Имало едно време далече от хората една синя скала, нависоко се издигала, обсипана цялата с блестящи камъни. Никой не я виждал, носели се само легенди. Хората разказвали приказки за това място и за съществата, които живеели там. Големите плашели малките с разкази за зловещи чудовища, а пък младежите омагьосвали девойките с истории за магическо кралство със смели принцове спасяващи принцеси отвлечени от зли вещици.
Истината беше друга. Скалата наистина беше вълшебна, топла и красива, и беше дом на едно създание останало само, което нямаше място сред останалия свят.
Фердинанд винаги е бил единак, още като малко драконче, поради факта, че беше различен. Това го отличаваше и изолираше от останалите. Фердинанд е дракон-албинос, обвивката му бе като на перла, бяла с леко розов оттенък. Очите му големи, извити леко в ъгълчетата светло-сини океани. Растеше дребен в сравнение с братята и сестрите си, но беше смел и обичаше да лети високо в небесата. Още невръстен откри синята скала и прекарваше много време сам четейки за непознатия свят. Там беше и когато Кралството започна ловът на дракони. Малкият албинос остана самичък, скрит в камъните и повече не полетя. Изминаха осемдесет години.
-Хей, Мерил, тук ли си? – обърна се към малко синьо камъче, което проблесна в жълто и заг
-Здравей, Фердинанд, отдавна не сме говорили.
-Искам да изляза, мисля, че съм готов.
-Помниш правилото, ще имаш време до следващия изгрев. Опасно е!
-Помня. Отвори Портала, моля!
-Приготви се, трансформацията ще се случи, докато пътуваш.
-Саяна, Саяна, Лебеду!– повтори Гласът от камъка.
С въртеливи движение започна да се оформя кръг. Появиха се зелени полета, слънцето грееше, а розови и червени шапчици се показваха сред тревата и сякаш нежно танцуваха полюшвайки цветовете си.
Драконът се изправи тромаво, затвори очи и тихичко си прошепна „Моля те!“, след това пристъпи през Портала. Чувството не беше приятно, усещаше, че нещо го стиска за гърлото. Цялото пътуване траеше няколко секунди. В момента на трансформацията Фердинанд нададе вой, който го накара да издиша огън изгаряйки поляната, на която се приземи по лице.
Изправи се боязливо и започна да оглежда наоколо.
-Хей, друже, добре ли си? – викаше отдалече възрастен господин с тояга в ръка и няколко бели козички, които тичаха след него.
-Да, добре съм, благодаря ви! – смутен Фердинанд започна да извива и кръстосва ръце опитвайки се да прикрие голотата си. Преходът го трансформира, но само физическата му форма без да добавя допълнителни екстри като дрехи, например.
-Ой, ой, скъпи другарю, та ти си гол-голеничък, къде са ти дрехите, да не си подпийнал? И откъде за бога се взе, преди малко минах с козите от тук, но не те видях?
-Малко съм объркан, простете за вида ми!
-Няма проблем, момче, аз съм Бино, двамата с жената Родопа живеем в къщата нагоре по хълма, ела с мен, ще ти дам някакви дрехи, сигурно си и гладен. Сами сме си ние, нямахме щастието да имаме рожба, та цял живот тук на село, с животините, ама и така е добре, не се оплаквам. Имаме покрив, хляб на трапезата и обич един към друг, нищо друго няма значение. – съблече връхната си дреха и я постави около раменете на новия си приятел. Когато стигнаха пред къщата Фердинанд бе помолен да изчака отзад в обора, докато Бино му донесе чисто облекло, та да не се появява в такъв вид пред госпожата.
Беше чувал истории за човеците от родителите си, но никога с добро. Преди петдесет години се опита да премине през Портала за пръв път, но при отварянето му се уплаши и отказа. Не беше готов. През следващите десетилетия изучаваше човека и неговият свят.
Жената на Бино бе много дребна, с бели дълги коси сплетени от двете ѝ страни и топла усмивка. Тримата седнаха на дървена маса с бяла покривка и малка ваза с ароматни цветя поставена по средата. Хванаха се за ръце, благодариха за този ден и след това се нахраниха в мълчание. Толкова години минаха, в които се интересуваше от хората, за техните навици, разнообразната храна, която се оказа много вкусна, обичаите им и сега в този момент беше един от тях и някак с изненада установи, че се чувства чудесно. Особено в компанията на тази мила и гостоприемна двойка.
След като приключиха, Бино го покани на разходка. Небето бе покрито в розови и лилави цветове, а на заден фон слънцето бавно залязваше. Двамата повървяха надолу по пътеката, докато стигнаха до каменна къща с червена порта.
-Това е местната странноприемница, скъпи приятелю. Място, където да отдъхнеш от работния ден и да поприказваш с другар. Ще ти хареса, не се страхувай.
