Аракис, планетата, на която се развива действието на новия филм „Дюн“, е доста неприятно място (поне ако си човек, а не гигантски червей). Това е пустиня, лишена почти изцяло от вода. Могат ли обаче хората да оцелеят на нея? Въобще възможно ли е подобен свят да съществува? Екип от учени решава да отговори на тези въпроси.
Д-р Алекс Фарнсуърт от Университета в Бристол изучава историческите климати, а научната фантастика и фентъзито са негова страст. Ето защо той решава да моделира климатите на измислени светове (включително този от „Игра на на тронове“, макар че в този случай посочва Самюел Тарли като автор).
Климатът на Вестерос, който се отличава със сезони с непредсказуема продължителност, е невъзможно да бъде моделиран с кой знае каква прецизност. При Аракис обаче нещата стоят другояче. Гериатричната подправка мелиндж, благодарение на която космическите полети са възможни, може и да е магически елемент, но концепцията за почти необитаем пустинен свят е напълно реалистична. Всъщност основният свят на „Дюн“ често се смята за родоначалника на екологичната научна фантастика и това го прави особено подходящ за изготвянето на подобни модели.
Фарнсуърт и колегите му публикуват финалния продукт на своя уебсайт – всеки, който иска, може да види как въздушните струи прекосяват планините на Аракис, Голямата падина и полюсите на планетата. От време на време се появява и по някой и друг облак.
Кадър от компютърния модел на Аракис. Източник: Climate Archive.org
„Решихме да се придържаме към същите фундаментални закони на физиката, на които се подчинява времето и климатът тук на Земята – казват авторите на модела пред The Conversation. – Ако нашият модел предоставяше нещо напълно странно и екзотично, това би означавало, че тези закони са различни на Аракис или че фантастичната визия на Франк Хърбърт за тази планета са били точно това – фантазия.“
Хърбърт казва, че Аракис има почти кръгова орбита. Това означава, че промените в сезоните са изключително дребни, тъй като няма големи вариации в дистанцията на планетата спрямо нейната звезда. В шестте книги на писателя по темата, както и в продълженията, написани от сина му, е пълно с описания на топографията и атмосферата на планетата. И всичко това е включено в новия модел на учените, който е подкаран за период от 3 седмици на мощен суперкомпютър.
Оказва се, че не всичко в описанията на Хърбърт е реалистично. На пръв поглед има резон в изобразяването на свят с изпепеляващ екватор и области около екватора, които са поносими за живот. Моделът обаче показва, че нещата не биха функционирали по този начин. На Аракис няма океани, които да оказват модериращ ефект, а това означава, че полюсите ще бъдат меко казано неприятни за живот – с температури, вариращи от 70º C през лятото до -75º C през зимата (което всъщност не е чак толкова далече от антарктическия рекорд). От друга страна, тропиците ще са приятни през зимата, а през лятото ще достигат 45º C – т.е. горещините ще са значителни, но на теория човек би могъл да оцелее в подобни условия.
Източник: Farnsworth et al. via The Conversation
Според авторите причината за всичко това е, че облачната покривка високо над полюсите изпълнява ролята на парников газ.
Няма как да знаем при какви условия би оцелял един гигантски червей, но вид с топлинна поносимост, сходна с тази на хората, ще изпитва затруднения да живее в тропиците на подобен свят. Средните ширини обаче, където Хърбърт е събрал по-голямата част от хората на Аракис, ще убият всеки, който дръзне да излезе навън през лятото.
Книгите описват Аракис като един свят, на който не пада и капчица дъжд. Моделите на учените обаче показват, че през лятото и есента вали по малко в полярните планински райони. Освен това на практика е невъзможно да се задържи полярна шапка в северното полукълбо. Подобни екстремни лета ще разтопят всеки един лед и той не би могъл да се възстанови със сняг.
Авторите на модела обаче признават, че първата книга е написана две години, преди да бъде публикуван първият глобален климатичен модел. Същевременно допълват, че не са биолози и не могат да коментират дали подправка мелиндж (или каквото и да било друго) би могло да расте на планетата.
Източник: IFLScience
