В нашата клиника идваше един човек със своята немска овчарка на име Вайс. Кучето бе красиво и имаше изключителен интелект. Вайс беше отгледано като военно куче - предан защитник на стопанина си. В същото време обаче той бе много нежен домашен любимец. Ако кажем, че ние всички обичахме Вайс, наистина нямаше да е достатъчно. Ние просто го обожавахме. Собственикът беше изключително внимателен към здравето на домашния си любимец, така че го виждахме често - всеки път, когато ушите му или очите го боляха, или когато ноктите му трябваше да се режат, или когато бе време за ваксинация.
Вайс имаше един много интересен навик. Докато го ваксинирахме или извършвахме някаква друга неприятна процедура, той внимателно захапваше за крачола един от лекарите и присвиваше очи - това е начинът, по който издържа на процедурите. Когато стана на 14, Вайс бе диагностициран с рак. Почти две години всичките ни служители и собственикът се бориха с болестта, но ракът е рак ... Рано или късно той печели.
Един ден, в 6 часа сутринта, телефонът звънна.
"Вайс не може да се изправи; само плаче и върти очи ... "
Чувах скимтенето дори по телефона и изпратих един колега в къщата на собственика. Колегата по-късно се върна облян в сълзи. Изпратихме кръвта в лабораторията за анализ. След два часа резултатите излязоха ... не му оставаше много.
18:00 ч., ново позвъняване и дълъг разговор със собственика.
"Не мога да гледам това повече, начинът, по който страда и плаче от цялата болка. Упойката е продължила само за един час и той заспа малко, но сега започна отново. Искам да го доведа, за да го приспите..."
Казах на собственика да дойде, затворих телефона и започнах да плача, а моят колега ридаеше до мен. Собственикът по-късно дойде с жена си, носейки Вайс в ръцете си, и не можех да сдържа сълзите, когато видях скелета на това иначе огромно, силно, красиво куче. Помолихме собствениците да изчакат отвън по време на процедурата и обещахме да ги поканим, когато всичко свърши. Всички органи бяха засегнати и само сърцето на силната куче продължаваше да изпомпва кръв във вените му. Поставихме упойка и той заспа; риданието спря, също и спазмите. Още една доза упойка и сърцето му послушно престана да бие. Вайс издиша последния си дъх.
"Това е всичко ..."
Това бе единственото, което можах да кажа на моя колега. И двамата се разплакахме отново. Излязох и видях как мъжа - силен мъж, който е бил рамо до рамо с верния му приятел в продължение на 15 години - седеше на верандата и плачеше. Казах му през сълзи, че Вайс не е чувствал никаква болка, той просто е заспал. Собственикът ни благодари за това, че бяхме до него в този труден момент. После обви Вайс в одеяло и си тръгна.
Няколко седмици минаха. Една млада двойка дойде в клиниката с тяхното двумесечно кученце немска овчарка за ваксинация. Кученцето беше ужасено, така че аз се намесих, за да го успокоя, докато колегата ми направи инжекцията. И в този момент кученцето ми хвана ръкава в своите зъби. Не издаде нито един звук, когато иглата се заби. Разплаках се...
"Здравей, Вайс", казах си. "Липсваше ми..."
