От момента, в който нашите далечни прадеди са слезли от дърветата, и досега човечеството прави едно и също – изследва и завладява нови територии, променя ги според нуждите си и се заселва в тях. Хората отдавна обитават всички възможни

екологични ниши

на планетата – от ледовете на Антарктида до пясъците на Сахара. Затова погледът на човечеството днес е отправен към единственото място, където можем да намерим нови земи – необятността на Космоса. Още от времето на духовния баща на космонавтиката Константин Циолковски в корените на космическите изследвания стои едно фундаментално допускане. Според него нашата Земя е „люлката”, от която все някога ще излезем, за да се заселим на други светове. Аналогията с епохата на Великите географски открития допуска, че след откриването на нови земи следва тяхното колонизиране. Очевидният проблем с това допускане е, че в момента просто няма къде да се заселим. Ако изключим родната ни планета, науката не познава друго място, на което хората биха могли да живеят без скафандри. Вероятно в близките години ще открием първата планета, подобна на Земята, обикаляща около друга звезда. Технологиите на близкото бъдеще обаче напълно изключват възможността за колонизация на тази „нова Земя”, поне в рамките на настоящото столетие. Ситуацията в нашата Слънчева система изглежда още по-безрадостна. Ако предполагаме, че можем да открием

обитаеми светове

на разстояние от няколко светлинни години, то със сигурност знаем, че в нашата система няма нито едно гостоприемно за хората място. Всяко пребиваване на хора на друго небесно тяло неизбежно изисква наличието на изкуствена земна среда, както и превозването на всички необходими за оцеляването на хората ресурси - като вода, въздух и храна. В най-добрия случай една обитаема база на Луната или на Марс трябва да разполага с технологии за извличане на вода и кислород от местните ресурси. Тук обаче влиза в сила друг човешки инстинкт – ако средата не е подходяща за нуждите ни, ние я променяме с всички технологични средства, с които разполагаме. От това неизбежно следва и идеята да променим всеки необитаем свят в обитаем. Концепцията за тераформиране (буквално – превръщане в подобие на Земята) предвижда трансформирането на едно необитаемо за хора небесно тяло (планета, луна или астероиди) в място с нова, годна за обитаване територия. В основния случай това означава създаването на годна за дишане, богата на кислород атмосфера, която е с умерена или поне поносима температура. При това спецификите на тази трансформация зависят от условията на конкретния свят, който искаме да облагородим.

Както много други идеи в науката и технологиите, тераформирането

произлиза от научната фантастика.

За първи път този термин е използван от писателя Джак Уилямсън в неговия фантастичен роман Seetee Shock (1949). Идеята обаче е дори по-стара. В класическия научнофантастичен роман First and Last Men (1930) на Олаф Сейпълдън например е описана промяната на Венера в годно за обитаване от хора място.

Тераформирането обаче не е чисто фантастична концепция и отдавна е в полезрението на сериозната наука. Още през 60-те години на 20. век великият визионер и популяризатор на науката Карл Сейгън предлага планетата Венера да бъде тераформирана, като в атмосферата й бъдат засети микроводорасли. С времето това би довело до намаляване на нивата на въглероден двуокис в нейната атмосфера и съответно до намаляване на парниковия ефект и постигането на умерени температури на повърхността й. По-късните изследвания на планетата обаче показаха, че тази схема е просто невъзможна - преди всичко защото никаква форма на живот (какъвто го познаваме) не би могла да оцелее в

корозивната атмосфера на Венера.

Основните насоки в научните изследвания за тераформирането са намирането на методи, които ще доведат до желания ефект максимално бързо и на минимална цена. Очевидният проблем с промяната на един цял свят е, че трансформацията може да стане бавно, за период от хиляди години. Добрата новина е, че това очевидно е възможно.