В световен мащаб се раждат около 15 млн. недоносени бебета всяка година. Знаете ли, че 17 ноември е Световният ден на недоносените бебета? И аз не знаех, преди да станем част от тази статистика. Аз и моето славно момиченце юначе.
Не вярвах в чудеса.
Прехвърлила 30-те и след три неуспешни бременности, преминали в прекършени мечти и спряла сърдечна дейност, купища и купища изследвания, които не показват нищо, и докторското отсичане: „Грешка на природата” и свиване на рамене… ето ме на прага на четвъртата. Не съвсем очаквано и много плашещо, малко поизгубила предишната сила или може би заредена с много повече, без още да подозирам. Поглеждам надолу и виждам двете чертички…
Виж още: Нероденото бебе „знае“ дали е желано. Чува, усеща, дори може да учи
Всички сте гледали филми с клишираните сцени, в които това е винаги един от най-щастливите моменти и знаете как майката казва на мъжа си: „ Ще си имаме бебе!” или „Ще ставаш баща!” След което се юрват да обзавеждат бебешка стая, да купуват бебешки дрешки и играчки… Всички сме виждали и клипчета, в които радостни бъдещи майчета измислят всевъзможни начини, за да изненадат съпруга си с тази най-прекрасна вест, или пък двамата заедно устройват оригинален сюжет, чрез който да съобщят новината на щастливите баби и дядовци. А аз винаги съм гледала на подобни сцени не само с голяма доза учудване, но и лека завист, защото след всичко преживяно двете чертички предизвикват у мен всичко друго, но не и безгрижно очакване, безоблачно веселие и искрена радост. Тук ще прекъсна веднага вечните оптимисти, които нравоучително ще ми кажат, че лошите мисли привличат лоши събития, защото многократно в живота ми тази максима е издишала безславно като спукана топка.
Така че ето ме на – вгледана в двете чертички и прибрала страх в сърцето си.
Прескачам първите критични седмици, съпроводени с обичайния болничен престой около 8-ата седмица, и не вярвам почти, че за първи път преминавам успешно през първото тримесечие. Не обръщам внимание нито на киселини, нито на гадене, нито на болки, нищо не ме интересува – броя дните, часовете, минутите и секундите до следващата гестационна седмица. И докато чувам на всеки преглед, че нещата вървят „като по учебник”, си позволявам малко по малко да се успокоя да започвам да изпитвам неописуемото чувство на задоволство, гордост, умиление при мисълта, че истинско човече от плът и кръв расте в корема ми. И точно когато си позволих да бъда щастлива, дойде първият кръвоизлив, а с него и новината, че плацентата не се е вдигнала, а дори е слязла още по-надолу и се установява като плацента превия тоталис. Бъдещи майчета, не започвайте сега да ровите в интернет, за да разберете какво е това - ще прочетете най-ужасните сценарии на света, каквито майчиното сърце не може да понесе. Няма да ви лъжа, че всичко ще е наред, но трябва да повярвате, че всеки случай е индивидуален и че винаги, винаги има надежда.
Ето ме на прага на 20-ата седмица, когато всичко се преобърна с главата надолу. Следват седмици на мъчителен страх, кръвоизливи, живот в болничната стая и куп забрани: забрана да си докосвам корема, за да не предизвикам контракция; забрана да се смея, за да не предизвикам контракция; забрана да плача, за да не предизвикам контракция; забрана да кашлям, за да не предизвикам контракция; забрана да ставам, да сядам, да се обръщам… Толкова забрани, че понякога внимавах как дишам.
Виж още: Ин витро веритас
Вече знаех, че детето ми ще се роди преждевременно. Въпросът беше колко точно. А не дали. Вече знаех, че животът и на двете ни е в опасност. Без преувеличение и без украса. Вече знаех и на кого мога да разчитам от приятелите си, от колегите си – повечето лицемерни думи и нескритото любопитство изхвърлих решително зад гърба си. Вече знаех каква огромна подкрепа мога да получа от съпруга си, който не си позволи да издаде страха си нито веднъж; от мама, която се смали до точица бездумност; от лекарите, акушерките, санитарките, които ми помогнаха да се съхраня психически и физически до съдбовния момент, който всички знаехме, че ще настъпи внезапно и унищожително. Не спирах да чета за развитието на плода не просто във всяка седмица, а във всеки ден… коя част от организма му се образува, какъв е процентът на уврежданията в съответната седмица, какви грижи трябва да се полагат за едно недоносено дете… цяла една непозната Вселена, която ми се беше случила и аз бях длъжна просто да се справя с нея. Или да полудея. И така след десетки безсънни денонощия, след надупчени от абокати вени, след десетки изтекли банки, постоянно следене на тоновете… моментът настъпи вечерта в 20 ч. Не ме заболя. Само леглото ми стана топло и мокро – разбрах, че е кръв и някак знаех, че този път няма да я овладеят. А бях в 32-ра гестационна седмица.
Много страх. Много преглътнати сълзи (нали не можех да плача). Но и много срещи с Доброто…
… когато дългите седмици в болницата една акушерка ме държеше в прегръдките си (за да не ставам), докато санитарките ми сменят чаршафите от поредния кръвоизлив;
… когато една санитарка ми приготвяше различна закуска, специално за мен препечена филийка с масло, за да мога да хапна нещо, което да не повърна моментално;
… когато същата тази санитарка и още две акушерки ми помогнаха да се изкъпя (веднъж за 6 седмици);
… когато акушер-гинекологът ми идваше всеки ден да ме види и ми вдъхваше кураж;
… когато една акушерка ми позволи да спя в сестринската стая, защото не можех да мигна от хъркането на една „съквартирантка” вече трета нощ;
… когато акушер-гинекологът ми имаше 90 секунди, за да извади дъщеря ми (при разреза се слязва първо плацентата и притокът на кислород към бебето спира), иначе рискът от увреждания се увеличаваше главоломно.
