Докато загубата ми помогна да съзнавам и да бъда съпричастен с болките на другите, тя ме направи и по-склонен да се крия. Гледам по-цинично на човешката природа и проявявам по малко търпимост към онези, които не знаят какво причинява загубата на хората.
Като предлагаме баналности и съвети на хората, които твърдим, че обичаме, ние им отнемаме правото да скърбят.
Цял живот ще живея с вината на оцелелите. Накратко, болката ми никога не си е отишла, но съм се научил да я насочвам в работата ми с другите. Но да кажа, че загубите ми по някакъв начин е трябвало да се случат, за да може дарбите ми да се развият означава да погазя паметта на всички, които изгубих прекалено рано, всички, страдали ненужно и всички, които са преминали през същото изпитание, но не са оцелели.
Просто няма да го направя. Нама да предположа, че Бог ми е дал живот, вместо всички други, за да правя това, което правя сега. Или че съм оцелявал, защото съм бил достатъчно силен, или, че съм „успял“, защото съм „поел отговорност“. Мисля, че хората казват на другите да „поемат отговорност“, когато самите те не разбират. Да кажеш на човек, който скърби „да поеме отговорност“ е доброжелателна мастурбация. Или с други думи, лицемерие.
Да разбираш е по-трудно от това да позираш. Не можете да „поемете отговорност“ за това, че сте били изнасилени, или за това, че сте загубили детето си. Можете да поемете отговорност за това как сте избрали да живеете в началото на ужасите, които ви сполетяват, но не и да изберете дали да скърбите. Когато адът ни навести, не можем да избегнем мъката. Ето защо съветите и фокусът върху „решенията“ са толкова вредни – защото отнемат на хората правото да скърбят.
По този начин лишаваме някого от правото да бъде човек. Крадем част от свободата му в момента на най-голяма несигурност и отчаяние.
Скърбял съм много пъти през живота си. Страдал съм от съсипваща вина. Хората, които помогнаха – единствените, които помогнаха, бяха тези, които просто бяха до мен.
>>
Тук съм, жив съм, защото те избраха да ме обичат.
Те ме обичаха в своето мълчание, в желанието си да страдат заедно с мен и до мен. Те ме обичаха в желанието си да бъдат заедно с мен така некомфортно, така съсипано, както бях аз, дори само за седмица, час, дори няколко минути. Повечето хора нямат представа колко силно е това.
Изцелението и трансформацията са възможни. Но само ако допуснете скръбта. Защото тя не е препятствие. Препятствията идват по-късно. Изборите как живеем, как понасяме това, което сме загубили, как създаваме нова мозайка за себе си.
Нашата култура обаче третира скръбта като проблем, който трябва да се преодолее, като болест, която трябва да се излекува. Правим всичко възможно да я трансформираме, да я избегнем, или да я игнорираме. Когато някой преживее трагедия, открива, че не е заобиколен от хора, а от баналности. И така, какаво предлагаме вместо „За всичко, което се случва, си има причина“?
