар и условно. Ще съумеем ли да се възползваме от тях?

Това, че сме произлезли от маймуните, се потвърждава и от

нашата уникална способност да копираме всичко от природата.

От птиците сме „откраднали” умението да се издигаме високо в облаците, макар и да сме лишени от собствени крила. От рибите сме се научили да плуваме и да се потапяме до немислими дори за тях дълбини, без изобщо да притежаваме и намек за собствени хриле. Ние сме се научили да се придвижваме по-бързо и от най-стремителното животно, независимо от факта, че природата не е предвидила подобна възможност в нашата анатомия. Ние вече сме способни да виждаме по-зорко от всяко живо същество на планетата, дори и в непрогледния мрак. Овладели сме таланта да прокопаваме под земята такива дупки, че къртиците, ако можеха да виждат, биха почервенели от срам – такива дилетанти са те. Скакалците, скачащи десетки пъти по-високо от своя ръст, в сравнение с нас, които скочихме до Луната, сякаш просто тъпчат на място. За последните няколко века ние сме придобили практически всички способности, които не са ни били дадени, като продължаваме да ги усъвършенстваме и да придобиваме нови.

Така че може би ще успеем да се научим от животните и да не стареем? Безсмъртието си струва да се преборим за него. Главното е то да бъде истинско и комфортно. И, разбира се, раковината на неограничения живот да не се окаже за някого прекалено тежка.

Впрочем, след като сме създали компютъра и сме започнали да пишем програми, сме забелязали, че и

самите ние живеем по подобна програма.

Раждане, развитие, стареене – всичко това не е нищо друго, освен изпълнение на изначално заложения план, съставен в нашата ДНК. И колкото и да се стремим да ръководим своя живот, смъртта остава неподвластна на нашите желания. Това се решава някъде вместо нас, някъде там – може би вътре в нас, може би горе високо над нас, зависи от гледната точка. Едно обаче е несъмнено – нашето растящо недоволство от установения ред на нещата. Ние не знаем кой е нашият програмист, но нас вече не ни задоволява неговата програма. 

Автор: Владимир Йонев