Потенциално решение на този фундаментален проблем е т.нар. паратераформиране, което може да бъде наречено „тераформиране Light”. Позната още под името worldhouse („световен парник”), тази концепция предвижда създаването на затворена обитаема територия на планетарната повърхност, която постепенно може да бъде разширявана, докато обхване цялата използваема площ на планетата. Това оградено място може да бъде покрито с херметичен, прозрачен, закрепен към повърхността покрив, под който да бъде създадена годна за дишане атмосфера. Това всъщност е старата научнофантастична идея за изграждането на
куполни градове.
Основното предимство на паратераформирането е фактът, че в инженерно и технологично отношение тази концепция е напълно осъществима в момента, без необходимост от никакви технологични развития. Освен това изграждането на worldhouse драстично опростява тераформирането и намалява неговата цена. Може би най-фундаменталното предимство на този подход обаче е, че осигурява бърза възвращаемост на инвестицията. Основната причина за това е, че новоусвоената територия е обитаема от самото начало, а не след десетилетия или векове. Това означава, че колонистите могат бързо да се заселят и да започнат с икономическите дейности, носещи печалба, например разработка на минералните ресурси на планетата. Допълнителна полза от прилагането на паратераформирането е фактът, че то може да бъде приложено дори на светове, които иначе не биха могли да задържат собствена атмосфера поради слабата си гравитация. Това с особена сила важи за астероидите и спътниците на големите планети.
Въпреки всичко далеч не всички учени са съгласни, че тераформирането поначало е добра идея. На пръв поглед изглежда логично и исторически обосновано „излишните” маси от хора да бъдат преместени на нова територия. Основният проблем с тази идея (освен очевидните етични въпроси) е, че е твърде вероятно проблемът с пренаселването да се разреши от само себе си далеч преди да сме пристъпили към тераформирането на някоя планета. Според актуалните предвиждания на ООН населението на Земята най-вероятно ще се стабилизира на около 9 млрд. до средата на настоящия век и след това бавно ще започне да намалява. Освен това развитието на технологиите в обозримото бъдеще напълно изключва възможността за транспортирането на няколко милиона „пионери” на Марс.
Значително по-интересен е етичният дебат за това дали имаме право да тераформираме някой чужд свят. Основните лагери по отношение на тераформирането на Марс са два – „червен” и „зелен”, които съставляват съответно противниците и поддръжниците на трансформацията. Мнозинството учени в момента обитават „зеления лагер”. Основният им аргумент „за” е, че превръщането на Марс в
обитаема планета
ще означава просто връщане към неговото естествено състояние отпреди милиарди години – с океани и богата на кислород атмосфера. Вторият аргумент на „зелените”, известен като viriditas (буквално „зеленина” (лат.), „жизнена сила” в преносен смисъл), гласи, че ние, хората, като доминантен разумен вид на Земята сме длъжни да осигурим разпространяването и съхраняването на живота в Слънчевата система и отвъд нея. Свързан с viriditas е и т.нар. застрахователен аргумент, според който човечеството е длъжно да съхрани живота от неизбежните (в мащаб от милиарди години) планетарни катаклизми, които могат да унищожат всичко живо на Земята.
От своя страна малцинственият лагер на „червените” се противопоставя категорично на идеята за трансформирането на Червената планета. „Нямаме право да променяме един свят заради собствените си нужди”, твърдят те и допълват: „Вместо това трябва да го съхраним в естествения му вид и да го изучаваме”. Техният основен аргумент обаче е доколко имаме право да променяме Марс, в случай че се стигне до напълно вероятното според текущото научно познание откриване на съвременен живот там. Иначе казано - имаме ли право да разширим жизнената си територия с цената на унищожаването на уникални живи организми, дори ако става дума за микроби?
Автор: Начо Стригулев
