Ако искате да изстудите бутилка бира, я слагате в хладилника. Когато ви е топло, скачате в басейна или пускате вентилатора. Как обаче се охлажда цяла планета с диаметър над 12 хил. км? Снимка: Shutterstock
Въпреки безспорните си преимущества – евтино и лесноприложимо - противниците на атмосферното засяване са убедени, че минусите ще се окажат по-големи от плюсовете. Някои смятат, че то ще се отрази твърде драстично на температурите и валежите в някои части на Земята, дори ще предизвика отровни порои, а серните частици от своя страна ще унищожат озоновия слой на атмосферата и ще позволят на много повече ултравиолетови лъчи да достигат до повърхността. Нещо повече – според геофизика Реймон Пиерумбер започнем ли веднъж да изпомпваме серни аерозоли в атмосферата, няма връщане назад. Спрем ли, натрупаният с времето въглероден двуокис ще увеличи температурите на Земята многократно.
Астрономът Роджър Ейнджъл – едно от големите имена в областта на съвременната оптика - обаче има друга идея за това как точно да блокираме Слънцето, частично, разбира се. Преди години той предложи
да монтираме своеобразно огледало в Космоса.
Става дума за „слънчобран”, широк 100 хил. км и състоящ се от 16 трлн. стъклени диска, които би трябвало да ограничат слънчевата енергия, достигаща до земята. Достатъчно е да го поставим на около 1,5 млн. км от нашата планета.
Принципно това не е толкова рискова идея, колкото атмосферното засяване, тъй като огледалата винаги може да бъдат счупени, ако нещо се обърка. Но дори и тя би могла да има странични ефекти – освобождаването на вече блокираната светлина например може да доведе до непредсказуеми последствия като рязкото унищожаване на и без това изтънелия озонов слой.
Така или иначе пред предложението на Роджър Ейнджъл има една голяма пречка - как ще закараме всички тези стъклени дискове до крайната цел, при положение че цялата конструкция ще тежи около 20 млн. тона? Според него с помощта на 20 електромагнитни оръдия, изстрелващи част от стъклените дискове на всеки 5 минути в рамките на 10 години. Дори и да приемем, че това е възможно, кой би отделил 25-30 години и 4 трлн. долара за подготовката, построяването и монтирането на слънчобрана? „Знам, че звучи като луда наука - казва Ейнджъл. - За съжаление обаче имаме луда планета.”
Геополитическите усложнения, които геоинженерството поражда, са не по-малко важни или проблемни. При какви обстоятелства и кой ще реши да осъществи подобен глобален проект като атмосферното засяване например? Дали всяка държава ще определя това сама за себе си? Какво ще стане, ако една страна приложи геоинженерство, което има положителен ефект върху нейните жители, но същевременно - отрицателен за тези на съседните държави? Дали не трябва да се създаде международна организация, която да контролира геоинженерството? Ако да – как точно ще бъде установена и по какъв начин ще налага своите решения? Все още никой не е отговорил напълно на тези въпроси.
Снимка: Shutterstock
