Бунтовниците от третия спътник - един фантастичен роман на Валери Колев

…………………………………………………………………………

Бунтовниците от третия спътник. Част № 11. Фантастика.

Valeriwax 2010. 

…………………………………………………………………………

         Ние със нашите три разузнавателни кораба- Nissan, Ford и Jaguar се звръщахме от мисия из системата Tulged. Бяхме от агенцията AFJ (земно космическо разузнаване) и в тези три кораба бяхме 900 земляни и близо 100 извънземни, предимно дракони от системата Orixon, където беше и Централата на AFJ. Летяхме към планетата Orixon 2, където беше нашата база.

         Беше една приятна вечер, когато аз си пушех лулата край камината зад пулта си и се радвах на компанията на Ким и Палма и на другите си колеги от нашия екип. В тази каюта бяха и пултовете ни и койките ни и дори банята и кухнята ни. Тук имаше всичко от което нашия екип се нуждаеше по време на разузнавателни мисии. Нашият кораб Nissan, както и другите два с нас, бяха направени по извънземни технологии със земни подобрения и изобретения и бяха изключително мощни и бързи, бойни машини със сериозна огнева мощ и военни възможности. Тук на борда беше и нашата работа и нашия дом и ние успявахме добре да съчетаваме тези две неща. Докато си пушех лулата аз ровех из ефира, радара и скенера, за да търся приближаващи обекти. Това в момента беше основното ми занимание. Ким беше пуснала тиха, хубава музика, а Браун зареждаше дръвца и въглища за през нощта, край камината, из космоса обикновено биваше адски студ. Шон и Хелън, които отскоро бяха със нас спяха след дежурството си, а Джейн и Никита приготвяха вечеря. Пушех си лулата и наблюдавах екраните по пулта си, както и таблото със светодиодите и бутоните. Оттук можеше дори да се води кораба и да се стреля при дежурство. Нашите пултове бяха универсални и еднакви със тези на мостика, тъй като бяхме стратезите на този кораб. Имахме равни права със дежурните от мостика и със тях кореспондирахме чрез йероглифи, текстове и схеми по електронната поща, както и по радиотелефона и със видеоеръзка. Тази вечер беше спокойна. Около нашите три кораба имаше към 20 обекта, които преминаваха на голяма дистанция. Ние разбира се ги проверявахме какви са- що са и накъде летят, това ни беше работата. Това не винаги беше възможно, защото на голяма дистанция от нас, сигналите им биваха слаби и не успявахме да ги разгадаем. Игуанката Бронк беше ходила да поплува във басейна, тя влезе в каютата усмихната и в добро настроение и каза:

        -Как сте момчета?

        -Справяме се някак!- каза Бронк.

        -Днес е хубава вечер!- каза Ким.

        -Алекс, искам нещо да говоря с тебе!- каза Бронк и се изправи до камината, за да ме погледне с дълбокия си поглед.

        -Да поговорим, Бронк! Ела седни до мене!- казах аз, а тя се приближи и седна.- Казвай сега!

        -Искам да осъществим връзка със моята планета!- каза тя направо.- Възможно ли е?

         Аз поразмислих и й отвърнах:

        -Ще опитаме Бронк! Ще ти се обадим за резултата!

        -Благодаря ти, Алекс! Ще чакам новини, ако успееш да се свържеш с моята планета!- каза Бронк.

         Наближаваше 21 ч., когато прихванахме сигналите на обект, който се приближаваше към нас, макар й не по траектория за скачване. Изчисленията показаха, че след 20 часа ще бъде достатъчно близо до нас за визуален контакт. Това все още не беше основание за тревога, защото обекта (или обектите) бяха надалеко от нас. Аз напълних лулата си с нов пакет тютюн и я запалих. През нощта оставахме дежурни с Ким до 4 ч. сутринтта. Бях си поспал в следобеда и бях във добра форма, някъде към 85%. Това се изчисляваше на базата на медицинските изследвания, които ни се правеха от пулта през 30 минути. Трябваше непрекъснато да следя, какво е поведението на засечените в близост обекти и да следя за появата на нови обекти, това сега ми беше основната задача, докато пийвах кафе и си пушех лулата. Ким беше отишла да поплува с Палма, преди нашето нощно дежурство.

         *

         На другия ден в следобеда аз си пушех лулата зад пулта си, а нашите три кораба наближаваха планетата Tulged 12. Радара. Скенера и радиоприемника показваха, че наблизо няма странни обекти, които може да са космически кораби. Пушех си лулата, отпивах кафе и леко сънлив огледах какво става из каютата и из корабите ни, чрез камерите за наблюдение. В каютата цареше тишина. Браун и Джейн спяха, а Никита беше на басейна. Ким и Палма бяха до мене и пиеха кафе, а Шон и Хелън бяха по пултовете си. Нашите извънземни котки Поки и Сен бяха в симулатора и изучаваха нови неща, а игуанката Бронк се занимаваше на своя пулт. Из кораба Nissan нямаше движение, спяха 85% от хората ни. Подобна беше ситуацията и в другите два кораба от нашия малък флот. Планетата № 12 беше само на няколко часа от нас. Тук ние имахме вече база и нямаше да се налага да разузнаваме преди кацането си там. Решихме да се отбием за да заредим кораба с прясна вода, гориво и провизии. Това щеше да стане в следващите 5- 6 часа, а до тогава, аз продължих да следя за вражески обекти около корабите ни.

         В началото на вечертта ние със нашите три кораба се приземихме на космодрума в базата на AFJ на планета № 12. Времето тук беше леко хладно и приятно. Аз излязох на терасата с лулата си в ръка и огледах гледката, а наш екип прие тукашни колеги за разговор. Скоро започна зареждането ни с кислород, вода, гориво и провизии от складовете на базата. В далечината се виждаха небостъргачите на земната колония тук. Тук се развиваше най- различна промишленост, строяха се и кораби. Колонията се спонсорираше от AFJ, като тук се произвеждаше всичко необходимо за живота на хората от колонията и базата, а продукцията им се транспортираше по други, по- слаборазвити наши колонии из тази система Tulged. Времената бяха добри и ние от Nissan можехме да си починем тук, макар и само за няколко дни, командирът Манхатън не беше уточнил срок за пребиваването ни тук.

         *

         Беше следобедът на следващия ден. Аз си пушех лулата седнал зад пулта си и се радвах на добро настроение. Времето навън беше леко прохладно и приятно. По това време екипажите на нашите три кораба бяха на 80% извън корабите, из базата и близката колония. В Nissan бяха останали само охраната, дежурните и следващите им смени. Нашият екип се беше събрал в каютата ни, пийвахме кафе и слушахме музика, като хвърляхме и по един поглед на новините по пултовете си. Местната цивилизация беше добре развита, но наброяваше само един милион души и страдаше от проблеми във възпроизвеждането си. Нататък от колонията на земляните, само на 20 км. имаше град на местните. Това беше свят, достоен за възхищение, който непременно трябваше да бъде посетен от всеки, кацнал тук. Именно там бяха голяма част от нашите екипажи днес. Ние, нашия екип, можехме да станем съпричастни към идеята, чрез картината, предавана ни оттам от нашите колеги.

         Неусетно дойде края на следобеда, а Ким тъкмо ми беше донесла кафе и ми се радваше нещо, докато аз ровех из компютрите на кораба, за някаква информация относно планета № 12. Интересуваше ме всичко, което се знаеше за тази планета. Нейните един милион поданници не заемаха много място, а нашата колония тук, растеше. Планетата беше гостоприемна и със добри показатели за живот. Този ден ние, а и екипажите на трите ни кораба си бяхме прекарали добре. Все още не знаехме колко дена ще останем тук, но колкото и да бяха те, тук ни беше приятно.

         По залез слънце заредих нов пакет тютюн в лулата си, взех си още кафе и седнах на терасата, да се полюбувам на тази планета. Ким седна тихо до мене и не прекъсна моето съзерцание. Палма дойде при нас малко по- късно, слушайки музика със слушалките си. Другите от нашия екип още работеха по пултовете си. На нас тримата ни предстоеше нощно дежурство от 24 ч. до 6 ч. сутринтта.

         *

         На другия ден станах от сън по обедно време, разсъних се на чешмата и седнах на кафе с Ким и Палма на терасата. Времето беше хубаво и приятно, а те двете бяха очарователни, както винаги. Разсънвах се с лула тютюн и кафе и се радвах на започващия за мене ден. Всъщност всички из нашите три кораба се готвеха за отлитането ни, което беше насрочено за през следващите часове. Хората ни се сбогуваха с приятели от базата и колонията и се прибираха по корабите ни. Дозареждането с кислород, вода, гориво и провизии беше завършено. Докато се готвеше отлитането нашия екип седяхме по пултовете си и преглеждахме изчисленията на траекториите, по които щяхме да продължим към системата Orixon. Останали със добри спомени от престоя си на тази планета, всички ние очаквахме определения час за излитането ни.

         Ние с кораба Nissan отлетяхме първи към 14 часа. Докато набирахме скорост и височина из главата ми се мотаеха приятни впечатления от планета № 12. Бяхме стегнати в предпазните колани, докато излезем на подходяща височина. Това продължи към 20 минути, а сетне се разкопчахме и аз запалих една лула, а Ким донесе кафе. Отново на път из космоса, нашето обичайно ежедневие. Около нас имаше над 30 кораба, тъй като нашата база приемаше извънземни търговски кораби на космодрума си, както и туристически кораби от други планети. Безспорно тази колония и тази база бяха в своя разцвет, който сигурно щеше да продължи дълго време, преди да настъпи някаква нова война, освен с mestni’91  и пасарите, нашите стари познайници и врагове.

         Ким ме откъсна от мислите ми, щом каза:

        -Хареса ми на тази планета! Дали ще се върнем някога отново тук?

        -Ако имаме работа из този сектор...- каза Палма.

        -Хайде стига, то на всички ни хареса тук!- каза Браун.

        -Напоследък ни върви на хубави времена и планети!- каза Никита.

        -Не се притеснявайте, в системата Orixon ни чака отново войната с пасарите! Сигурно няма да избегнем и битки!- каза Джейн.

        -Това е нормално! Съвсем в реда на нещата!- каза Браун.-

За това ни плащат...

        -Всъщност добре си прекарваме с нашия кораб!- каза Ким.

        -Не се оплакваме!- каза Джейн.

         Беше вече бордовата вечер, когато станах от пулта си, за да се поразходя из кораба. Ким ме погледна въпросително и аз я повиках със себе си. Двамата взехме близкия асансьор и слязохме до нивото на бар- басейна. Беше ме обхванала меланхолия и тъга, а Ким беше като никога сериозна и мълчалива. Явно проблеми се задаваха пред нас... Питах се на какво ли се дължи лошото ми настроение, но отговора някак не идваше. Из главата ми се завъртяха спомен след спомен от хубави времена, когато бях още съвсем млад и живеех на Земята, спомени от по- късни времена от хубави моменти с моите колеги и приятелки из космоса. Всичко това така ме омая, та извадих лулата си, както винаги когато нещо ми биваше тежко, и я запалих. В бара имаше към 40 души, сред които и извънземни, но ние продължихме към оранжерията, където избрахме една пейка и поседнахме. Тя се сгуши у мене и затвори уморени очи, без да продума, а аз си пушех лулата, замислен над спомените си...

         *

         Другият ден беше хубав за нас, агентите от AFJ, тръгнали с корабите Nissan, Ford и Jaguar из космоса, както и за нашите извънземни колеги от тази експедиция. Отново ни бяха застигнали добри времена и ние пълноценно си прекарвахме времето, както в работа, така и в почивка, а съня ни беше спокоен.

         Беше бордови следобед на борда на Nissan, а аз пушех лула пред пулта си и преглеждах какво е положението около кораба ни със скенера, радара и радиото. Имахме няколко обекта в близост до нас от порядъка на 2- 3 часа и още няколко на по- далечна дистанция. Докато проверявах какви са тези обекти Ким ми донесе кафе и пица, току- що приготвена. Закусих на бързо и се върнах към пулта си, а Ким днес ведра и жизнена ми се усмихна и каза:

        -Ще имаме ли скоро междинни спирки?

        -Да, още този следобед!- казах аз.- Наближаваме извънземна междинна станция. Ще хвърлим един поглед какво има там...

        -Това не е лоша идея!- кимна Ким.

         Аз продължих работата си на пулта, а Ким стана и се запъти към изхода на каютата, тя отиваше да поплува в бордовия басейн. Бях в добро настроение, а за нас бяха отново добри времена, а и се надявахме, като се приберем на Orixon 2 да ни отпуснат почивка с подходящ срок. Въпреки това отпускарско настроение не ни беше завладяло. Бяхме си стегнати като пружинки, защото пътят пред нас беше дълъг и пълен с изненади, които се надявахме да не бъдат неприятни, но риск съществуваше всякакъв из космоса, разбира се. Въздъхнах и запалих отново лулата си и станах да се поразтъпча из кораба. По това време из кораба не беше оживено- спяха 85% от хората тук. Взех асансьора към долните нива на кораба, а от по- долните нива при мен влезе Хенсън, неизменно със своята двойка гепарди, с които разузнаваше пръв на всяка нова планета. Той ми кимна, аз му отвърнах и мълчаливо се смъкнахме надолу из кораба. Оказа се, че Хенсън също отива в бара. Там имаше към 20 души, сред които няколко извънземни. С Хенсън седнахме на масата на барманката Соня, която беше дежурна сега и си взехме по бутилка студено пепси. Ким беше в басейна с още двама трима души.

        -Готвиш се за излизане на междинната станция?- попитах аз Хенсън.

        -Да. Обичайната проверка, какво представлява това място...- каза той.

        -Скоро ще пристигнем там.- казах аз.

        -Ще дойдеш ли с мен на първо разузнаване?- попита Хенсън.

        -Още незнам.- казах аз.

          Соня сервира бира на две момчета от охраната на кораба и седна при нас.

        -Как сте момчета?- усмихна се тя.- Алекс, скоро не съм те виждала?

        -Заети сме, Соня!- казах й аз.- Давам и нощни дежурства... Какво ново при теб?

        -О, добре си прекарвам!- каза тя, а аз й се усмихнах, доколкото моето сурово лице можеше да излъчи усмивка.

        -Какво ще има за вечеря, Соня?- попита Хенсън.

        -О, ще го запазя в тайна за изненада!- усмихна се пак тя.- Но е нещо много вкусно!

          Хенсън се намръщи:

        -Не обичам изненадите!- каза той, а аз хвърлих поглед към басейна. Ким разговаряше със своя приятелка, а тук беше и нашата Хелън, вече не съвсем нова колежка в екипа ни.

         Вечертта наближаваше, когато се бях прибрал в каютата и си мислех за мои си неща, седнал зад пулта си. Отново ме беше обхванало носталгично настроение. Спомени за стари приятели и гаджета от отминали времена стопляха сърцето ми, но ми ставаше тежко и тъгувах по тези времена. И сега си живеехме добре, но тогава бях по- млад и по- силен и спомените от тогава бяха с още по- голяма сила в съзнанието ми. Натъпках лулата с нов пакет тютюн и запалих. Тютюнът освежи настроението ми и се заех със задълженията си. Скоро щяхме да наближим междинната база на извънземните. Нямахме работа там, но решихме да спрем за почивка в тази станция.

         *

         На сутринтта станах от сън в ранното, бордово утро. Снощи не бяха ни допуснали до доковете на междинната станция. Чакахме реда си за скачване. Този ред ни дойде тъкмо на сутринтта. Аз се разсъних на чешмата, взех си кафе и запалих лулата. Хенсън вече беше готов със гепардите си да излезе из станцията. Той ми се обади, да излезем заедно и това щеше да стане щом си изпиех кафето.

