2002 г. Америка се готви да празнува 4 юли, но преди небето да се озари от традиционните фойерверки, в Южен Тексас започва да вали. Този дъжд предизвиква местна катастрофа, сменя „физиономията” на околността, но и буквално преобръща представите на геолозите за еволюцията на ландшафта – както на Земята, така и на Марс.

Пролетта на 2002 г. в Тексас е доста дъждовна и язовирът „Кениън Лейк” е пълен догоре. На 30 юни откъм Мексиканския залив настъпват облачни грамади, от които пет дни непрекъснато се лее дъжд. На места валежът превишава 120 л на кв.м. Заедно с водите от горното течение на река Гвадалупе това създава критична ситуация при язовира.

Когато водата достига опасно равнище, сапьори от армията на САЩ отварят аварийните шлюзове на съоръжението, за да намалят потока, поел по преливника, който може да бъде разрушен от водните маси.

Милиони тонове вода тръгват по коритото на Гвадалупе

със скоростта на бърз влак. Стените от пясъчник, обграждащи долината, са шега работа за побеснялата стихия. Те са изградени от слабо свързани скални късове. Водата понася около 70 хил. тона камъни и пясък и ги завлича към Мексиканския залив, като на места удълбочава дъното на каньона с над 20 метра. Пороят разкрива пластове от вкаменелости, черупки на древни животни, както и изворчета на прясна вода, захранвани от подпочвени жили. В околността близо 500 къщи са разрушени, 12 души загиват в района на силните дъждове.

Доста по-късно учените осъзнават, че са станали свидетели на нещо наистина невероятно – появата на каньон със средна дълбочина от 7 метра само за три дни.

Досега експертите смятаха, че за появата на подобни дефилета са необходими не дни и месеци, а милиони години бавна, монотонна работа на природните сили: капките, които пословично пробиват камъка, трудолюбиво се точат в тънка струйка по дъното на бавно задълбочаващото се дере. От време на време ги подпомагат бързо отминаващи сезонни пълноводия. Но срокът за създаване на чудеса като Големия каньон в Колорадо е оценяван на хиляди и хиляди години.

Единични катастрофални наводнения също правят каньони -

отскоро геолозите са наясно с това. Отличаването им от обикновените, създавани без излишно бързане, долове обаче е трудна, почти невъзможна работа.

Затова и случката от началото на юли 2002 г. в Тексас е толкова важна за науката. Непосредственото наблюдение на такива наводнения е голяма рядкост. Стихията обикновено оставя достатъчно улики във вид на големи камъни или ориентирани утаечни острови. Най-често обаче може само да се гадае дали те са се образували за дни или за векове.

Двама геолози – Майкъл Ламб от Калифорнийския технологичен институт и Марк Фонстад от Щатския университет на Тексас в Сан Маркос, се заели да изучат феномена по обилните „горещи следи”. В тяхна помощ се оказали и купищата данни, събрани от военните инженери и хидролози преди, по време и след края на невероятната седмица в долината на Гвадалупе.