-Ехей, момчета, влизайте! – провикна се мустакат господин, който седеше на странен вид маса и натискаше нещо пред себе си.
-Какво прави той? – зачуди се Фердинанд.
-Свири на пияно, не виждаш ли, ама че си образ, момче. – засмя се Бино. – Седни тук, аз ще донеса напитки.
Фердинанд заоглежда наоколо, атмосферата бе толкова весела, всички се прегръщаха и разговаряха, удряха чашите си една в друга и пееха заедно с мустакатия човек на пияното.
-Ето, пийни си това, живота става по-хубав след една халба. Салют, приятелю, радвам се, че се срещнахме!
Двамата приятели удариха чашите си и отпиха. Вкусът на тази напитка се усети леко горчив, но много ароматен. Почувства се толкова щастлив. Погледът му се спря на млада девойка с медени къдрици. Седеше сама на отсрещната маса, поклащаше се леко в ритъмът на музиката и пляскаше с ръце весело. Бино намигна на приятеля си и му даде знак да отиде при момичето.
-Ще се видим по-късно, момче, забавлявай се. – двамата се прегърнаха силно и той изчезна в тълпата.
-Здравей, мога ли да седна при теб? Аз съм Фердинанд, за първи път съм тук.
-Здравей! Аз съм Флора.
Никога не бе виждал толкова красиво същество. Очите на тази вълшебница искряха като изумруди – синьо-зелени, дълбоки водопади с по една тънка черна ивица преминаваща през ириса, която едва се забелязваше.
-Защо ме гледаш така? – попита го тя леко засрамена.
-Извини ме! – смутено разтресе глава и се изчерви. Почувства се сякаш е намерил нещо изгубено. Това ослепително създание му носеше чувство на страх, но и на уют, изпита неистово желание да полети, нещо, което не бе правил, пък и не бе искал да направи от както загуби семейството си.
-Салют! – усмихна му се Флора и подаде халбата си към неговата за наздравица.
Фердинанд отвърна на жеста, понечи да отпие, но от вълнение се разтрепери и разля цялата напитка върху себе си. Флора избухна в неудържим смях, като за малко да се задави, смееше се като дете с леко притворени очи и тупаше ръце по бедрата си. Това от своя страна развесели Фердинанд и той се включи смеейки се с висок глас, който отекна като гръм на фона на музиката и песните на гостите.
-Ела с мен, искам да ти покажа едно място. – хвана го за ръката Флора и изчезнаха отвън.
Вървяха няколко минути в мълчание през гората. Беше толкова тъмно, само лунните лъчи огряваха пътя им. Стигнаха до малка, открита поляна заобиколена от борове. Лилави цветове обсипваха тревата, стотици светулки танцуваха около тях, усещаше се лек бриз, който носеше сладък аромат, абсолютно магическо. Флора легна сред цветята подавайки знак на Фердинанд да я последва. Двамата лежаха един до друг, сочеха звездите и всеки разказваше по някаква история, която беше чувал като малък.
-Тук съм отдавна. Лутах се много дълго време в търсене. Тази вечер, когато ти се появи и ме погледна, за първи път усетих това изгубено отдавна чувство, че най-накрая принадлежа. Едва те срещнах, но знам, че не искам да бъда без теб. Принадлежа на теб, Фердинанд.
-Флора, аз не мога да остана. Аз не съм истински.
-Достатъчно истински си за мен.
Двамата сплетоха ръце и се гледаха потънали в очите си, копнеейки тази нощ да не свършва.
-Хей, събуди се, след малко ще изгрее слънцето, гледката е прекрасна.
Фердинанд отвори очи и се паникьоса, беше заспал за момент, стискайки я в обятията си.
-Слушай ме – обърна се към нея – искам да знаеш, че ще те намеря.
-Какво говориш?
-Аз ще трябва да си тръгна, но ще се върна, обещавам ти.
Застанали на колене, двамата милваха лицата си, докато слънчевите лъчи бавно се прокрадваха сред дърветата.
-Намери ме, Фердинанд, ти знаеш къде, аз съм като теб, знаеш го. Погледни ме в очите. Намери ме.
Фердинанд знаеше от самото начало, че и тя е трансформиран дракон, почувства го с цялото си сърце. Целуна я по устните и прошепна нежно „Чакай ме“.
Слънцето падна върху тях като топла завивка. Порталът се отвори и засмука Фердинанд обратно в Скалата.
Връщайки се в истинската си форма, той почувства отново сила, която смяташе, че е изгубил завинаги.
С едно издишване огън разби камъните, отваряйки изход навън. Изкачи се на върха на скалата, разпери крила и просто полетя високо в небесата и потъна в облаците, търсейки своята любима.
Автор: Цветелина Минчева
