Без значение колко купища книги за възпитанието сте изчели, колко добър педиатър имате, просто има деца, които от самото начало са доста по-трудни от останалите.
Една майка, която в продължение на 2 години не може да се реши да има второ дете, заради проблеми по отглеждане на първото, споделя тревогите си.
Това е нейният разказ.
Още от мига, в който реших, че ще имам деца, исках да бъдат две.
Възможно е майка да ми е втълпила тази идея. Тя самата е била единствено дете и винаги е казвала на мен и на сестра ми, че да останеш с едно дете, е егоистично от страна на родителите. Вероятно тя винаги е искала да има брат или сестра. И, когато ние със сестра ми се биехме и се карахме, мама винаги ни казваше, че трябва да сме щастливи, защото сме две. И, че много деца са лишени от тази радост.
Първото ми дете се оказа много проблемно. Без преувеличение мога да кажа, че беше най-тежкото за отглеждане дете на света.
Въобще не спеше. Докато ние в отчаянието, към десетия му месец не го научихме да заспива по метода „остави го да пореве“, то се будеше на всеки час.
Но това не ни спаси от всекидневното рано будене. Докато не навърши година и половина, то се будеше всяка сутрин в 4-4:30. Всеки божи ден.
Аз бях останала без капка сила, напълно изтощена, в тежка депресия. И ми отне 2 години, за да се измъкна от това състояние.
Обичам сина си, но той едва на разби брака ни, и не съсипа и мен самата. Даже в тези ужасни дни обаче, когато всеки ден ревях от безсилие и умора, когато ми се струваше, че няма да оживея до сутринта, чувствах, че съм готова да се подложа на това отново.
Със сестра ми израснахме заедно и изградихме близки отношения и особена връзка. Мечтаех и моят син да има нещо токова.
От друга страна аз не работя и целият ми живот, на мен и на съпруга ми, се върти около детето. И въобще ние искахме то да расте глезен и обгрижван като малък принц.
Освен това, не мога да обясня защо, но ми се струваше, че с едно дете, семейството ни няма да е пълно.
Когато синът ми навърши 2 години, най-накрая започна да спи до 5-5:50 сутрин.
Започнах да вземам антидепресанти и постепенно осъзнах, че се справям с ролята на майка и, че тя ми носи дори щастие.
Скоро дойде момент, в който бях готова да родя второ дете.
Когато съобщих това на моя съпруг, той ме погледна ужасен. „Защо постъпваш така с нас?“ - попита той.
Знаех за какво се тревожи. Аз едва-едва бях изпълзяла от депресията и започнах да идвам на себе си.
Бракът ни започваше да се нормализира, тялото ми връщаше вече предишните си форми, а животът – сякаш постепенно влизаше в обичайното русло.
И защо исках отново да се върна към кошмара на ново майчинство?
Нямах конкретен отговор.
Просто знаех, че съм длъжна да имам още едно дете. През следващата година се опитвах да забременея и през цялото време си задавах един и същи въпрос: "Правилно ли постъпвам?"
Когато поредният тест за бременност беше отрицателен, изпитвах едновременно и разочарование, и облекчение. Като че ли по равно.
От една страна вече исках второ дете. От друга – ужасно се страхувах да преживея всичко това още един път. И с ужас си мислех, в какво ще се превърна след още 2 години безсъние. Въпреки всички тези мрачни разсъждения, аз забременях, когато синът ни навърши 3.