         Двамата с Ким, Хенсън и двойката гепарди излязохме от кораба в тунела на станцията и се огледахме наоколо. Аз си пушех лулата и наблюдавах какво има из чакалнята на дока. Тук бъкаше от извънземни. Те бяха от най- разнообразно потекло. Тук имаше както богати извънземни, тръгнали на пътешествие, така и търговци, скитници, както и просяци, които диреха топло местенце и комат хляб.

         Тази междинна станция беше огромно съоръжение, което имаше и оранжерии за добиване на храна, както и слънчеви колектори за евтина енергия. Разположено край не голяма луна, на пътя между четири планети, това съоръжение беше добре посещавано. Гепардите на Хенсън бяха спокойни и усмихнати. Явно тук беше спокойно и сигурно местенце за нас- земляните от AFJ. Разбира се на рамената си ние носехме калашниците, защото из космоса нищо не беше сигурно. Скоро намерихме информационния възел, където се поспряхме за да видим какви кораби има по доковете и от кои раси има хора тук на станцията.

         Върнахме се в кораба Nissan по обедно време. Аз хапнах една топла пица и седнах зад пулта, за да пресея цялата информация, която взехме от станцията. Там в момента бяха 50 души от нашия кораб, които също събираха информация и впечатления. Аз въздъхнах и запалих лулата си, а Ким както винаги носеше кафе. Палма беше също до мене и помагаше със сортирането на информацията за корабния архив. Тук за пръв път срещахме още 24 извънземни форми на живот, които описвахме за архива. Нашият екип за контакти успя да се заговори със представители на почти всички новооткрити раси, за да имаме първоначална представа за тях. Натоварени с голяма доза информация щяхме по- късно през този ден да отлетим нататък по пътя си.

         Следобеда си вървеше нормално, когато всички от кораба се бяха завърнали на борда и можехме да отлитаме. Другите два кораба ни чакаха наблизо до станцията в открит космос. Докато чакахме заповедите на командира Манхатън, нашия екип се бяхме събрали в каютата и работехме по пултовете си.

         Беше дошла бордовата вечер, а ние още неизлитахме от междинната станция. Аз приех това като нещо нормално, но се досещах, че изчакваме нещо. Бях леко разсеян, а настроението ми варираше, не особено добро днес. Оставих за малко пулта и заредих лулата си с тютюн, а сетне запалих. Ким стана от пулта си за да донесе кафе, а Палма се беше изправила пред люка и наблюдаваше дока, към който бяхме скачени. Браун се занимаваше с камината, която отново гореше редовно и денонощно. Бяха отминали времената, когато кацахме в летните пояси на чуждите планети по време на тази експедиция. Студът отново ставаше наш неизменен спътник през открития космос. Замислен дълбоко с лулата в ръка и с димящо кафе пред себе си, си давах сметка, колко отдавна не бях имал тъжни дни. На пръв поглед нямаше нищо обезпокояващо, тъгата и носталгията идваха към мене с нова сила, без видимо обяснение. Явно от дълго време не бяхме се връщали до Земята и до земната колония на Третия спътник на Юпитер, където се намираха нашите роднини. Бяхме ги евакуирали от Земята заради робството и войната с пасарите, която още не беше приключила. На Третия спътник на Юпитер в земната колония имаше всички удобства за нормален живот. Тази колония беше поддържана от нашето AFJ, тъй като повечето роднини на агентите от AFJ живееха там, необезпокоявани от робството, владеещо Земята и от войната с пасарите.

         Смукнах тютюнев дим и въздъхнах. Явно това беше причината за тъгата ми. Отдавна не бяхме виждали Земята и роднините си... Неволно се просълзих от тези мои мисли и една издайническа сълза се стече по бузата ми. Разкашлях се и станах да се пооправя в банята. Не биваше да ме виждат в момент на слабост... Върнах се при другите си колеги, преминал слабостта си, с лулата в ръка и излязох из кораба да разсея невеселите си мисли. Из коридорите всичко беше нормално, макар, че се усещаше леко напрежение преди да отлетим оттук. Асансьорът ме свали на нивото на басейна и оранжерията. Избрах си една по- скътана пейка и седнах там в усамотение. Доброто настроение ми изглеждаше така далече сега...  

         *

         Беше вечертта на следващия бордови ден. Пушех лула, седнал до камината и се радвах на уюта в този сантиментален час, когато Ким беше пуснала хубава, тиха музика в каютата, а Браун трупаше дръвца и въглища за през дългата нощ. От междинната станция бяхме тръгнали през късната доба, тъкмо по времето, когато бях дежурен стратег на кораба от пулта си в каютата. Продължавахме полета си на границата между системата Tulged и системата Orixon, но до планетата на драконите, където беше нашата основна база, имаше още доста път. По това време из кораба беше спокойно и тихо. Спяха близо 90% от хората ни, след като бяха имали 10 часа свободно време. Манхатън искаше да имаме пресни сили по всяко време, а това ставаше, когато предварително е поръчал задължителен сън за тези хора. На практика на тях им трябваше към половин час да се събудят и разсънят за да бъдат в готовност за всякакви задачи. Разбира се, това можеше да се случи, ако имаше необходимост от пресни сили. За този момент беше тихо и спокойно и освен дежурните и охраната, друга работа из кораба нямаше. Бях спал почти през целия ден, след нощното дежурство, а сега ме очакваше малко почивка преди да застъпя дежурство с Ким и Палма от 22 ч. до 4 ч. сутринтта. Джейн този път раздаде кафета и аз си взех още едно. В каютата беше леко осветено, топло и уютно, а тихата музика ни връщаше в позабравени времена, когато всички ние сме били по- млади. Аз не смятах, че съм много стар със моите 30 години, но тогава пък съм бил наистина млад и жизнен. Нашата професия бързо вземаше силите на човек и вече се бяхме понаучили да ги пестим за тежки времена. Такива времена рядко ни застигаха, но от Школата на AFJ знаехме, никога да не забравяме, че лоши времена могат да ни застигнат по всяко време и да сме готови за това с ума си и тялото си. Времената, когато водехме цели две големи войни- с “пасарите” и със “mestni, 91” , нямаше да ни се разминат и сериозни времена, когато можехме да останем без сили и без дъх, както се случва по време на войни. Съдбата не ни оставяше без подкрепления и в самостоятелни битки, но имахме едно на ум по всяко време, че можем и да загазим все някога... Командаването ни беше подсигурило със цели три кораба, общо към 1,000 души, а това беше добър коз срещу всякакви неприятности из космоса. Дори без двата от корабите да останехме, оставаше третия, а с него можехме да се приберем обратно в основната си база или коя да е база на AFJ, за да търсим помощ... Но това бяха резервните ни планове, за които се надявахме да не ни се случват, все пак...

         Времето за дежурство наближаваше, а аз си пушех лулата с кафенце и се топлех на камината, а до мене бяха Ким и Палма, леко сериозни тази вечер. Целият ни екип беше тук, а Шон и Хелън спяха, като резервни сили. Игуанката Бронк шеташе из кухнята, беше взела продукти от складовете, за да си приготви специална вечеря по рецепти от своята планета. Разбира се нейната трапеза ставаше и за нас, но ако ни поканеше...

         *

         Три дена по- късно навлязохме в звездна система Orixon. Още в първите часове попаднахме на конвой на пасарите. Това бяха няколко десетки кораба на пасарите, които се бяха насочили към вътрешността на системата. Войната ни с пасарите не беше приключила, дори сега се водеха още по- сериозни битки, отколкото в началото на конфликта. Ние незабавно изпратихме съобщение за конвоя на пасарите, до базата ни на Orixon 2 и преминахме в “невидимост”, стараейки се да ги следваме...

         В следобеда аз си пушех лулата с горещо кафе в компанията на Ким и Палма. По това време бяхме заети предимно със следенето на пасарския конвой, както и със подслушването им и сканирането на корабите от този конвой. Всякаква информация можеше да бъде много полезна и скъпа за AFJ, тъй като бяхме единствените толкова наблизо до конвоя. Бяхме само на 4- 5 часа от последния кораб в колоната. Нашият екип бяхме в каютата без изключение. Шон и Хелън спяха, като резервни сили на екипа, а Браун се беше заел с камината, докато Джейн и Никита приготвяха лека закуска за целия екип. Ние с Ким и Палма бяхме зад пултовете си и следяхме конвоя на пасарите... Лулата и кафето ми идеха добре в този следобед. Леко разсеян наблюдавах всяка стъпка на пасарите, а имахме готовност по всяко време за атака. В този случай щяхме да използваме направо ядрени бомби, защото пасарските кораби бяха големи и много. Разбира се, можеше този път и да им се размине срещата с нас... 

         Към 16:30 ч. получихме съобщение от базата- три крайцера на AFJ бяха тръгнали към посочените от нас координати за битка със конвоя. Разбира се щяха да минат над 48 часа, докато пристигнат тук. Скоростта на конвоя не беше висока. От прихванати разговори в ефира научихме, че са плячкосали една мирна планета, която оставаше назад от нас. Доволни от плячката, пасарите пируваха и не бързаха за никъде.

         Аз си пиех кафето и пушех, докато следя екраните на пулта си, а Ким и Палма ми помагаха. Скоро се включи и Браун, а аз можех да стана и да се разтъпча из кораба. Нашите три кораба бяха в състояние на тревога, заради конвоя. Бяха оставени да спят само 25% от хората ни, а останалите бяха в готовност за всякакви действия, но разбира се, вероятно щяхме да изчакаме нашите крайцери, ако до тяхното пристигане нещо не се объркаше. За сега пасарите не ни виждаха и дори нямаха понятие, че ги следим, а това ни даваше безопасност.

         *

         Беше вечертта на другия ден. Крайцерите ни още ги нямаше, а конвоя от кораби на пасарите се насочваше към съседната звездна система Tauvol, където ние бяхме ходили, но само на няколко отделни места. След изчисленията, които направихме стана ясно, че конвоя държи курс към планетата Tauvol 24. Нашите три бойни кораба следваха конвоя на пасарите в пълна невидимост и със включени отбранителни системи и щитове, въпреки големия разход на енергия. Ядреното гориво, което ни даваше тази енергия щеше да ни стигне за няколко месеца, ако бивахме в този режим на работа. Обикновено режимът “невидимост” се ползваше за кратко, но сега ситуацията беше различна- преследвахме десетки бойни кораби на пасарите, а това беше невероятен шанс, ако успеехме и да ги унищожим...

         Късно вечертта аз пушех лула, замислен зад пулта си. Ето, че отново бяхме във войната със пасарите, след като няколко месеца бяхме отсъствали от системата Orixon. За Tauvol не знаехме много, а това беше съседната система, от друга страна на Orixon. Старият страх от огромните, понякога до 4 метра височина, чудовища, отново ни беше покъртила, повечето колеги от трите кораба. На два от корабите в пасарския конвой имахме видеокамери, с които търсехме Началника им. Според техните правилници, след като Началникът бъде убит, или просто изчезне, оставаха временно без власт и започваха да избират нов. Това беше удобно за нас, защото техните избори бяха бавни и отнемаха почти месец, а за това време ние щяхме да ги унищожим, даже за броени часове, щом са без командване. Покушение срещу техния Началник, щеше да има, веднага щом го идентифицирахме. Разбира се това бяха нашите планове, а щом пристигнеха нашите крайцери, те щяха да се справят и без подобни хитрости.

         Към 22 ч. увеличихме дистанцията до конвоя на пасарите, за да сме в пълна безопасност през бордовата си нощ. Дежурствата из корабите ни бяха разпределени и всеки се бореше за повече отпуснати часове сън и свободно време. Освен стандартните щитове и отбранителни системи, отвън ни пазеха десет бойни станции SX8, от нашите резерви, а това беше огромна огнева мощ, която рядко пъти бяхме изпробвали наведнъж... В нашата каюта и ние се готвехме за нощта. Аз бях свободен след 24 ч. в полунощ, та до 6 ч. сутринтта. Шон и Хелън щяха да бъдат дежурни между 24 ч. и 3 ч., подкреяпни от Джейн, а Браун и Никита от 3 ч. до 6 ч. Разбира се свободното ни време предполагаше да си помагаме, особено през нощта, когато сънят най- силно ни налягаше и онази лепкава дрямка, когато предпочиташ да заговориш дори пасар, само и само да не скучаеш в самота...

         *

         Беше следобеда на следващия ден. Ние с трите си бойни кораба продължавахме да следим пасарския конвой. Той се състоеше от много и най- различни малки и големи машини, но основните кораби бяха 40. От сутринтта се бяхме заели да изчисляваме печеливши стратегии срещу конвоя, на базата на средствата, каквито имахме в трите си кораба Nissan, Ford и Jaguar. От крайцерите получихме съобщение, че закъсняват и ще се забавят още 48 часа, най- малко. Това ни наведе на мисълта да атакуваме конвоя с нашите сили, ако щеше да е успешно. Екипажите ни се разделиха на две основни групи. Едните, към 75% смятаха, че е рисковано да нападнем конвоя, и че нямаме достатъчно хора за подобно нападение. Вторите бяха към 15% и бяха твърдо решени да нападнем конвоя. Те смятаха, че ще се справим без подкрепление. Останалите извън тази статистика бяха пас. Нашият екип стратези сложихме временна забрана за атакуване на конвоя. Нито бяхме достатъчно готови за това, нито екипажите ни бяха в своята достатъчно добра форма. Медицинските възли определяха общото състояние на екипажите ни като добро- някъде около 48%, а това беше нисък показател, за преди сериозни битки...

         Към края на този следобед увеличихме дистанцията до конвоя на пасарите и преминахме в отбранителна стратегия, но тъй като те не ни виждаха до битки нямаше как да се стигне. Аз натъпках лулата си с ново пакетче тютюн от бордовата реколта и запалих. Бях леко разсеян и уморен от работата по печелившите стратегии. Даже и компютрите определяха евентуална атака като рискована. Дистанцията до врага скоро стана 10 часа. В по- голяма близост до тях оставихме три бойни станции SX8, също в невидимост. Определено се бяхме отказали да атакуваме така неподготвени и без да сме в достатъчно добра форма. Това успокои масата от екипажите ни и напрежението спадна и се уталожи. Продължавахме да бъдем в режим на “тревога”, колкото и изнервящо да беше това. Аз си почивах и пушех лула с току- що сварено кафе, което Ким ми донесе. В каютата ни беше приятно и уютно, а корабите ни бяха добре защитени от щитовете ни и отбранителните системи. Имахме едно на ум дори за възможно евакуиране при нужда. Командирът Манхатън забрани атакуване на конвоя на пасарите до второ нареждане. С това недоразуменията на борда на нашите кораби се изгладиха. Бяхме в очакване на нашите крайцери...     

         *

         На другия бордови ден станах от сън по обед. Разсъних се на чешмата и седнах край камината на чаша кафе и лула тютюн. В каютата беше спокойно, както и из целия ни кораб. Летяхме на 15 часа дистанция от конвоя на пасарите, а нашите крайцери щяха да пристигнат в зоната през този ден. Край камината беше топличко и приятно. Колегите ми работеха, а Шон и Хелън спяха. Игуанката Бронк ми се усмихна и попита:

        -Как спа, Алекс?

        -Чудесно- казах аз.- Какво ново тук?

        -Нищо особено, следим конвоя на пасарите...- каза Бронк.

         Аз й кимнах и се заех с кафето си, а Ким и Палма ми се усмихнаха от пултовете си, току- що споделили нещо за мене, помежду си. Усмихнах се и аз, доколкото на моето сурово лице можеше да се появи усмивка. Нашите извънземни котки минаха покрай мене и застанаха пред големия стенен екран на каютата ни, където течеше поток от информация. Нещо си говореха, а аз не нададох ухо, защото това не ме интересуваше. Пултът ми ме чакаше вече. Наближавахме планетата Tauvol 24, а явно пасарите идваха именно до тази планета. Докато търсех информация за планетата, първия кораб от конвоя вече се спускаше към повърхността й. Ние забавихме скоростта си още повече, както смятахме, да следим събитията от орбита. Вероятно някъде тук щяхме да посрещнем нашите крайцери.

