Уникалните растения на България

Подобна на лалето е гусихиевата ведрица. Нейните цветове, единични или по 2-3, приличат на цветовете на дребно лале, но са увиснали надолу и са с преобладаващ зеленикав цвят. Гусихиевата ведрица въпреки трудното си име е едно от най-красивите и нежни пролетни горски цветя, което цъфти заедно с пролетната иглика и люляка. Тя е балкански ендемит. В България се среща на няколко места в южната половина на страната. Расте най-вече в разсветлени широколистни гори, сред горски поляни и храсталаци. За щастие нейните зеленикави цветове често остават незабелязани сред свежата пролетна трева и това я спасява от ръцете на недобросъвестни „природолюбители”.

Вероятно мнозина са попаднали и тази пролет на поляна на Витоша или в Боровец, отрупана с хиляди разцъфнали минзухари. Това е

синият планински минзухар,

който се появява, след като снежните преспи се стопят. Но малцина знаят, че този вид вирее само на Балканите. Въпреки че не е застрашен от изчезване и се среща масово, минзухарът е особено интересен с „балканската” си природа и в никакъв случай не трябва да се превръща в обект на цветарски набези. Растенията са най-красиви в естествената си среда и увяхват бързо, пренесени в саксии на терасата или в градината. 

Българските планини са изключително богати на ендемични видове. Разпределението им на територията на страната е доста неравномерно. Това се дължи най-вече на разнообразните условия, на различията в надморската височина и релефа. Планините са и по-слабо повлияни от човешката дейност и много видове са оцелели именно защото са се запазили по високи и непристъпни места.

Първенството по брой

на български ендемити се пада на Стара планина, Родопите, Пирин и Рила. Всеки от тези планински масиви има своите специфични локални видове. Както вече видяхме, само в Стара планина расте старопланинската иглика, а единствените находища на пиринския мак са разположени по непристъпните места на Пирин. Но има и ендемични видове, които се срещат в почти всички по-високи български планини - като синия планински минзухар например. Други два ендемита с по-широко разпространение по планинските места са балканският зановец и балканската петлуга. Както показват имената им, може да се видят единствено на територията на Балканския полуостров.

Балканският зановец е невисоко храстче с красиви и ароматни яркожълти цветове. Той се среща доста често в разредени гори или по горски поляни в Осоговската планина, Беласица, Славянка, Пирин, Рила и Родопите. Понякога в близост до зановеца расте и балканската петлуга. Тя предпочита по-влажните места, най-често край планински потоци, между 900 и 2500 м височина.

Любопитно при балканската петлуга е, че тя е насекомоядно растение.

 Нейните зелени листенца са покрити с жлезисти власинки и когато върху тях попадне дребно насекомо или паяче, власинките започват да отделят слуз, която задържа и задушава плячката. След това се отделят смилателни сокове и накрая хранителните вещества от „смляното” насекомо се всмукват от жлезите на листото. Коренчетата на петлугата са съвсем къси и тънки и са необходими единствено за извличане на влага от почвата.

Сред планинските поляни и скалистите местности расте и друг балкански ендемит – дребнолюспестият карамфил. Той не прилича на добре познатите ни видове с дълги стъбла. Красивите му розови цветове са разположени на съвсем къси стъбълца и оформят характерна туфеста възглавничка. Понякога отделни туфи се сливат и образуват истински розов килим, който разнообразява сивия скален релеф на планинския пейзаж. Разпространен е единствено в България и Македония.