Часове след публикацията получих покани от ученици, живеещи в над 50 града в страната. В началото на ноември започнах пътешествието си през Америка с автобус, с влак, сам с бастунчето си с червен връх.

През следващите три месеца изминах над 8000 мили от Маями до Ню Йорк, от сърцето на Америка до Златните порти на Сан Франциско. Посетих стотици от някогашните си ученици по време на този път. Надявал се бях, че ще открия, че съм събудил поне у някои от тях трайна любов към книгите и литературата и дълбоко любопитство към света. Но това, на което ме научи моето пътуване, бе дори по-прекрасно.

Това, което научих от пътешествието си, бе, че учениците ми са пораснали и са станали добри и грижовни хора.

Хора, които ми помагаха да стана, когато се препъвах в бордюрите, които ми четяха от книги, които вече не виждах, които ми нарязваха храната, когато не можех да хвана ножа. Те споделиха с мен най-дълбоките си тайни, запознаха ме със семействата и приятелите си, пяха ми любимите ми песни и рецитираха любимата ми поезия.

Както се бях надявал, те си спомниха любими свои уроци и книги от часовете ми, но, за голяма моя изненада, за тях явно най-голямо значение имаха личните моменти, които бяхме прекарали заедно. Тези кратки, интимни интерлюдии между часовете, когато си споделяхме сърдечните болки и чувството за безпомощност и победа – това бяха моментите, които учениците ми бяха запомнили.

И с тяхна помощ аз разбрах, че тези твърде човешки мигове, когато се свързваме дълбоко и лично, са онова, което е направило живота ми толкова богат – тогава и сега. Учениците ми ме научиха на най-важния от всички уроци. Те ми показаха, че важно е не толкова онова, което учим в часовете, а това, което усещаме в сърцата си.

Аз съм прагматичен човек. Знам, че няма причина още да съм жив. Ракът никога не ми позволява да забравя това и аз няма да спечеля в тази война на воли. Зная, че болестта ще направи с мен каквото си поиска, и то скоро.

Крайниците ми отслабват, отслабва и паметта ми. Но докато животът ми угасва от тумора, който расте в главата ми, виждам все по-ясно даровете, които обещанието за една ранна смърт ми донесе.

Пътешествията ми приключиха, но учениците ми винаги са само на едно обаждане или съобщение от мен. И от уроците, които научих по пътя, аз, ако позволите да цитирам великия Лу Гериг, ще умра с чувството, че съм най-щастливият човек на земята.


Източник: Мениджър Нюз