         Беше вече началото на вечертта, когато ние с трите си кораба застанахме прикрити из астероидния пояс край планета Tauvol 24. От конвоя на пасарите само два кораба се спуснаха до планетата, а останалите застинаха в орбита. Астероидът, към който прилепихме трите си кораба беше големичък. Тук щяхме да прекараме бордовата нощ. Навън бяхме пуснали над 20 сонди с камери, които ни даваха картина от различни точки на планетата. Следяхме със тях конвоя на пасарите, но не се намесвахме, както и беше решено по- рано. На астероида бяхме в безопасност, на 12 часа от планетата.

         Въпреки необичайната ситуация, по някое време вечертта ние агентите от AFJ с трите кораба: Nissan, Ford и Jaguar почувствахме сигурност, безопасност и спокойствие, които напоследък ни отбягваха по време на преследването на пасарите. Аз натъпках лулата с ново пакетче тютюн от бордовата реколта и я запалих, предчувствайки спокойно дежурство, макар и нищо да не се знаеше. На екраните пред себе си виждах какво правят пасарите. Техните основни кораби тук бяха 40, но към тях имаха безброй по- малки совалки и джетове. Това надхвърляше нашите възможности и без да се плашим излишно, чакахме нашите крайцери, които скоро щяха да бъдат тук. Планетата беше ненаселена, с добре развита природа, флора и фауна. Тук пасарите имаха своя база, където складираха товарите си, а освен това, тук почиваха хората им, след битки в които имаха оцелели. Безспорно тук работата беше дебела и вече се чудехме дали трите крайцера, идващи ни на помощ, ще могат да овладеят ситуацията. Като стратези, ние се заехме да търсим печеливши стратегии за справяне с конвоя и базата на пасарите, там долу. Аз си бях починал добре и се заех сериозно с тази задача, докато наблюдавах и движението на пасарите, за да предвидим всяка ситуация, неблагоприятна за нас. В каютата беше топличко, приятно и уютно, макар и да бяхме в потенциална опасност. Под прикритието на астероидите и нашите системи за невидимост се надявахме да прекараме една спокойна нощ. Скоро щяха да са тук и нашите три крайцера, идещи ни на помощ. Едва сетне щяхме да предприемаме по- сериозни действия спрямо пасарите, техните кораби и базата им, разположена на планетата под нас.   

         *

         Крайцерите пристигнаха рано сутринтта. Докато обсъждахме с тяхното командване ситуацията, те се прикриха до нас в астероидното поле. Успокоени от идването им, екипажите на нашите три кораба се изпълниха с енергия и оптимизъм. През целия ден с командването на крайцерите обсъждахме стратегиите за атака. Призоваха ни да не бързаме с атаката, а да запазим позициите си, докато дойде решението за нападение.

         Беше следобеда на този ден, когато аз пушех лула седнал зад пулта си и следях, какво правят пасарите, чрез нашите камери- сонди. Долу в базата на пасарите, двата им кораба се зареждаха с гориво и провизии, а останалите им кораби, които бяха в орбита бяха застинали неподвижно и се предполагаше, че пасарите почиват, преди да тръгнат на път отново. По- малки летателни апарати сновяха между корабите им и до базата им, долу на планетата. Най- общо казано- не се случваше нищо особено...

         На борда на нашия кораб Nissan всичко вървеше нормално, като за преди операция. Машините ни бяха заредени и подготвени за полет, а екипажа се въртеше на смени за дежурствата си в режим на “бойна готовност”. В каютата ни се бяхме събрали целия ни скромен екип. Тук даже игуанката Бронк помагаше, да намерим подходящи печеливши стратегии за справяне с пасарите, техните кораби и базата им. Разбира се, както беше при война, ние не бързахме с нападението си. Всичко внимателно се проверяваше и обмисляше, преди решителните действия от наша страна. Крайцерите на AFJ бяха мощни и бързи машини с огромна огнева мощ. Рядко някой от тях закъсваше по време на война, а винаги идваше подкрепление навреме. Очаквахме бойните действия със смесени чувства. Щяхме да изчакаме удобен за това момент, когато повече от нас сме в добра форма, нещо, което се проверяваше и регистрираше автоматично от медицинските възли по корабите ни. Информацията за формата ни тръгваше от ръчните ни компютри и се обработваше в мрежата на корабите, а резултата се показваше на командването за да се вземат бързи и правилни решения. Също прибягвахме и до помощта на астролозите си и гадателите, каквито имахме почти на всеки кораб. При такава война, като тази с пасарите, нямаше място за грешки...

         Въздъхнах тежко и си взех кафе, а Ким до мене се прозина и протегна, казвайки:

        -Отново ни се осуети завръщането на Orixon 2 ! Нямаме късмет ли, какво е това?

        -Ще се завърнем, спокойно!- каза Браун.- По- добре е, че прихванахме този конвой на пасарите! Тази война е неприятна и сериозна, а всеки кораб на пасарите, унищожен навреме ни прави по- силни!...

        -Колкото до късмета- мисля, че имаме късмет!- каза Джейн.- Просто сме във война, та даже- две войни!...

         Аз запалих отново лулата си, докато преглеждах ставащото из базата на пасарите. В същото време от крайцерите ни пристигна совалка със свежо ядрено гориво за кораба ни. Зареждането щеше да отнеме близо 5 часа. Със същата совалка ми дойде и изненада. Моя приятелка от далечните времена Моника, беше се прехвърлила от крайцера при нас, само за да се видим. Тя ме намери в бара на Nissan, докато обсъждах със шамана Джи бъдещите ни действия тук край планетата Tauvol 24.

         *

         Беше ранното утро на новия ден. Двамата с Моника бяхме прекарали нощта скрити в един петместен джет в трюма. Приказвахме си с часове, а сетне се скрихме в койката... С идването на утрото мен ме чакаше дежурство. Имах броени минути да се погрижа за тоалета си, да се избръсна и след като пих сутришно кафе двамата с Моника оставихме джета с нашите спомени от нощта и тръгнахме към каютата на екипа. Из кораба беше спокойно и тихо. В каютата бяха будни само Браун и Никита. Поздравихме се кратко и двамата с Моника седнахме зад моя пулт. Дежурството ми започваше точно в 6 ч. По това време от крайцерите започваха тайно да инсталират бомби по корпусите на пасарските кораби. Това беше деликатен момент и ако сега нещо се провалеше, щеше да започне люта битка. През целия ден екипите щяха да монтират бомби по корабите на пасарите. Идеята беше да се активират едновременно, за да се поставят пред свършен факт всички пасари. При едновременното взривяване нямаше да имат никакъв шанс за противодействие... 

         След дежурството си поспах чак до вечертта. Когато станах от сън Моника разговаряше с Браун и Ким. Разсъних се на чешмата и седнах край камината на чаша кафе и лула тютюн. Моника ставаше член на нашия екип. Имахме и свободен пулт и койка, които тя зае. Връзката ми с нея не беше скорошна, а стара, а сега ставахме и колеги от един и същ екип, на един и същ кораб. Ким и Палма бяха свикнали с моите лудории в личния ми живот и приеха новината с добри чувства, а аз се чудех как ще се оправям с три жени... Когато по- късно бях седнал зад пулта си разбрах, че бомбите са монтирани вече по всички кораби на пасарите, както и из базата им долу на планетата. До момента на взривяването им оставаха броени часове, време за изтегляне на всички наши хора от опасните зони. Това бяха командосите и бойните роботи от нашите крайцери. В очакване на развръзката на тази среща с пасарите ние агентите от AFJ бяхме застинали в очакване и отброявахме мълчаливо оставащите минути до активирането на всички заложени бомби. Нашите три кораба Nissan, Ford и Jaguar щяхме да се намесим ако нещо се провалеше с плановете на нападението над пасарите. Крайцерите бяха в позиции за стрелба в невидимост.

         По някое време вечертта, както ровех из ефира и скенера, за да следя какво става в зоната, забелязах силни радиосмущения. Този факт правеше невъзможно активирането на нашите заложени бомби за неопределено време. Сигнализирах за явлението до мостика на нашия кораб Nissan и замислен запалих още една лула тютюн и взех чаша горещо кафе. Явно щяхме да имаме сериозни проблеми с пасарите, които дебнехме от няколко дни. Поне за момента те не знаеха за нас, нито, че сме тук, нито пък къде сме, заради невидимите полета, които използвахме за камуфлаж. Трите крайцера, както и трите кораба от нашата експедиция бяхме се застопорили из астероидното поле на планетата Tauvol 24. В този час по корабите не се бяха завърнали още близо 700 командоси с малки джетове, които бяха изпратени от Командването на крайцерите, да заложат бомбите. Влошена беше и радиовръзката с тях, а често почти липсваше. Изглежда ни чакаше тежка нощ...

         По късно тази вечер аз пушех лулата си седнал зад пулта си, а някои от моите колеги бяха легнали да спят. Аз и Моника оставахме дежурни през нощта. До някое време с нас щяха да бъдат Шон и Хелън, а по- късно оставахме само давамата от екипа ни. Моника още спеше, а аз чаках да стане 22 ч., когато трябваше да я вдигна от сън за да започваме сериозно дежурство. Шон и Хелън бяха на линия и аз спокойно си пушех, докато проверявах каква е ситуацията в зоната. Под прикритието на камуфлажното ни поле и на астероидите ние от кораба Nissan бяхме за момента в безопасност.    

         *

         На следващия ден спах до обед, а щом станах от сън се наплисках с вода на чешмата и се разсъних с чаша горещо кафе. Бях заредил лулата си с нов пакет тютюн и запалих, докато преглеждах новините. Все още бяхме със радиосмущения, а Командването на крайцерите търсеше нови стратегии за справяне със ситуацията и със пасарите. Бавно се разсънвах, а до мене Ким и Палма се радваха на новия ден и на мен. Усмихнах им се и се зарових из пулта си. Освен радиовълни във AFJ се използваха и други средства за комуникация. Чрез квазарното радио се свързахме с крайцерите,  за да научим какви планове имат те. Казаха ни да не предприемаме нищо. Пушех си лулата в следобеда на този бордови ден, замислен как смятат крайцерите, да се справим със пасарите. Корабите ни бяха сред астероидите в камуфлажни полета и това ни даваше безопасност. Ние разбира се също работехме по новите стратегии за справяне със ситуацията, но заповедта беше да не предприемаме нищо, а да изчакаме по удобни времена. Прибирането ни към Orixon 2 за сега се отлагаше, докато не свършеше кризата тук. Това не зарадва екипажа ни, но стиснахме зъби и се заехме със задълженията си. Бяхме във война, а това не ни даваше право да своеволничим и да нервничим, защо се бавим тук или там... В каютата беше топличко и уютно, а аз пушех край камината, позамислен над положението в което бяхме попаднали. Моника току- що идеше от банята, а Ким и Палма бяха край мене и спореха, какво би трябвало да се предприеме при сегашните обстоятелства. Браун, Джейн и Никита спяха, а Шон и Хелън бяха по пултовете си.              

         Вечертта наближаваше неусетно, а сред пасарските кораби нямаше кой знае какво движение. Заради радиосмущенията, пасарите също не правеха нищо. Без комуникациите си те неможеха да водят правилно своите кораби. В ситуацията на студена война, макар и врага да не знаеше, че сме някъде наоколо, ние имахме време да постегнем корабите си и редиците си. При чести полети винаги с техниката възникваха проблеми, а ние не се оставяхме проблемите да ни затрупат, а ги отстранявахме своевременно. Вечертта течеше спокойна и тиха. Макар и със аварийни системи за комуникации и сканиране на околното пространство, знаехме, че в зоната няма движение. Така замряли в очакване радиобурята да отмине,  шестте кораба на AFJ бяха застинали в покой, а екипажите следваха режима на дежурства и сън, както беше според заповедите на Командването ни.

         По някое време вечертта в каютата ни дойде Нортън. Бяха го разпределили при нас да помага в дежурствата. Осигурихме му пулт, в каютата ни все още имаше много свободно място и свободни койки. Нортън тази вечер беше мълчалив и умислен. Дадохме му дежурство за сутринтта и той побърза да легне да спи. Игуанката Бронк, нашата извънземна приятелка също участваше в дежурствата, но само като помощник. Не и поверявахме прекалено отговорни дежурства, все пак тя не беше агент на нашето AFJ...

         *

         Изминаха още пет дена, както ние дебнехме пасарите, скрити в астероидния пояс на планетата Tauvol 24. Беше следобеда на шестия ден, когато аз пушех лулата си край камината в каютата на нашия екип и пиех кафе, а Ким ми правеше компания, макар и леко разсеяна днес. Бях се наспал добре, а личната ми форма, според медицинските апарати беше 78%, което беше добро постижение, по принцип. Лулата ми идваше добре след като скоро бях станал от сън. Моника се беше запътила към бара на кораба Nissan, Палма още спеше, а Нортън, Шон и Хелън бяха дежурни в тези часове. Браун тъкмо зареждаше камината за през нощта, която се очакваше да бъде дълга и студена. Игуанката Бронк беше ходила на басейн, а Джейн и Никита приготвяха лека следобедна закуска за всички ни. През изминалите дни корабите от конвоя на пасарите се зареждаха с гориво и провизии от базата си, разположена долу на планетата. Радиосянката не само, че не изчезна, но и се увеличи. Бяхме принудени да изчакваме, почти без никакво движение, а през това време екипите ни стегнаха трите разузнавателни кораба от нашата експедиция- Nissan, Ford и Jaguar. Трите крайцера, които бяха дошли да помогнат за обезвреждането на пасарите, действаха по свои планове, като искаха за сега да не се намесваме с нищо...

         Вечертта наближаваше на борда на Nissan. Бях се усамотил в блока на койката си и слушах музика, като поглеждах и екрана там, за новини, но тук в момента нищо не се случваше. Моника позвъни на входа на блока и влезе, щом и отворих.

        -Тук ли си се скрил? Ще спиш ли?- попита тя.

        -Нощес имаме дежурство, добре е да си починем добре!- казах аз.- Ти къде беше?

        -Пийнах джин в бара...- каза тя и се прозина.- Съжаляваш ли, че се прехвърлих на Nissan? Направих го заради тебе!...

        -Не, Моника, не съжалявам!- казах аз, а тя седна на койката и извади портативния си компютър, за да проверява нещо там. 

         *

         Беше следобеда на другия ден. Седях зад пулта си и пушех лула. През този ден нещо нямах настроение, усещайки проблеми. Тук на кораба Nissan и наоколо нямаше съществени промени в обстановката от вчера. Все така имаше силно радиосмущение в ефира, а сред корабите на пасарите, нашите врагове нямаше кой знае какво движение. Те все още не знаеха, че сме тук...

         По някое време станах от удобното кресло зад пулта и кимнах на Браун:

        -Поеми контрола, отивам из кораба!

         Той ми кимна, а аз прекосих каютата и излязох в коридора. Из кораба беше спокойно и тихо. Няколко души вървяха пред мене, разговаряйки. Асансьорът ме смъкна на нивото на бара- оранжерия- басейн и аз влязох там. Тук имаше двайсетина души, които похапваха и пийваха, а на бара беше Сюзън, която ми кимна с усмивка, докато се приближавах към нея. Седнах на нейната маса и поисках бутилка пепси. В басейна плуваха десетина души, които по- скоро тренираха плуване, отколкото да се забавляват във водата. Роботи имаше из оранжерията и прибираха поредната реколта бързорастящи плодове и зеленчуци.

