Разбира се, те взаимодействат с едрите си газови съседи, образували се сравнително бързо и натрупали съответната огромна маса. Юпитер притегля и изменя орбитата на голям брой от тях, при което губи част от орбиталната си скорост и бавно мигрира на по-близка околослънчева орбита. В определен момент, около 700 млн. години след образуването на Слънчевата система, Юпитер и Сатурн (който също мигрира по подобна схема, но отдалечавайки се от Слънцето) влизат в гравитационен резонанс – най-голямата планета се завърта около Слънцето точно два пъти по-бързо от Сатурн, което означава, че веднъж на всяка сатурнианска година двете планети обединяват гравитационната си мощ по отношение на съседните Нептун и Уран.
Придърпан по този начин, Нептун, който дотогава е по-близо до Слънцето от Уран, е изхвърлен на много по-далечна орбита. При тази рокада двата „младши гиганта” разгонват сравнително плътния диск от първични астероиди в периферията на системата. Хаотично пръснатите малки планети и комети навлизат на тълпи в околослънчевите райони, огромната част са погълнати от самото Слънце. Но и милиони се разбиват по скалистите планети от Меркурий до Марс. Дори и да е имало тогава
някакъв живот на Земята, той най-вероятно е бил ликвидиран от продължилата няколко милиона години бомбардировка, повишила температурата на планетата до червена жар.
Добрата новина обаче е, че масираният обстрел предвещава подобрение в „космическото време”. Танцът със смяна на местата на Уран и Нептун набързо разчиства Слънчевата система от много потенциални „убийци на живота” – астероиди и комети, способни с един удар да „рестартират” еволюцията на Земята. И силата на останалите небесни камъни стига само за ликвидацията на динозаврите преди 60-ина милиона години.
На тази база учените вече обмислят как да филтрират „кандидатите за живот” сред планетите, открити около други звезди. Така например звездата Тау от съзвездието Кит, макар и много подобна на нашето Слънце (и омонимно свързана (Tau Ceti) с програмата за търсене на извънземни цивилизации), вече не се смята за особено гостоприемна към живота. Около нея е открит сравнително стабилен диск от комети. Почти сигурно е, че евентуалните земеподобни планети там се бомбардират не толкова масирано, но методично. Ако там има живот, той честичко трябва да изтърпява последиците от някой тежък метеоритен шамар, което не е добра основа за развитието на разум.
Късната тежка бомбардировка, наричана още „лунен катаклизъм”, засега е много правдоподобна, но не докрай доказана хипотеза. За нейното утвърждаване биха помогнали
няколко нови лунни експедиции, които наистина да нарисуват по-пълна селенологична картина на естествения ни спътник. Именно заради геологичната си мумифицираност и липса на атмосфера, да не говорим за живот, Луната е добър „фризер” за веществени доказателства от дълбока древност.
