Бях социопат през първата година и половина от майчинството си. Три поредни часа сън на нощ бяха лукс, който ми върна килограмите от бременността.
Паралелно с това продължавах да работя като журналист, пишейки от вкъщи. Влизах в ресторант, само за да го представя с ревю. В редките случаи, в които ползвах почасова помощ от баба, отивах на концерт.
Независимо дали говорим за Стинг или „Ъпсурт“
изкарвах до средата и се измъквах с паническия страх, че моята звезда е вкъщи, растат ѝ зъби и се опитва да разбие нечия гръдна кост с пластмасов жираф, докато аз си спомням какво правят белите хора в петък вечер.
Осъзнах колко самотно приключение е майчинството ми след поредния ден, в който ме търсиха само хора, които ги „дават по телевизора“.
Бях първата в сплотената ни женска компания, която се реши да има дете. Като всеки „революционер“ на личния фронт отнесох доста вербални факли, които звучаха горе-долу така:
- „Кръчма след час на нашето място. Не можеш ли да Го оставиш на съседите?“
- „Жена, стегни се, приличаш на барбарон! Бабичките от групата ми по пилатес са по-жизнени от теб! Цъкни в YouTube нещо, тренировчици, да свалиш малко…“
- „Не ми се събира по къщите. Предпочитам да седна с хора, които не кърмят на масата.“
Бях се превърнала в извънземен вид за момичетата, които смятах за повече от сестри. Приятелството ни мина на командно дишане, но трети лица ме „сватосаха“ с обща позната, която беше родила малко след мен. Доста по-възрастна, самотна майка. Беше бойна, забавна и с