        -Какво ново, Алекс?- попита Сюзън.- Скоро не си идвал насам?

        -Нищо ново!- казах й аз.- Голямото чакане...

        -Чух, че Моника се е прехвърлила към нас?- каза Сюзън.

        -Да. Тя ще бъде със нас!- казах аз.

        -Кажи й да намине при мен! Така се радвам, че е тук!- каза Сюзън.

        -Ще й предам!- казах аз и отпих от бутилката пепси.

         Докато палех лулата си, от съседната маса ми кимна нашия инструктор Флу:

        -Алекс, как си приятелю?- попита той.

        -Днес съм във форма, едва 47% !- казах аз.

        -И това е резултат!- каза Флу.- Намини край мене да поговорим в 22 ч. днес!

        -Да, сър! Ще намина!- кимнах аз.

         Флу се обърна към компанията си дракони на масата си и с това разговорът ни приключи. Сюзън седна до мене, прекара ръка в косата си и ми се усмихна весело.

        -Нещо наистина си угрижен, Алекс!- каза тя.

         Не й отвърнах. Мисълта ми се рееше някъде, неизвестно къде и защо, бях разсеян.

         *

         Беше обедно време на другия ден. Тъкмо ставах от сън, когато забелязах, че колегите ми нещо се разбързаха и си подхвърляха кратки реплики. Още сънен седнах зад пулта си. Току- що беше започнало силно плазмено течение в района на астероидите, където се бяхме установили. Налагаше се да се отдалечим извън плазмената река.

        -Да се махаме оттук!- викна Браун.

         Защитите на нашите кораби бяха стабилни, но да стоиш насред плазмена река беше безумие. Скоро след това нашите кораби един по един се изтеглихме от зоната на плазмената река. За съжаление загубихме окончателно контрол над пасарските кораби. Докато се изтегляхме, аз успях да се разсъня на чешмата и с чаша кафе седнах зад пулта си. Една лула след сън щеше да ми дойде добре и аз побързах да запаля. Все още се намирахме в плазмената река и мощни тласъци караха кораба ни да се тресе. Това явление не беше ново за нас, но за пръв път се озовавахме насред такава плазмена река. Постепенно тласъците намаляха, а ние се измъкнахме от реката, наблизо до планета Tauvol 30. Реката от плазма минаваше на 3 часа от тази планета и ние помислихме, че там ще е безопасно за нашия малък флот. Насочихме се към планетата и шестте кораба, трите разузнавателни и трите крайцера.

         Когато по- късно увиснахме в орбита над планетата Tauvol 30, нашите екипи започнаха проверка на щетите от инцидента. Бяхме излезли от невидимост, защото тук нямаше никакви обекти на пасарите. Камуфлажът дърпаше големи количества енергия и не беше удобен за продължително прилагане. Аз пушех лулата си зад пулта и внимателно следях ефира, тук вече нямаше радиосмущения. Щети имахме, но не бяха опасни за експедицията ни. Налагаше се временно да останем край тази планета, докато отремонтираме корабите си. С това нашето завръщане на Orixon 2 се провали за втори път, откакто засякохме пасарския конвой. Настроението из кораба Nissan не беше весело, а така беше и из другите ни кораби. Изтървахме пасарския конвой, точно когато до края на историята оставаше само минутка време. Те извадиха голям късмет, но това ни беше за урок. Следващият път нямаше да могат да се отскубнат от нас...

         Следобедът на борда на кораба Nissan течеше с предимно лошо настроение. Двеста души бяха вдигнати за да ремонтират нанесените щети от попадането ни в плазмената река. Останалите бяха разпределени за сън, както и за охрана и дежурства. Нашият екип както винаги не влизаше в това число, защото ние бяхме стратезите на кораба. В каютата беше навъсено. Браун подсилваше огъня в камината, а Джейн и Никита спяха. Спяха и Ким и Палма. Аз и Моника бяхме дежурни на пултовете, а Шон и Хелън закусваха. Игуанката Бронк си стягаше раницата и скафандъра, нещо което не беше правила скоро. При стягане на раница там се допълваха запасите от кислород, вода и храна, предвидени за екстрени ситуации из космоса. Аз заплих отново лулата си, докато дебнех из ефира, скенера и радара. Около нас нямаше никакви неясни обекти, освен плазмената река. Ние не се наемахме да проверяваме на какво се дължи това явление, от къде започва реката и на къде тече. За това щеше да е необходима цяла една експедиция. За планетата под нас не знаехме много. Беше населена от миролюбиви раси от извънземни същества. Тук нямахме наша база. Докато пушех си взех и едно кафе и пепси, та дано ми се оправи настроението. Бяха навъсени и колегите ми. Навъсено положение беше и из целия кораб...

         С приближаването на вечертта опитахме да преценим дали ще можем да кацнем долу на планета Tauvol 30 със повредите, които имахме. Докато излезеше резултата по този въпрос щяха да минат два часа най- малко. Ако кацнехме, там щяхме да бъдем в по- голяма безопасност. Моето дежурство продължаваше до полунощ. Бяхме двамата с Моника, а Браун тъкмо закусваше в кухненския блок на каютата ни. Останалите от екипа ни или спяха, или почиваха. От крайцерите дойде информация, че повредите им не са опасни. Така казаха и другите два разузнавателни кораба Ford и Jaguar. Повредите ни от сблъсъка със плазмената река не бяха сериозни и може би всички щяхме да кацнем долу на планетата за през бордовата нощ.

         Беше вече бордовата вечер, когато игуанката Бронк седна край мене и каза:

        -Хей, Алекс! Как си бе, човек?

        -Ядосвам се! Изтървахме конвоя на пасарите в последния момент!

        -Не се ядосвай, Алекс! Рано или късно всичко ще се оправи!- каза Бронк и добави: -Дай да опитам лулата ти!

         Подадох й димящата лула и тя смукна тютюнев дим със странни гримаси по нейното извънземно лице.        

         Вечертта ми продължаваше зад пулта, а сега тъкмо станаха от сън Ким и Палма. В каютата стана някак по- оживено и ведро. Опитвахме се да си създадем приятна обстановка, абстрахирайки се от това, че наблизо тече силна плазмена река, а информацията за пасарския конвой е оскъдна.

         *

         На другия ден кацнахме с кораба Nissan долу на планетата Tauvol 30. Имахме още ремонтна работа по кораба и тук на твърда земя щяхме спокойно да свършим това. По обедно време край реката, където бяхме избрали да кацнем, се приземиха и корабите Ford и Jaguar, а крайцерите останаха в орбита. Те скоро щяха да заминат да търсят заобиколен път към планета Tauvol 24, където оставихме пасарския конвой. Ние вече бяхме освободени от задължения в тази ситуация и можехме да си отдъхнем на спокойствие тук на тази планета. Навън времето беше сиво и мрачно, а температурите- ниски. На около 10 км. от нашите кораби имаше град на местните извънземни. Ние не търсехме контакт. Тук вече бяха идвали наши хора от AFJ и бяха описали подробно този свят в архивите на агенцията. Мислехме просто да си довършим ремонтите по корабите и да потегляме обратно към Orixon 2, планетата на драконите, където беше Централата на AFJ, както и нашата постоянна и основна база. Бях се изправил пред люка на каютата, пушех лула и разглеждах местността около нас. По пултовете тук сега бяха дежурни Шон и Хелън, а останалите почивахме, а някои спяха. Мрачното време, което заварихме на тази планета предполагаше да си приключваме ремонтите и да изчезваме оттук. Замислен над делата ни останах пред люка близо час със лулата в ръка. Моника и Ким шетаха из каютата, а Палма ни правеше пици за закуска. Малко странно се чувствахме тук на тази планета, може би заради преживяното при плазмената река. Нямаше да дойдем тук, ако не ни беше помела плазмената река. Просто случайност от която трябваше да изчерпим всичко положително. 

         Следобедът течеше бавно и трудно за нас. Ремонтите вървяха успешно, но не се знаеше още, кога ще приключат. В нашата каюта беше топло и приятно, но ни липсваше добро настроение. Както узнахме по- късно- настроението липсваше и по трите ни кораба. Над 60% от хората ни участваха в ремонтите, въпреки, че използвахме 200 робота, които спешно сглобихме за да помагат, по специална методика за разгъване на силите.

        Вечертта наближаваше, когато разбрахме, че един от основните двигатели на кораба Ford е трайно повреден. За момента ние не виждахме изход, как да го ремонтираме. Това означаваше, че Ford не може да напусне пределите на тази планета. Новината още повече развали настроението из трите ни кораба. Докато търсехме изход от ситуацията, нашите екипи приключиха работата по ремонтите за този ден и командирът Манхатън им даде почивка до сутринтта. Тези 70% от нас не бяха ангажирани с нищо друго, освен ремонтите. По това време, след приключването на работата за деня, в бара- столова стана оживено, тези хора искаха да вечерят стабилно и да почиват преди трудната работа, очакваща ги на следващото утро, а и никой не знаеше, колко дни ще продължи ремонта.

         Аз както обикновено бях зад пулта си, пушех току-що заредена с тютюн, лула и обмислях така създадената ситуация. Можеше да ни се наложи да оставим кораба Ford тук на тази планета, а след време да се върнем за него, вече снабдени с нов двигател за него. Това все още беше само мисъл, която се въртеше из умовете ни. Нашия екип, като стратези на кораба Nissan, щеше официално да вземе отношение към този най- нов проблем, след като обмислим всичко отначало до край. За сега нямахме срок за вземане на решение, а и комадира Манхатън не ни натисна да бързаме. Според някои хора от нашия кораб, имало начин да се ремонтира двигателя на Ford, ако потърсим помощ от местните. Зает с разрешаването на проблема, съвсем не забелязах как към планетата се приближаваше някакъв обект. Той беше вече на 10 часа от нас, когато го видях на радара. Вдигнахме тревога веднага, а Браун препоръча екипажа на кораба Ford да се прехвърли по останалите два кораба. Това беше изпълнено само за някакви двайсетина минути. Корабът Ford и без друго можеше да лети само до 15 км. височина с двигателите си за помощна тяга. Решени да го изоставим при необходимост, екипажа му набързо прибра всичко по- необходимо от там, а специален екип по евакуациите мина да изключи всички системи на борда му. Така, съвсем набързо и без специални решения замразихме кораба Ford и го подготвихме да престои тук на планетата, неограничено дълго време...

         *

         Беше вечертта на следващия ден. Обектът, който ние засякохме беше в орбита, а ние не можехме да го идентифицираме. Браун предполагаше, че това е форма на живот, която не познаваме. През целия ден си бяхме останали в корабите и на мястото, където кацнахме още в началото, когато дойдохме на планетата Tauvol 30. Браун искаше да идем двамата и да търсим начин за ремонтирането на повредения основен двигател на кораба Ford. Аз още обмислях неговото предложение, а деня се случи хубав откъм настроение, макар и навън да вилнееше силна буря и да валеше проливен дъжд. По някое време тази вечер аз заредих лулата си с тютюн и запалих. В каютата беше приятно и уютно. Само няколко души бяхме дежурни тук- аз, Ким, Браун и Никита. Следяхме какво правят на засечения неидентифициран обект, но те за момента се рееха в орбита, сякаш се колебаеха какво да предприемат, след като са видели плазмената река. Връзка с трите крайцера нямахме и незнаехме дали са намерили брод до планета Tauvol 24. Докато пушех лула и следях екраните на пулта си имах време и за кафе и за мои си мисли, които днес бяха ведри и спокойни. На кораба Nissan в момента бяхме 450 земляни и 50 извънземни, след като евакуирахме кораба Ford. За момента изчаквахме, докато разберем какъв е засечения от нас обект, като не искахме да рискуваме ни най- малко. По някое време се заех да прегледам какво представляват тукашните, местни форми на живот. С изненада разбрах, че тук има и доста хуманоиди с малки разлики в анатомията си, от нас- земляните. На планетата започваше студен годишен период. Местните се бяха вече подготвили за него. Те работеха активно предимно през другите сезони, но разбира се имаха и оранжерии и закрити ферми, които работеха и през “зимния” сезон. Увлякох се по размисли за тази планета, а на единия си екран виждах картина от околната местност от нашите външни камери по корпуса на кораба Nissan. Тук имаше две луни, които тази вечер се случиха наблизо една до друга на вечерното небе. В далечината се виждаха светлинките на близкия град на извънземните. Ким, която беше до мене си  беше пуснала лека музика, а Браун и Никита, точно пред нас, на пултовете си разговаряха нещо, относно тази планета. Котките ни в този момент също спяха, а игуанката Бронк беше из кораба. Другите от екипа ни спяха.

         *

         Три дена по- късно онзи обект стоеше все още в орбита. Според някои от нас те бяха претърпели повреди от плазмената река, но за сега не бяха потърсили техническа помощ. Двамата с Браун обсъждахме пътуване до близкия град на извънземните, където да потърсим техническа помощ за да отремонтираме повредения основен двигател на кораба Ford. Пътуването ни още беше само идея.

         Този ден беше приятен, а слънцето се подаваше из зад бели облаци след като цяла сутрин беше валял дъжд. Аз заредих лулата си с тютюн и я запалих. Изправен на терасата на каютата ни се радвах на околната природа, а до мене беше Ким, която смучеше пепси. Планетата Tauvol 30 беше започнала да ни харесва и щяхме да бъдем щастливи, ако си нямахме проблеми с единия от основните двигатели на кораба Ford. Връзка със трите крайцера още нямахме, нито вест от тях, но вътрешно вярвахме, че те ще намерят брод до планета Tauvol 24 и ще унищожат конвоя на пасарите и базата им на планетата. Тези дни много мислихме какво да предприемем оттук- нататък. Решението, да изчакаме тук на място, ни се стори най- доброто за момента и така и сторихме.                  

         *

         Беше вечертта на другия бордови ден. Аз седях на терасата на каютата, пушех лула и се радвах на природата около кораба Nissan. Сутринтта наш екип беше отишъл до града, за да дири техническа помощ за двигателя на кораба Ford. Още не се бяха завърнали обратно, но шансовете за успешен ремонт нарастваха. До мене бяха Ким и Палма и разговаряха, а Моника беше отишла до басейна да поплува. Тази планета определено започваше да ни харесва и все по- малко бързахме да я напускаме. Обектът, който беше в орбита и се безпокояхме от него, сутринтта ненадейно отлетя от орбита в открит космос. Друго, което ни тревожеше беше плазмената река, но тя беше на 10 часа оттук и нямаше опасност да “залее” планетата. Екипажите ни бяха пуснати в почивка, с изключение на дежурните. За следващия ден се планираше разходка до града за 200 души от екипажите ни. След няколкочасово смущение в настроението на екипажа ни, отново бяха дошли хубави времена за нас. Явлението се обясняваше със колебания в пространствено- времевия континиум, които се отразяваха неблагоприятно върху здравето ни. Но сега вече всичко беше добре и аз можех отново да седна зад пулта си и да се занимавам с обичайните си дела. Тук на тази планета се оказа приятно, макар и с променлив климат и в началото на студен и мразовит сезон. Тази вечер имах време да подредя мислите си, както и раницата си със всичко побрано в нея. Това бяха специално подбрани по списък вещи, без които не е възможно оцеляването извън кораба на пуста или вражеска планета. Освен скафандъра, разполагахме и с така наречените “гайвъри”, които бяха пак скафандри, разгръщащи се от малка кутийка, закрепена на по коланите ни на кръста, създадена по извънземни технологии. “Гайвърите” се използваха при повреда в основния скафандър и при ръкопашни битки, защото даваха усилване на човешката сила до 100- 200 пъти, чрез специални механизми, черпещи атомен заряд. Щом подредих всичко, а и мислите си, се почувствах отново във форма и реших, че все пак живота е хубав...

