Светът около нея не й дава много надежда за победа. Приятелите, които с цената на жестоки усилия успяват да се изчистят от алкохола, казват за себе си: „Аз не съм бивш алкохолик. Аз съм алкохолик, който не пие от 20 години”. Лекарите, при които търси спасение, я уверяват, че за „женския алкохолизъм” няма лек. Петдневният й престой в болница, с който се опитва да спаси кариерата си, е изпълнен с унижения и пренебрежения, достатъчни да сринат и най-здравия. Тръгва си от клиниката, за да не се върне повече, с пълното съзнание, че се лишава от възможността, макар и хипотетична, да се завърне някога в театъра. „Приятел” й дава съвет да се самоубие.
Продължава сама. „Открих, че смисълът на живота е в движението. Движение на тялото, движение на духа, движение на мисълта.” Когато успява да победи змея в главата си, извървява по 10-15 километра на ден. Всяка радост обаче трябва да се полее, всяка скръб – да се удави. И всичко започва отначало. Изчистванията са страшни. „Пиеш литри вода. Трепериш, казваш си – по-добре да умра. Добре де, аз така ще се отърва, но какво ще причиня на най-близките си? И
стискам зъби, намирам някакви остатъци от сили да стана,
да се измия, да се облека. Мия по три пъти неща, които нямат нужда. Щъкам, щъкам, докато си събера силите за живот и изляза навън.”
Не вярва, че алкохолизмът е болест. „Всичко е в твои ръце. И затова продължавам да се надлъгвам със змея. Той е много силен, много мощен – нали все пак е змей. Но моята глава е корава, а и понесох твърде много загуби, за да му се дам!”
Сега, на петдесет и малко, тя е чиста. От десет години почти не излиза от вкъщи. Не иска да пречи. Не иска да притеснява хората. Целува ръцете на дъщеря си, която всеотдайно се грижи за нея от София. Има и две думи за онези, които водят същата борба като нея: „Обичайте се. Защото ако обичате себе си, никой не може да ви победи.” Може би е клише. Но може би е истина.
Елена Панова