         *

         Беше към 14 ч. на другия ден, когато навън валеше проливен дъжд, почти от сутринтта. Към 200 души от нашите тръгваха в този час към града, със совалки и джетове от състава на трите ни кораба, с които бяхме тук. Нашия екип не бяхме решили ще ходим ли до града, но като гледах около себе си, то повечето от нас спяха. Шон и Хелън бяха дежурни, а освен нас тук беше будна и Моника. Бях се изправил пред люка на каютата и наблюдавах този извънземен свят, който днес се беше сковал от студ. Тук камината гореше и беше топло и уютно, а Моника се беше заела да шета наоколо. Откакто се беше прехвърлила в нашия екип, оживяха много спомени от далечните времена, откакто се познавахме с нея. Когато по- късно седнах зад пулта си, напълних една лула с тютюн и я запалих. Нортън, който току- що идваше от някъде ми кимна и попита:

        -Ще ходим ли до града. Алекс?                                 

        -Незнам. Другите спят.- казах аз и направих жест с ръка към затворените койки.

        -Няма да ходим!- каза той.- Няма и да ги будим.

         Аз кимнах и погледнах към екраните на пулта си. На холограмата пред мен беше показана зоната от космоса около нас. Виждахме добре как се държи плазмената река и за сега нямаше опасност да “залее” тази планета. Нортън , който от скоро беше зачислен към нашия екип седна зад пулта си и погледна екраните.

        -Нямаме нищо особено!- каза той.

         Аз му кимнах в знак на съгласие и се загледах в екраните пред себе си отново. В околното пространство беше спокойно и нямаше никакви опасности.

         Към края на следобеда се бях замислил над проблемите на AFJ и нашата експедиция. Моника седеше до мене и слушаше музика. По това време станаха от сън Ким и Палма. Аз си взех едно кафе, което щеше да ми дойде добре с лула тютюн. Нашите извънземни котки спореха нещо с игуанката Бронк, а Нортън се топлеше на огъня в камината. Навън валеше сняг със странен лилав цвят, на големи парцали от порядъка на една педя. Нашите кораби бяха на подпори, които ни издигаха на 10 метра над земята, но снегът трупаше бързо и скоро щяхме да издигнем корпуса с още 10 метра. От нашите хора, отишли в града приемахме TV- сигнал и наблюдавахме какво правят там, а те обиколиха баровете и пазарите и седнаха в един огромен ресторант. От разговорите с местните извънземни разбрахме, че ако нямаме летящи апарати на разположение, по- добре да не излизаме през следващите месеци (по земния календар), защото снегът ще трупа на голяма височина, от порядъка на десетки метри. Някъде по това време при нас пристигнаха трима от местните извънземни, които щяха да преценят повредата на двигателя на кораба Ford и да кажат, дали могат да помогнат с техните технологии и материали.

         *

         Снегът продължи да вали със същото темпо и на другия ден. Пътищата около нас бяха отдавна затрупани. Излизахме от корабите си само с джетове и совалки. Цяла сутрин спортувах из кораба, тичах из коридорите, плувах в басейна, отделих време и за бойни изкуства в учебен двубой със Нортън. По обед бях в симулатора и тренирах водене на кораба Nissan по време на война и битки.

         Бях си поспал няколко часа, до края на следобеда. Докато се разсънвах с кафе и лула тютюн научих, че имаме резултат от огледа на двигателя на кораба Ford, който направиха местните извънземни. Можели да ни помогнат, но те не разполагали с необходимите материали, а такива имало само на луната на тази планета в един научно- изследователски център, изграден там. Междувременно петимата извънземни бяха временно настанени на борда на кораба Nissan и се радваха на добро посрещане и гостоприемство, макар, че всъщност ние бяхме на гости на тази планета.  В началото на вечертта вече се бях поразсънил и попитах Браун:

        -Какво да предприемем, Браун?

        -Можем да идем до тази луна!- каза той.

        -Да. Можем!- казах аз.- Някакви новини от командир Манхатън?

        -Той изчаква нашето мнение по въпроса...- каза Браун.

         Бях се изправил до люка и надничах навън с лулата си в ръка. Осветената от прожекторите на кораба местност беше покрита с дебела пелена лилав сняг на височина от 8 метра. Нашата каюта беше на височина от 30 метра, но имахме подемник, който можеше да я издига и по- нависоко. Този подемник се използваше при трансформации в състава на кораба и неговата архитектура. Освен това, нашите каюти имаха катапулти, както за целите каюти, така и за отделните койки, които се затваряха херметически в здрави блокове. Така оцеляването при екстремални обстоятелства ставаше по- сигурно, независимо дали си в койката си или някъде из каютата си. Малки катапулти имахме из коридорите на корабите, както и в скафандърите си. Системата за сигурност беше на високо ниво, като бяха използвани водещи извънземни и наши технологии и проекти.

         По- късно вечертта нашия екип умувахме върху действията си, а в същото време двамата с Ким следяхме зоната около корабите ни. Плазмената река се държеше прилично, като не се “разливаше” на по- малко от 10 часа от планетата. Местните извънземни имаха дори противоплазмени оръдия и укрития, които не били използвани от 350 земни години, при последното “разливане” на плазмената река в опасна близост до планетата. Около планетата имаше над 20 обекта, предимно товарни и транспортни кораби от близки и по- далечни планети, но сред тях нямаше кораби на пасарите, факт, който за сега ни радваше. Макар и да се отдалечавахме от прибирането си на Orixon 2, както и от така желаната си отпуска, ние се чувствахме добре.    

         *

         В следобеда на другия ден ние с кораба Nissan летяхме към луната на планетата Tauvol 30. С нас бяха петимата специалисти от планетата, които щяха да ни помогнат да отремонтираме двигателя на кораба Ford. Имахме още няколко часа полет до луната, а аз пушех лула зад пулта си с чаша кафе и компанията на Ким и Моника. В каютата ни беше тихо и спокойно. Около кораба ни и около луната имаше към 30 кораба, които бяха предимно товарни и транспортни от съседни планети. Отново имахме късмета да не срещнем пасарски кораби, защото това би означавало начало на битки, които щяха да ни отдалечат от поставените ни цели. Браун зареждаше камината с гориво, а Шон и Хелън спретваха следобедна закуска за целия екип. В района имаше силни радиосмущения и все още нямахме новини от нашите крайцери, които бяха някъде по течението на плазмената река. Списъкът с материали, които ни трябваха за двигателя на кораба Ford беше готов, а нашите извънземни приятели, които бяха всъщност хуманоиди, гарантираха, че на луната, където отивахме, ще намерим всичко необходимо. Щяхме да се разплащаме със злато, каквото на борда имахме достатъчно. Докато напредвахме към луната из кораба беше спокойно и тихо. Повечето от нас почиваха, преди да пристъпим към товаренето на материалите за ремонта от лунната база на извънземните хуманоиди. Този ден преминаваше със силни магнитни аномалии от които с часове ни беше зле. Едва в последния един час, напрежението от магнитните аномалии стихна и ние “живнахме”. С увереност, че магнитните аномалии най- сетне ще престанат, на борда на Nissan настъпи хубавото време, когато се чувствахме стабилно и в безопасност. Такива часове ми бяха любимите, а и не само на мене. Екипите от кораба Ford, които бяха сега на нашия кораб използваха времето да си почиват и да спят, защото ремонтите сетне щяха да продължат. Макар и да ползвахме роботи за тежката работа, все пак не минаваше без човешко участие и контрол.

         С наближаването на вечертта се спускахме към луната. Тя имаше собствена атмосфера с не лоши качества, като за нас- земляните. Приземихме се на указания док към 18 ч. (бордово време). Петимата извънземни и наш екип заминаха да договарят материалите и да избират вариантите за нас, а на борда беше дадено свободно време от 3 часа. Излизане из луната не се препоръчваше, впредвид сложната ни ситуация, но пък бара се напълни с народ и започна да става весело. В тези часове на “хубави времена” заредих лулата си с тютюн и се изправих да погледам гледката от люка. Отдавна не се впечатлявахме от нови светове. Всеки път беше различно, но основното беше едно и също- поредната “твърдина”, където сме кацнали.

         В началото на вечертта двамата с Ким излязохме из кораба на разходка. Тя беше очарователна, както винаги, млада, жизнена и пълна с енергия, която бликаше от нея. Докато крачехме из коридорите на кораба, тя ме държеше под ръка и бърбореше нещо, а аз кимах без да я слушам, зает с мислите си. По- късно седнахме в бара и си взехме по бира с мезе. Малко разпускане по никое време щеше да ни е от полза. 

         *

         На другия ден натоварихме материалите от лунната станция и по обед потеглихме обратно към планетата. Аз бях изморен след нощно дежурство и в следобеда поспах няколко часа. Когато станах от сън се наплисках с вода на чешмата и седнах край камината на чаша кафе. Из каютата беше спокойно, както и из целия кораб. Още не съвсем разсънен седнах зад пулта си, за да видя как вървят нещата. В зоната имаше 47 кораба, но сред тях нямаше вражески, което беше добре за нас. Следобедът напредваше постепенно, а в каютата някои от нас спяха. Браун, Моника, Шон и Хелън също бяха будни и с тях държахме дежурството в момента. Браун стана да зареди камината с гориво, а Моника направи още кафе. Нашите извънземни котки бяха из кораба, а игуанката Бронк беше в симулатора и си припомняше как се води кораб, защото откакто беше с нас, не беше водила своята совалка. Държахме я напълно изправна и готова в трюма на Nissan, но Бронк предпочиташе нашата компания, пред самотното пътешествие със своята совалка. Още повече, че тя свикна с кораба и с нашия екипаж, а ние гледахме на нея, като на равен, като на свой колега и това я радваше, а нейните умения не бяха за пренебрегване. Бях се замислил за нашата ситуация, за ремонта на двигателя на кораба Ford, както и за дългоочакваното от всички нас завръщане на Orixon 2, където ни чакаше отпуска.

         По някое време заредих лулата с тютюн и запалих, с едно кафе, а Моника тъкмо се беше заела да приготви закуска за екипа ни. Около кораба все още нямаше опасности, а след няколко часа щяхме да достигнем планетата. В началото на вечертта ме налегна тъжно настроение. Пушех си лулата и надничах по екраните пред себе си. Нямаше никакви основания за безпокойство, а тъгата здраво се беше настанила у мен.

         *

         Кацнахме отново на планетата Tauvol 30. Тук времето беше кошмарно, вилнееше снежна буря, а снежната пелена беше висока 10 м. Ремонтите на двигателя на кораба Ford започнаха два часа по- късно, след кацането ни. Заради лошото време нашите екипи по ремонта бяха със скафандри. Пробойната на соплата на двигателя щеше да се закърпи със здрави сплави взети от луната на тази планета. Имаше и проблеми с клапите, но вече се виждаше, че двигателя ще оцелее скоро и ще можем да продължим полета си, обратно към Orixon 2.

         Седях си в удобното кресло зад пулта, пушех лула и пиех кафе, което Ким ми донесе току- що. Щом разбрахме, че ремонта няма да има съществени проблеми, на борда на кораба всички въздъхнахме с облекчение. Най- сетне щеше да му се види края и на този проблем. Тази вечер имахме и приятна изненада- успешна връзка с крайцерите, от където ни съобщиха, че пасарския конвой е унищожен, както и базата на пасарите на планета Tauvol 24. Новината ни накара да въздъхнем с облекчение за втори път тази вечер. Крайцерите продължаваха по своите мисии, заради което ние се сбогувахме с екипажите им. Скоро нямаше да засечем същите крайцери в огромното космическо пространство.

         По някое време кимнах на Моника и станах от креслото си:

        -Давай да се поразходим из кораба!

        -Хей сега идвам!- каза тя, докато довършваше нещо на компютъра си.

        Минахме прегърнати по коридора до асансьора и се смъкнахме на нивото на бара. Тук беше оживено, като почвечето наши колеги вечеряха или пийваха за настроение бира или друго питие.

        -Доживяхме да сме отново заедно!- каза Моника.

        -Глупаво беше, че тогава се разделихме!- казах аз.

        -Нямаше как, имах нужда от усамотяване и спокойствие...- каза тя.

        -Ще си вземем ли питие?- попитах аз.

        -Да вземем, аз искам джин!- каза тя.

         Разположихме се на масата на барманката Соня, която ни се усмихна, щом ни видя.

        -Страхотна двойка сте!- каза тя.

        -Благодаря!- каза Моника, а аз запалих отново лулата и огледах бара.

         Джинът от последната реколта на борда, ни подейства добре. Бузите на Моника се зачервиха, а на мен ми дойде весело настроение. Отново имах три жени, а това беше обемиста работа и почти не ми стигаше съня. Ким и Палма възприеха Моника нормално и така си заживяхме заедно четиримата.

        -Какво се замисли?- попита Моника.

        -Чудя се, как си прекарала тези пет години далеч от мен?- казах аз.

        -През цялото време планирах да дойда на Nissan!- каза тя.

        -За малко или за почвече?- попитах.

        -Ха, как за малко?!- каза тя.- Май искаш да се оттървеш от мен?- каза тя.

        -Не, не искам. Така ми е добре!- казах аз.

         *

         Три дена по- късно двигателя на кораба Ford беше готов, отремонтиран. Сутринтта се проведоха всички изпитания и тестове и в следобеда всички бяхме готови да излитаме от планетата, когато екипажа на кораба Ford се прехвърли там. Докато чаках старта ни, аз пушех лула край камината в компанията на Ким. Бяхме готови със всичко за предстоящото излитане, а по- късно щяхме да коригираме траекториите, по които щяхме да продължим експедицията си нататък.

         Излетяхме от планетата в 18:10 ч. вечертта. Аз изчаках да наберем височина и запалих лулата си. Бях поспал малко в следобеда и сега бях в добро настроение. Из каютата всички бяха по местата си, а някои от екипа спяха. До мене бяха Ким и Палма и тримата бяхме в момента дежурни. Около корабите ни и около планетата Tauvol 30 имаше към 40 обекта, които проверявахме за наличие на пасарски кораби. Напред летеше кораба Jaguar, а след него ние със Nissan. Ford беше на два часа след нас. Заобикалянето на плазмената река, за да влезем в изчислените от преди траектории, не беше проблем. Освен това на планета Tauvol 24 вече нямаше пасарска база нито техни кораби. Край нея щяхме да прелетим отново по пътя си към Orixon 2, планетата, където се намираше Централата на AFJ и нашата основна база. Два часа ни трябваха, за да заобиколим плазмената река, а сетне взехме курс по преизчислени траектории към звездната система Orixon.

         По- късно вечертта беше станал от сън Браун и се занимаваше с камината, която трябваше да е добре заредена за през дългата нощ, която ни чакаше. Нортън тъкмо се връщаше от някъде и като мина покрай нас попита:

        -Какво става? Как е положението?

        -Нямаме проблеми!- му отвърна Ким, а той се настани в койката си, имаше време до дежурството му.

         Докато пушех, аз наблюдавах екраните пред себе си и множеството светодиоди по пулта. Наоколо имахме обекти, които още не бяхме проверили за това, да не са пасарски. За да не губим енергия сега не бяхме невидими, но при нужда можехме лесно да минем към такъв режим. На 4- 5 часа пред нас започваше системата Orixon. Това беше звездна система, в която имаше доста високоцивилизовани цивилизации и трафика на кораби беше по- динамичен. Усещането беше сякаш отново се завръщаме в цивилизацията, така да се каже, след продължителното ни лутане из космоса, при тази експедиция. В ефира вече се улавяха радио и телевизионни програми от Oroxon. Можехме да се свържем и с базата си на Orixon 2. Но докато пристигнем имахме няколко дни. Време, което беше пред нас. Към 20 ч. се включихме в поток от кораби по междупланетно трасе към центъра на звездната система. Ефира гъмжеше от сигнали, програми и разговори, някои със картина.

        -Наближаваме отпуската си!- каза Ким.

        -Ако изобщо ни я дадат!- казах аз.

        -Предполагам, че ще ни я дадат!- каза Палма.

        -Как ще я прекараме?- попитах аз.

        -Може да прескочим до Земята да си видим хората!- каза Ким.

        -Добра идея!- каза Палма.

         Разбира се в отпуската си щяхме отново да бъдем с нашия кораб Nissan. Ние просто си бяхме у дома тук, а друго нямахме.

         Полетът ни по междузвездното трасе преминаваше според указанията от Центъра за управление на полетите, какъвто център нямаше из повечето звездни системи, където имахме експедиции със разузнавателна цел. Тук можехме да си отдъхнем от напрежението, натрупано през последните месеци и предимно да общуваме с околните кораби и планети. Нашите приятели- Черните дракони тук бяха водеща цивилизация, най- могъщата в галактиката и те знаеха всичко за планетите из системата, а ние имахме информацията в архивите на бордовата си компютърна мрежа. За да се създаде нашата агенция AFJ, земляните бяха сключили военен съюз със Черните дракони, преди стотици години. Сега във AFJ имаше освен земляни и доста извънземни видове, но предимно от Черните дракони.                                

         *

         Денят, когато пристигнахме на планетата Orixon 2 , се случи слънчев, леко хладен и приятен. Ние с трите кораба кацнахме по доковете си, а скоро най- нетърпеливите от нас излязоха навън. Двамата с Браун пушехме на терасата и се радвахме на хубавите времена, които ни застигнаха и на добрата вест, че вече сме си в базата.

        -Не беше трудна експедиция!- заключи Браун.

        -Можем да бъдем доволни от това!- казах аз.

        -Сега ще си починем добре, и после отначало!- каза той.

        -Такава служба сме намерили!- казах аз.

         Моника, която току- що надзърна навън попита:

        -Какво става?

        -Нищо! Тук е хубав ден!- казах аз.

        -Тук започва зима, нали?- попита тя.

        -Да. Тук започва зима.- каза Браун.

         Планетата Orixon 2 беше планета на драконите, високоразвита цивилизация, най- могъщата сила в Галактиката. Тук всички си отдъхвахме след всяка експедиция, защото тук сигурността и безопасността бяха безупречни. Това беше красива планета с хубави градове с чудна архитектура и прекрасна природа. Предвкусвайки отпуската ние се замечтахме. Сред нас беше широко разпространена мечтата за следвоенния живот, когато ще живеем в уютни къщи, далече от всякакви грижи и извън службата, със издръжката от AFJ и натрупаната от мисии сума пари. Къща край реката и спокоен живот, това искаха болшенството от нас. Разбира се до тогава имахме много време, всички ние...

         Беше вечер на планетата Orixon 2. Нашия екип бяхме в каютата си на топло и слушахме музика. Напрежението на огромната планета, със нейните емоции и настроение ни караше да се усамотяваме, особено мен. По навик бях зад пулта си и ровех из ефира, който гъмжеше от хиляди кораби и совалки. Тук беше оживено и шумно. Някъде по това време се захлади още повече, а Браун позасили огъня в камината и я подготви за нощта с дръвца и въглища, които натрупа до нея. В очакване на дълга нощ аз пушех лула в компанията на Моника, Ким и Палма на по чаша кафе.  

 

End   част 11

 

 

 

 

 

Бунтовниците от третия спътник. Фантастика. Valeriwax. Част 12

         *

Отпуската ни, която ни отпусна Командването на AFJ, вече течеше, когато един ден пушех лула до камината в нашата каюта на стратезите на кораба Nissan, отдаден на мислите си и на чаша кафе. Намирахме се на планетата Orixon 2, столицата на Черните дракони, а тук се намираше и Централата на AFJ (земно космческо разузнаване). Беше следобеда на един хубав, но сив ден, в каютата си бяхме почти всички от екипа ни- десетина стратези. Войната със пасарите и mestni’91 беше в разгара си. От последната си мисия не се завърна наш крайцер със 2,000 души на борда. Всички бяхме замислени, какво може да се е случило там. Обвзети от нерадостните си мисли, ние гадаехме за съдбата на крайцера Titan. Това беше 7010- та година по земния календар. В тези дни ние, агентите от кораба Nissan умувахме, дали да не приемем експедиция по издирването на крайцера Titan, но имахме известно време докато гласуваме решението си, защото бяхме в отпуска.

         *   15 септември 7010         *

         Тъкмо тичах из коридорите на кораба за малка тренировка, когато по близките тонколони прозвуча съобщение:

        -Внимание! Моля Alex Maxuell  да се яви незабавно в бара на кораба Nissan!

         Съобщението се повтори няколко пъти, а аз погледнах към близкия асансьор и се насочих към него. Влязох в бара на кораба, още задъхан и се огледах. Тук имаше към стотина души, повечето от екипажа ни, но и някои външни, както и извънземни. Почти веднага забелязах една страхотна мацка, която ми махаше с ръка. Беше седнала наблизо до оранжерията, сама на масата си. Приближих се и кимнах на непознатата, която се изправи и ми подаде ръка:

        -Здравейте, Alex Maxuell ! Аз съм Roxana. Моля седнете!

         Настаних се срещу нея, все още гадаейки, какво става тук, и от къде се пръкна тази мацка. Тя сякаш не бързаше да ми обяснява нищо, а и аз все още бях в недоумение, докато барманката Сюзън ни донесе по бутилка пепси.

        -Поздрави от адмирал Пайк!- каза Roxana и се усмихна.

         Адмирал Пайк беше един от бившите Главнокомандващи на AFJ, мой добър приятел от миналото ми.

        -Благодаря, как е адмирал Пайк?- попитах аз.   

        -Сега живее на Марс... Добре е.- каза Roxana.

         Запалих нова лула тютюн и огледах мацката. Тя беше апетитна и облечена в униформа на AFJ, но малко по- различна. До масата стоеше робот, който и носеше раницата и скафандъра й.

        -Та, за какво значи, става въпрос?- попитах я аз.

         Тя не отговори веднага, усмихна се, погледна някаква гривна на ръката си и чак тогава каза:

        -В момента чакам инструкции!

         Позамислих се, подпрях автомата си до масата и отпих от пепсито.

         *

         Не беше изминал и половин час, откакто бях в бара, когато Roxana ми кимна:

        -Alex, вземете един робот и багажа си и да вървим! Идвате с мен, съобразено е с командването!

         Аз кимнах и станах от стола си. Roxana тръгна с мен. В асансьора се погледнахме, а аз попитах:

        -Къде отиваме?

        -Ще имаме време да ви обясня, Alex!- се усмихна тя.

        -А колко време ще продължи това?- попитах отново аз.

        -Ще ви върнем пак тук, по същото време! А колко ще продължи, все още нямам информация!- каза тя, а аз кимнах:

        -Ясно!

         Явно щяхме да пътуваме във Времето.

         В каютата имаше няколко души. Аз не им казах нищо, взех багажа си и извиках един от роботите ни. Излязохме с Roxana в коридора, а тя ми кимна:

        -Да побързаме! Чакат ни!

         Качихме се на една от площадките на кораба, а там ни чакаше неголяма летяща чиния. Люкът и се отвори гостоприемно и ние двамата влязохме вътре. Огледах се, отдавна не бях пътувал със летяща чиния. Вътре беше уютно и подредено, а на пулта седеше пилотът- извънземно, зелено човече с огромни черни очи.

        -Къде се мотате?- попита то.- Закъсняваме!

         Настанихме се в удобните кресла, зад пилота и Roxana му кимна:

        -Да излитаме!

         *

         Докато излитахме се чудех, къде ли отиваме и какво изобщо става тук. За миг се усъмних, че са ме отвлекли, но това беше невъзможно- второто ми име, го знаеха малцина, освен Командването на AFJ. Запалих лулата си и докато пушех напипах автомата за кафе и си взех чаша от питието. Roxana беше заета със пулта си, а на екрана пред мен беше изписано : “Добре дошли на Koala, Alex!”. Явно тази летяща чиния носеше името: “Koala”. Не бях изморен, не бях и учуден, че ще пътуваме във Времето, но малко изненадан от случващото се. Зад нас бяха двата робота с багажите ни. Автомата си сложих до пулта на специална стойка и се протегнах сънливо. Не бях любопитен какво ще видя из пулта пред мене. Той не беше кой знае колко сложен, а и надписите бяха с йероглифите, които ние във AFJ използвахме, предимно японски, както и някои извънземни.

        -Чакам обясненията ти, Roxana!- казах аз, а тя ме погледна и се усмихна:

        -Трябваше ни свободен човек, а и на мене пък...  ми трябваше компания!- каза тя.

        -Та, къде отиваме, значи?- попитах аз.

        -Все още чакам инструкции! Пътували ли сте във Времето?- попита тя.

        -Да. Няколко пъти.- отвърнах.

        -Откога сте на Nissan?- попита тя.

        -От 5- 6 години!- казах аз, а тя кимна:

        -Извинете ме, но имам работа! Тук нещо излезе...

         *

         Някой ме побутваше, както спя. Събудих се, Roxana ме будеше:

        -Алекс, събуди се!

         Отворих очи и се събудих:

        -Какво става? Къде съм?- попитах сънен.

        -С мен си, Roxana! На летящата чиния сме! Събуди се, че ми е скучно!- каза тя.

        -Тук има ли чешма?- попитах, все още сънен.

        -Да има, там назад, зад роботите!- каза тя.

         Наплисках се на чешмата и се върнах на мястото си, за да запаля лула тютюн и да пия кафе.

        -Къде сме?- попитах аз.

        -Над базата ни на Orixon 2, пет дена напред!- каза тя.

        -И какво правим тук?- попитах аз.

        -На пост сме. Контролираме трафика и следим за вражески кораби, или подозрителни обекти!- каза тя.

        -Ясно!- кимнах аз и се прозях.

         Лулата и кафето ми идваха добре. Докато се разсънвах, хвърлих поглед на екрана. Над базата гъмжеше от кораби, излитащи и кацащи. Бяхме на 30- 40 метра височина над един от парковете на базата. Валеше дъжд и беше приятно. През отворен люк се чуваше песента на дъжда и гората долу. Ухаше на сняг.

        -За това ли ме взехте? Това ли ще правим?- попитах аз.

        -Ние сме навсякъде! Следим какво става. А аз съм момиче за всичко! Където ме изпратят- там отивам и това правя!- каза тя и се усмихна.- Но рядко имаме свободни хора! Вземам с мене партньори оттук- оттам, където намеря някого за компания...- каза тя.- Все колеги- агенти от AFJ, разбира се...

         Кимнах й , че съм разбрал и се загледах навън към парка и близката гора. По това време се появи второ зелено човече със големи черни очи, явно смяната на пилота, беше дошла от къта за почивка. На екрана пред мен имаше карта на базата и имената на всички обекти в зоната, а срещу имената беше отбелязано чии са и с каква цел са тук. Подозрителни обекти не се забелязваха. Всичко беше спокойно и нормално. Roxana ме погледна, усмихна се и каза:

        -Искаш ли да те взимам и друг път, когато си в базата?

        -Добра идея!- казах аз и също се усмихнах.

        -Ще имам това в предвид!- каза тя.

         Пушех си лулата и се разсънвах, а Roxana извади от малкия хладилник до себе си бутилка пепси и сандвич със шунка и взе да хапва.

        -Гладен ли си? До тебе има малък хладилник! Там има всичко необходимо!- каза тя.- А в нишата под пулта има подарък за тебе!

         Аз погледнах учуден и бръкнах в нишата. Оттам извадих някаква странна гривна за ръка.

        -Какво е това?- попитах.

        -Специална гривна за връзка с мен, а освен това е и вход за телепорт! Ако съм наблизо, ще можеш да прескачаш до тази летяща чиния, а аз винаги съм тук!- каза тя.

         Поставих си гривната и я огледах. Върху нея пишеше:

“Nissan 8000” с издълбани в златото симпатични буквички.

        -Какво означава надписа?- попитах аз.

        -Тази летяща чиния е от състава на кораба Nissan, приета на въоръжение през 8000- та година!- каза Roxana със загадъчна усмивка.

        -Аха, каква била работата!- казах аз.- Значи си от Nissan?

        -Да, Nissan от 8000- та година, след поредния ремонт и реконструкция...

         Навън все още беше тъмно и валеше дъжд. Утрото над базата наближаваше бавно. На космодрума до парка и в небето над базата гъмжеше от кораби. Постепенно свикнах с пулта, а оттук можеше и да се стреля с доста сериозен боен арсенал. Roxana стана от креслото си и надникна през отворения малък люк.

        -Времето е хубаво!- каза тя. -На колко години си, Алекс?- попита тя.

        -35.- отвърнах аз.

        -Хубава възраст!- усмихна се тя.

        -Да, така е!- кимнах аз.

         *

         Този ден беше хубав, въпреки мъгливото време навън. Ние със Roxana и летящата чиния с двете зелени човечета, бяхме увиснали на 30 м. над гората край парка и следяхме трафика, както и новините в ефира. Това беше контролен пост на AFJ и тук трябваше да изчакаме смяната- пак летяща чиния. Roxana ме беше оставила да дежуря, а тя подремваше в удобното кресло, леко отпуснато назад, като легло. Задачата не беше трудна, пушех си лулата и следях екрана пред мене. Зеленото човече- пилот на летящата чиния не проявяваше никакъв интерес към мен, за евентуален разговор. Имаше толкова много време пред мене, че се замечтах. Беше началото на следобеда. Трафикът над базата беше все така силен. Тук идеха кораби, совалки и джетове на AFJ, както и на извънземните от над 20 раси. А понеже бяхме на чужда планета, отделно над нея имаше трафик за нейните градове. Orixon 2 беше столицата на расата “Черните дракони”. Те наистина бяха дракони и често летяха със собствените си криле, но само за тренировка и удоволствие. На височина достигаха 3 метра. Тук имаше и много от класическата извънземна раса на зелените човечета със големите черни очи. Двете цивилизации си поделяха планетата, както и могъществото си над Галактиката. По някое време си взех още едно кафе и погледнах Roxana, която в съня си беше още по- красива. На екрана и в ефира нямаше нищо интересно, но всичко се записваше за да се предостави на търсещите информация от пет дена напред. Този метод беше известен отдавна, но не на всякъде го прилагахме, поради липсата на хора и свободни летящи чинии. Така цялата ни база, както и Централата на AFJ “виждаха” бъдещето от пет дни напред. Имаше постове, които даваха информация и за други, по- продължителни периоди от време, напред в Бъдещето. Обикновено на тази планета рядко се случваха непредвидени събития, но все пак бяхме във война и всичко беше възможно. Освен “пасарите”, Драконите имаха и други врагове, описани в черен списък, наличен в архивите на всички кораби на AFJ. Срещата с други врагове се случваше рядко при разузнаване, което ние правехме из по- далечни зони от космоса.

         Беше 15 ч., когато алармата на гривната й, събуди Roxana. Тя отвори очи, погледна пулта си и се прозя. Докато оправяше тоалета си на чешмата ми подвикна:

        -Как се справяш, Алекс?

        -Без затруднения!- казах аз.

        -Смяната ни ще дойде през нощта! Ако имаш някакви проблеми, кажи ми!- каза тя.

        -Не, нямам проблеми!- отвърнах аз.

         Тя скоро се върна на мястото си, усмихна ми се слънчево и кимна:

        -Можеш да поспиш!

        -Не сега!- отвърнах, а тя си взе кафе, извади пакет цигари и запали една.

         Пушех си лулата и следях екрана пред себе си, а Roxana търсеше нещо из раницата си. Гривната, която тя ми подари беше вече на ръката ми. Тази гривна беше специално устройство за връзка с телепорта на тази летяща чиния, както и за информационна връзка с чинията. Гривната имаше и допълнителни функции, които се заех да изучавам, чрез информацията, която се появи на екрана на часовника ми- компютър.

         Слънцето се опитваше да проникне през гъстата мъгла. Roxana беше отворила отново малък люк, през който влизаше свеж въздух от вън. Чуваха се и шумовете от базата и от гората под нас. Мисълтта ми в този час се рееше из миналото ми, докато се занимавах с компютрите. Беше едва 16 ч., а имахме още много време пред нас, преди да дойде смяната на Roxana. По някое време станах да се поразтъпча, бях се схванал в креслото, макар и да беше удобно и меко. Наплисках се с вода на чешмата и се взех още кафе. Времето минаваше бавно, макар и в компанията на очарователната Roxana.

         *

         Събудих се в ранния следобед в креслото до Roxana в летящата чиния. От сутринтта пътувахме към контролна точка във Времето, където бяха ни изпратили от Командването. Аз станах и се наплисках с вода на чешмата. Кафето и лула тютюн ме върнаха постепенно към реалността, а Roxana ми се усмихваше лукаво от мястото си отляво до мен.

        -Наспа ли се, Алекс?- попита тя.

        -Чудесно си поспах!- казах аз.

        -Имаме още път до там!- каза тя.

        -А къде е това?- попитах аз.

        -Някъде през 7030- та година, в астероидния пояс на Orixon 12.- обясни тя.

        -Какво трябва да правим там?- попитах аз.

        -Още нямам инструкции!- каза тя.

         Аз кимнах и се заех с кафето си, а Roxana отвори бутилка пепси и ме изгледа с онзи разтапящ поглед, който вече познавах добре. Бих се смутил от това, ако не бях непоправим женкар и сваляч, но усещах, че тук започва нещо ново- още един флирт в моя живот. Тя беше очарователна, а в униформата си беше направо неотразима. Отвърнах на погледа й, а този път тя се смути, не беше очаквала да попадне на женкар, явно.

        -Защо избра точно мен?- попитах аз.

        -Броят се на пръсти свободните хора и с достатъчен опит в разузнаването!- каза тя.- А освен това те харесвам!

        -И аз те харсевам, Roxana!- казах аз, а тя вече се беше изчервила.

         По- късно в този бордови следобед пристигнахме до астероидния пояс. Пилотът ни погледна питащо:

        -Къде да се установим, Roxana?

        -Край астероид №172 !- каза тя.

         Аз си пушех лулата, силно заинтригуван защо идем тук и какво изобщо щеше да се случи на това място, но се запасих с търпение, бяхме край астероид № 172, а все още нямахме инструкции...            

         * 

         На другия бордови ден ние все още бяхме на същото място, на пост. Планетата под нас имаше цивилизация, с която драконите и зелените човечета бяха в приятелски отношения. Трафикът около планетата беше натоварен и ние трудно успявахме да проверим всички обекти, които кацаха и излитаха оттам. Беше вече следобеда, когато пушех лула и пиех кафе, а Roxana търсеше връзка с Командването, която се беше разпаднала още през нощта, но връзката не се възстановяваше. Следях екрана пред себе си и паяжината от информация върху него. До момента не бяхме забелязали нищо обезпокоително и двамата вече се ослушвахме дали смяната ни ще дойде скоро. На този пост нямаше график на смените, по- скоро вървяхме по стара следа, която Командването искаше да разнищи. Аз си бях поспал току- що и се чувствах жизнен и пълен с енергия. Roxana си отвори бутилка пепси и каза:

        -Нямаме връзка с Командването! По регламент ще чакаме инструкции от компютъра и ще действаме според обстоятелствата! Едва ли са ни изпратили точно тук случайно, отваряй си очите на четири, Алекс!

        -Няма проблем!- казах аз.

         Бордовата вечер беше настъпила отдавна, а ние със Roxana пиехме кафе и пушехме по креслата си в летящата чиния. По това време зелените човечета, отново се смениха на пилотското място. Те не разговаряха с нас без нужда, но иначе добре се разбирахме с тях. Аз знаех, че машина на времето се управлява трудно, според възможностите на земляните, но тази чиния беше по- начало на зелените човечета, а повечето им чинии биваха машини на времето. Беше ми станало уютно тук, а Roxana ме съблазняваше през цялото време, дори и без да иска, но пултовете ни бяха сложни, та едва се оправяхме и двама, като изключим, че трябваше и да спим от време на време. Време за любов нямаше предвидено тук. Току- що си бях напълнил лулата и усещах, как ще си я изпуша на спокойствие, преди да ида в койката да поспя. На екрана ми беше плетеница от йероглифи и точици, които бяха обектите около планетата. Този пост беше съвсем нов. Още нямаше и регламент за смените. По някое време си помислихме, че просто са ни забравили тук, а връзката още я нямаше никаква, та да попитаме, какво става. Започваше да ми харесва това място, макар и най- обикновен астероиден пояс около планетата Orixon 12. Планетата в този момент беше с тъмната си част към нас, а в далечината се виждаше залеза все още. Трафикът не стихваше изобщо, а Roxana смяташе, че даже се активизира. Ако това е било затишие, какво ни чакаше нататъка, се питахме и двамата.

         *

         На другия бордови ден все още нямахме връзка с операторите на Командването, нямахме и смяна. Така беше през цялата бордова сутрин, а когато настъпи следобеда разбрахме, че никой явно не знае за нас и този нов пост. Аз напълних лулата си с тютюн и си взех кафе, а очарователната Roxana беше до мене и пийваше пепси.

        -Как е според правилника? Можем ли да напуснем поста?- попитах я аз.

        -Чинията е добре заредена, няма нищо да ни стане, ако дочакаме смяната!- каза Roxana.

         Аз кимнах и се изправих за да се поразтъпча из чинията. Тук беше спокойно и тихо. Пилотът- зелено човече, беше на мястото си и се занимаваше със своя пулт. Мотаехме се с летящата чиния около астероидите, а през това време следяхме трафика на кораби около планетата. Това далече надхвърляше нашите възможности, но бордовия компютър също следеше трафика и ние разчитахме на него, предимно. Докато си пушех лулата из главата ми се въртяха разни мисли. Бяхме в 7030- та година, а тук света беше доста по- различен, освен, че бяхме далече от Земята. Чувствах се малко замаян от надникването в Бъдещето си. В главата ми се мотаеха въпроси, на които моята спътничка Roxana знаеше отговора със сигурност, но не смеех да ги задам- все пак е опасно да знаеш неща от Бъдещето, освен това, което ти е разрешено да знаеш. Но ми стигаше и това, което вече знаех от нея и от компютъра пред себе си. Корабът Nissan съществуваше през далечната 8000- на година, след поредния си ремонт и реконструкция. Доколкото знаех някои хора от AFJ успяваха да спечелят безсмъртие и вечна младост, но това не се даваше даром и на всички, а само на издържалите изпитанията- избранниците. Следобедът течеше дори приятно, може да се каже, а Roxana яко ми лазеше по нервите със своите усмивки и погледи. Ако не бяхме дежурни на пулт, просто незнам какво щеше да се случи, по принцип.

         Смяната ни пристигна малко преди 16 ч. (бордово време). Това беше летяща чиния като “Koala” (тази чиния). Roxana разговаря кратко със следващите дежурни и даде знак на нашия пилот да тръгваме. Щяхме да слезем долу на планетата Orixon 12, за да се поразходим из 7030- та година и да видим какво има там. Инструкции за ново дежурство още нямахме. Roxana беше весела и усмихната, както в първите часове откакто бях тук с нея. Предчувствах романтично прекарване с нея на Orixon 12, макар и още да не знаехме как изглежда тази планета.

         Кацнахме в голям град, отбелязан като № 691103 на нашите пултове. Навън беше хладно, но слънчево. Двамата с Roxana излязохме заедно с двата робота, носещи раниците ни, а зелените човечета останаха в летящата чиния. Докато се оглеждахме из летището забелязахме, че това са предимно хуманоиди, неразличими от земляните. Може би имаха все пак някакви различия, но не ни се занимаваше с анализи и подробности.

        -Ще идем в хотел, за да можем да отдъхнем и да се наспим!- каза Roxana.- Ще разгледаме и града, преди да падне нощта!

         Следвайки указанията по табелите наближихме някакъв хотел в корпуса на летището. Местните ни приемаха добродушно. Настанихме се в приятна стая за двама с не особено скъпа цена.

         *

         На сутринтта се събудих рано, още по тъмно. Roxana беше сгушена у мене и още спеше след една невероятна нощ, която изкарахме заедно. Оставих я да спи и се наплисках на чешмата с вода. Сутришното кафе с лула тютюн ми дойде тъкмо на място. Прегледах си ръчния компютър, но нямахме още никакви новини и инструкции. През прозорците на хотелската ни стая имаше гледка към извънземния океан, където се развиделяваше постепенно. Стоях близо час с лулата в ръка и съзерцавах гледката. По някое време Roxana се събуди и влезе в банята, усмихвайки ми се още сънлива. Вече стегнати в униформите си, заредени с енергия за новия ден седнахме до прозорците привлечени от предстоящия изгрев на тукашното слънце. Поискахме си да ни донесат закуска и питиета и прекарахме още няколко часа леко опиянени един от друг след вълшебната си нощ.

         След закуската излязохме навън с двата си робота. Беше хладно и се спускаше мъгла. Тази планета беше интересна и ние искахме да разгледаме града. Тук всичко беше в тъмни тонове и някак си- хищно, растенията, сградите, колите и совалките, а небето беше в цианово. Тръгнахме по улицата извън летището. Тълпата не ни обръщаше внимание, въпреки, че в ръцете си стискахме автоматите си. Roxana беше щастлива и жизнерадостна. Усмивката не слизаше от лицето й. Малко по- късно влязохме в един парк, леко притеснени от усещането за хищна обстановка, сякаш тук и растенията бяха хищни, материята- също, но то не беше така и ние си въздъхнахме и тръгнахме из алеите на този парк, а роботите крачеха след нас.

        -Къде отиваме, Алекс?- попита Roxana, а аз свих рамене:

        -Искахме да разгледаме!

        -Да излезем сред хора, тук прилича на джунгла!- каза тя.

        -Давай натам!- посочих аз една странична алея, по която свихме.

         От алеята излязохме на неголям площад с магазини. Взехме да ги разглеждаме един след друг и тук си купихме доста интересни вещи, които дълго ни служиха и носехме в раниците си, дребни полезни предмети със специални функции. Докато ходихме по магазините на града измина почти целия ден. Вече в следобеда се шмугнахме в едно “кафене”, макар и тук кафето да беше просто някаква екзотична напитка за туристи. Взехме си питиета и плодове от близо и далече и поседнахме до стъклената стена срещу улицата, а навън беше оживено. В кафенето имаше към стотина души, местни и туристи от други светове.

        -Още нямаме поръчка и инструкции!- каза Roxana.- Тъкмо ще си починем добре!

        -Ще ме върнеш обратно на Nissan в същия ден, нали?- попитах аз.

        -Да. Нямаш проблеми!- каза тя и се усмихна лукаво, а аз предвкусвах още една луда нощ със нея.

         Беше 16 ч., когато излязохме от кафенето и взехме такси до хотела си, където щяхме вероятно да преспим още една нощ, ако не ни дадяха поръчка за дежурство някъде из постовете на AFJ.

         Вечертта бяхме в хотелската си стая. Въргаляхме се с часове из леглото, а аз вече се притеснявах, как ще ни се отрази раздялата, която така или иначе щеше скоро да дойде, след като Roxana ме върне на Nissan в 7010- та година, там, откъдето ме взе. В леко осветената ни стая беше топло и уютно. Гледката към огромния град навън ни зашеметяваше, а нататък се разпростираше извънземния океан. Не бяхме видяли много от този свят, но и това, което видяхме, ни беше достатъчно. По някое време станах от леглото за да пия кафе и да изпуша лула тютюн. Все още нямахме зададена поръчка за летящата чиния. Малко омързеливени и двамата седнахме в креслата край масата, загледани навън, към гледката, откриваща се пред нас. Лулата и кафето ми идеха добре и навреме. В очакване на поредната вълшебна наша нощ помълчахме, хванати за ръце.  

         *

         На другия бордови ден получихме поръчка за дежурство на пост и излетяхме със летящата чиния по определената дестинация, а това беше втората луна на планетата Orixon 12. Имахме няколко часа до там и аз си пушех лулата през това време, наблюдавайки информацията на екрана на пулта пред мене. Roxana беше щастлива и усмихната, седнала в креслото до мене, а пилотът на чинията, както винаги, не ни обръщаше никакво внимание.

         В следобеда пристигнахме на луната, където бяхме определени да дежурим на пост. Това бяха някакви нови постове и регламента за тях се менеше непрекъснато. Кацнахме в колонията на местните хуманоиди и оттук щяхме да оглеждаме зоната между луната и планетата.

        -Кого ще вземеш, след като ме върнеш на Nissan?- попитах аз Roxana, а тя се усмихна:

        -Имам партньорка, която в момента е в отпуска!

        -Значи това е женско царство- чинията “Koala” ?- попитах аз.

        -Да. Женски екип!- каза Roxana.

         В зоната между луната и планетата имаше значителен трафик на кораби и други летящи обекти и ние се заехме да “заснемем” картината и да вникнем в подробностите по нея. Около летящата чиния имаше гъста мъгла и при нас беше топло и уютно, въпреки, че бяхме дежурни на пост. Някаква романтична тръпка ни жегна и двамата. Бяхме спали много часове в хотела, пропускайки да разгледаме повече от извънземния град навън, но не съжалявахме. Добре отпочинали и свежи се заехме с новия си пост. Тук щяхме да бъдем временно, може би за няколко дни, или дори по- малко.

         Вечертта беше все така мъгливо и студено навън. Двамата с Roxana седяхме зад пултовете в очакване на нощта. Бяхме се уговорили аз да дежуря до 3 ч., а тя да поеме до 7 ч. след мен. Всъщност този пост беше предназначен отдалеко да следи за вражески обекти из системата Orixon. Понеше бяхме във 7030- та година, то тук AFJ имаше още повече врагове, повечето незивестни за мен до този момент, но аз се заех да изучавам информацията и особеностите на всеки вражески, извънземен вид или раса, а също и това- от коя година се е появил този враг. Всичко свободно се записваше в паметта на ръчния ми компютър, а аз се надявах да  използвам тази ценна информация, по- нататък в годините след 7010- та, където ми беше настоящето. По някое време натъпках лулата с нов пакет тютюн и запуших, а Roxana си отвори бутилка пепси от запасите на чинията и ми се усмихна. Нещо не беше съвсем в настроение тази вечер и това ме озадачи, но не я попитах за причините. Моето настроение също не беше добро, сякаш ни чакаха неприятности, знак да си отваряме широко очите...

        Беше още преди 20:00 ч., а зоната около луната беше спокойна, нямаше нито един от издирваните вражески обекти, но трафикът си оставаше силен, през цялото време. Из колонията течеше обичайния за тази раса живот. Виждахме района, около чинията, чрез външните й камери. През нощта обаче чинията щеше да виси на 30 м. над колонията, от съображения за безопасност. Това не беше Nissan с мощните му щитове и отбранителни системи, но все пак, чинията си имаше и своите тайни и то извънземни, за които само бях чувал.  

         *

         На следващия ден бяхме все още на 30 м. височина над един парк в колонията на местните хуманоиди от планетата Orixon 12. Смяна все още нямахме, но си бяхме отпочинали добре и този въпрос не беше належащ на дневен ред за нас. В летящата чиния “Koala”  беше уютно и топло, а Roxana тъкмо беше ни взела кафе от автомата до пултовете, а аз запалих лулата си с нов пакет тютюн и се замислих дълбоко. Общо взето бяхме в добро настроение, но не ни напускаше усещането за предстоящи проблеми. Докато пушех лула и пийвах кафето си , наблюдавах и екраните пред себе си. Трафикът на летящи машини не беше намалявал значително нито през нощта, нито сега, през деня.

         Беше към 13:00 ч., когато забелязах на екрана странен обект, излъчващ опознавателни сигнали от листата на зелените човечета. Това ме изненада, защото обекта не приличаше на нито един вид летящи машини от контингента на зелените човечета. Позамислих се върху това и натиснах бутона за сканиране на обекта. Резултата излезе почти веднага- със сигурност това беше непознат вид летяща машина, според архивните данни на тази летяща чиния.

        -Какво става?- попита Roxana и ме погледна.

        -Ами виж този обект! Излъчва сигналите на зелените човечета, а не е от нито един техен вид, летяща машина!- казах аз.

         Roxana  погледна и кимна:

        -Интересно! Това е находка! Точно това търсехме! На борда на обекта не са зелени човечета! Това със сигурност са някакви нарушители... Пилот, тръгваме след тях!

         Пилотът подкара нашата летяща чиния нататък след странния обект, който служебно беше отбелязан като PU 2471. Обектът прелиташе край луната, но не за да кацне тук, нито пък на планетата, под нас. Явно щеше да продължи на някъде, неизвестно къде. Изминаха няколко часа, откакто ние със летящата чиния следяхме странния обект. Бяхме обгърнати от поле за невидимост, което ни позволяваше да правим всякакви маневри, без да се крием от нарушителите от обекта  PU 2471. Още в началото на преследването ни стана ясно, че пътуваме към граничните зони на звездна система Orixon. Скоро трафикът около нас понамаля и все по- рядко се забелязваха други обекти, около нас. Двамата с Roxana се бяхме заели да сканираме със всички налични средства обекта, пред нас. Прослушвахме и ефира. Искахме да разберем всичко за тези нарушители и какво са намислили. Към 18:00 ч. аз натъпках лулата си с тютюн и запалих. Имаше някаква романтика във всичко това- двамата с красива мацка, преследвахме нарушители с летяща чиния, а пилотите бяха зелени човечета, най- популярната на Земята, извънземна раса.

        -До къде ще ги преследваме?- попитах аз.

        -Нямаме ограничения! Запасите в чинията са за пет- месечен преход...- каза Roxana.

        -Чудесно!- казах аз.- А какви са мерките за безопасност при този модел летящи чинии?

        -На високо ниво, Алекс! Не се притеснявай, това е извънземна машина и тук за всичко е помислено! Само четирима сме, защото така сме по- пъргави при пътуването през Времето! Но това не означава, че сме безпомощни и без необходимите мерки за безопасност!- каза Roxana, а аз кимнах и си взех кафе. 

         Беше бордовата вечер. Пушех лула седнал в мекото кресло до Roxana и наблюдавах обекта пред нашата летяща чиния. Прихванатите разговори в ефира още се превеждаха от компютъра. Roxana мислеше, че тази раса е нова за AFJ, точно тази, която се издирваше в последно време, заради вражески действия из системата Orixon. Бяхме поизморени вече и двамата, но аз щях да оставам дежурен, докато тя поспи, както се разбрахме. Взех си кафе и се отдадох на размислите си, а тя взе една пица, да хапне, преди сън.                

         *

         Преследвахме обекта PU 2471 вече от 5- 6 денонощия, когато един бордови ден обектът наближаваше някаква планета из граничните райони на звездната система Orixon. Имахме още няколко часа до орбитата на планетата, време през което аз си пушех лулата с чаша кафе, седнал удобно в креслото пред пулта си, а Roxana беше до мене, на нейния пулт и смучеше пепси от запасите на борда на летящата чиния. Беше обедно време, а ние двамата се бяхме наспали добре, отпочинали и свежи очаквахме пристигането около планетата, пред нас. Все още летящата ни чиния беше обвита в камуфлажна сфера за невидимост. Така щяхме да останем през цялото време, докато гонехме обекта PU 2471, освен, ако ни се наложеше да изключим камуфлажната сфера поради някакви причини. Докато наближавахме планетата Orixon 159 ние проверявахме информацията от архивите ни, за тази планета. Беше населена от хуманоидна раса и имаше пет основни града с общо население на планетата- два милиона души. Преговорите с тази цивилизация бяха все още в начална фаза и тук AFJ нямаше бази и колонии.

        -Нашите хора дали са от тази планета?- попитах аз.

        -Все още незнаем, а за да ги сканираме трябва да са извън совалката си, или ние да сме вътре в нея!- каза Roxana.

        -Трябва да разберем дали са от местните, и що за хора са!- казах аз.

        -Ще разберем, Алекс!- каза тя.

        -Ще се справим ли сами? Дали да не викнем подкрепление?- попитах аз.

        -Все още не ни се налага да викаме подкрепление, а и обикновено хората ни са малко и недостигат!- каза тя.

         Аз кимнах и погледнах екрана, където виждахме къде се намира преследвания от нас обект PU 2471.

         В бордовата вечер обектът кацна край един от градовете на планетата Orixon 159, а ние го проследхме до там и увиснахме на 30 м. над парка край летището. Докато обмисляхме действията си, аз запалих една лула тютюн и си взех кафе. Из совалката PU 2471 нямаше движение. Изглежда почиваха след полета си, който явно е бил изморителен за тях. Ние пък бяхме съвсем свежи и жизнени и се радвахме на добро настроение. Лулата и кафето ми идеха добре в този късен час, а Roxana отиде да си вземе душ в сервизния блок. Тук имаше всички удобства за нас, макар и чинията да не беше много голяма. Имахме даже и койки, които можеха да се затварят в отделни блокове. Единственото неприятно нещо беше, че когато единия от нас спеше, другия оставаше дежурен на пулта си. Така минаха няколко часа. От обекта, който следяхме не излизаше никой, никой и не влизаше там. Аз предположих, че комуникират по радиото, но не успях да засека разговор. В очакване на дълга и скучна нощ се прозинах и протегнах мързеливо. Roxana щеше да спи от 21 ч. до 24 ч., а аз след нея. Следващите дежурства също бяха по три часа, а от сутринтта щяхме да бъдем заедно по пултовете си.

         По някое време летището започна да се осветява от близка луна. Roxana спеше в койката си, зад пултовете, а аз леко скучаех, доколкото можеше да се скучае напред в Бъдещето, където исках да разбера, колкото се може повече неща от тук, чрез архивите на летящата чиния. Всичко тук беше на мое разположение и можах да науча полезни неща за себе си и за космическия кораб Nissan, както и за Службата по пътуване във Времето, към нашата агенция AFJ. Бях благодарен на това, което научих тук, но малко се поуплаших от допира до Бъдещето... Ограничих любопитството си до най- важното от Бъдещето, но интересът ми скоро премина, Бъдещето беше плашещо, пълно с хубави и лоши дни и събития...

         Тъкмо пушех лула с кафе, когато в следения от нас обект, совалката PU 2471, се забеляза раздвижване. Изминаха няколко минути така, когато от хангара й излезе навън малък автомобил, а в него имаше двама души. Те се насочиха към изхода от летището, а аз кимнах на пилота- зелемо човече:

        -Да ги проследим!

         Скоро след това летящата чиния, обгърната от сфера за невидимост полетя на ниска височина от 100 м. след автомобила. На мястото, където доскоро бяхме, аз пуснах летяща камера, за следене на соваката , която остана на летището. Разбира се побързах да събудя и Roxana. Тя се появи разчорлена и сънлива и попита:

        -Какво става?

        -Следим двама от совалката, със автомобил!- казах аз.

        -Ще си измия лицето и идвам!- кимна ми тя.

        Двамата извънземни продължиха по някакъв страничен път от магистралата, а ние ги следвахме неотклонно. Roxana скоро беше зад пулта си, прозяваше се и натискаше разни бутони по пулта си. Така изминаха няколко часа, когато наближихме близката планина. Автомобилът със двамата извънземни продължаваше нагоре по тесен, криволичещ път, който явно не беше от основните пътища тук и се използваше от малцина. Настроението ми си беше изпатило нещо, сърцето ми се свиваше, като си помислех, че кораба Nissan не е наблизо и помощ при необходимост трудно можем да получим. Roxana обаче беше оптимистично настроена. Явно имаше опит в самостоятелни акции по чужди планети. Аз натъпках лулата си с тютюн и запуших, а още едно кафе ми идваше тъкмо навреме. Докато следвахме двамата извънземни имах време да размисля за много неща от живота си. Раздялата от екипа ми, ме натъжаваше, но вярвах, че благополучно ще се върна на кораба Nissan, когато тук приключехме акцията с Roxana.

        -Нещо си тъжен, Алекс!- ме погледна тя.

        -Видях някои неща от бъдещето си...- казах й аз.

        -О, забравих да те предупредя, че това е опасно! Ние рядко търсим в Бъдещето за лични цели...

        -Съжалявам, но вече го направих!- казах аз и въздъхнах тежко.

        -Станалото- станало!- каза тя.- Избягвай да се ровиш в архивите за лични цели! Така ще избегнеш възможни усложнения!

        -Разбирам!- казах аз.

         Наближавахме неголямо планинско селище с интересни вили и замъци. Двамата извънземни спряха колата край една такава вила и влязоха в нея, а ние се чудехме какво да предприемем. Бяхме успяли да ги сканираме, за установяване на вида им, но резултатите от анализа щяха да отнемат известно време.     

         Два часа по- късно двамата с Roxana внимателно пристъпвахме из зад храсталака към колата на извънземните. Носехме малък предавател за проследяване, който щяхме да монтираме някъде из колата им. Предназначението му беше двойно, дори тройно- да следим колата, да следим совалката, да сканираме совалката, когато се приберат с колата там. Докато Roxana доближаваше колата, аз наблюдавах с бинокъл- скенер вилата, да не би някой да излезе и да ни види, защото щеше да падне истинско меле- автоматите ни бяха в ръцете и добре заредени с патрони. Тя закачи предавателя на недостъпно място и ми викна в микрофона:

        -Готова съм! Имаш ли други идеи? Да влезем из вилата?

        -Не, по- добре се връщай при мен и да се качваме на чинията, че ми е напрегнато!- казах аз в микрофона.

        -Разбрано! Изтеглям се!- каза тя.

         Докато тя се връщаше в храсталака до гората, аз бях на тръни, но нищо особено не се случи. Телепортирахме се обратно в чинията, доволни от “улова” си- двамата извънземни бяха от раса- заклет враг на AFJ, които в 7010- та година още не бяха известни, но през 8000- та знаеха много за тях, (Roxana живееше там и тогава, когато не е на мисия).

         Щом се озовах на креслото си зад пулта, аз натъпках лулата и запуших. Тук нямахме повече работа, засега. Освен това смяната на поста беше дошла. Извинихме се, че сме го напуснали, непредвидено и им изпратихме цялата информация по случая, след което Roxana кимна на пилота:

        -Пилот, да се прибираме! Дестинация: кораб Nissan, 7010- та година!

         Зеленото човече кимна и веднага започнахме да набираме височина.

         *

         Беше вечер над базата на AFJ на планетата Orixon 2. Това беше същия ден, когато Roxana дойде и ме взе със летящата чиния ’Коала”. Бяхме се върнали току- що и стояхме изправени един до друг до чинията, на площадка върху кораба Nissan. Сбогуването не беше леко. След краткото общуване, което имахме и невероятните си нощи, не ни беше леко да се разделим.

        -Беше ми приятно!- казах аз.- Можеш да разчиташ и други пъти на мен, когато ти се наложи!

        -Беше невероятно, Алекс!- каза Roxana.- Разбира се, че ще те взимам и други пъти! Използвай гривната за връзка с мен! А телепорта, можеш да използваш, по твое усмотрение свободно, а и за да се качиш на летящи чинии от нашия флот! Само проверявай, дали са наблизо във Времето!

         Целунахме се, леко просълзени и тя се обърна и влезе в летящата чиния:

        -До скоро, Алекс!

        -До скоро!- кимнах аз.

         Летящата чиния “Коала” скоро набра височина и се стрелна към облаците, а аз помахах след нея, обърнах се и кимнах на персоналния си робот, който ми носеше раницата и допълнителния багаж:

        -Да вървим, S8!

         Добрият стар Nissan си беше същия, но го бях позабравил. В каютата на нашия екип заварих Браун, Джейн и Никита. Те не ми обърнаха внимание. Прибрах раницата и багажа си под койката си и освободих робота S8, да се прибере в нишата си и да се самоизключи. Бях се наспал още по пътя, а какво беше тук, бях позабравил. Седнах зад пулта си и запалих лулата. След надникването ми из Бъдещето, вече нищо нямаше да е същото. Освен това имах телефонна връзка с Roxana, а тя знаеше много за целия период от тази 7010- та година, та чак до 8000- та година. Из кораба Nissan беше оживено, тук имаше хора и от базата и от другите два кораба от малкия ни флот- Ford и Jaguar. Из базата кипеше живот, а времето беше топло за сезона. Из планетата Orixon 2, беше лудница- силен трафик във всички посоки. Подобно на Земята, тук беше най- натоварено и оживено именно вечер.

         От мислите ми ме измъкна Ким, която току- що беше влязла в каютата:

        -Алекс! Какво става с тебе? Не те открихме през целия ден!

        -Пътувах малко!- казах аз, а Ким ми донесе кафе и седна до мене зад пулта си и се зае с обичайните работи.

         *

         Беше едно ведро утро. Събудих се в ранни зори, разсъних се на чешмата и запалих една лула тютюн на терасата на нашата каюта. Тук будуваха дежурни Браун и Никита. Поздравих ги, взех си кафе и поседях на терасата близо час, преди да се развидели. Беше приятно хладно и тихо около кораба Nissan. Базата още спеше. В далечината пееха ранобудни птици, нямаше никакъв вятър. По някое време при мен се появи Ким.

        -Добро утро, Алекс!- каза тя.

        -Добро утро!- кимнах аз.

         Ето, че отново бях във своето време- 7010- та година. Бавно се връщах към навиците си от преди, но вече нямаше да е същото, защото бях надникнал в Бъдещето и знаех някои неща от там. Прекараните заедно със Roxana дни се бяха отпечатали дълбоко във сърцето ми и често се сещах за нея. На мен жени не ми липсваха и този нов флирт сякаш ми идваше малко във повече, но пък си прекарахме добре из хотелите из извънземието.

         Ким усещаше някаква разлика у мене, но аз по начало рядко разговарях, а лицето ми беше студено и сурово, та спокойно можеше да не се забележи преживения от мен нов флирт. Разбира се и да се забележеше, това нямаше съществено значение.

         Из кораба Nissan течеше сутринтта. Различни екипи се разхождаха из кораба, стягаха различните възли по него, а роботи почистваха. Екипажът имаше даден свободен режим, който не важеше само за дежурните и охраната.

         Беше вечертта, когато двамата с Ким седяхме на терасата на нашата каюта и пушехме, а в далечината блещукаха светлинките на базата, както и на другите кораби из космодрума. Беше ни обхванало романтично настроение, а времето беше хубаво, леко хладно. Въздушният трафик над базата и по- нататъка над града беше натоварен, излитащи и кацащи кораби, совалки и джетове издаваха характерните си звуци от двигателите им. Гледах расеяно гледката от тук, на 30 метра височина и мислите ми се рееха в спомени, далечни и по- близки. Ким се беше притиснала у мене и слушаше музика със слушалките си, докато смучеше пепси и пушеше, а аз току- що бях заредил лулата си с тютюн, в очакване на приятни вечерни часове. В каютата бяха почти всички от екипа ни, а из кораба имаше хора от базата и от корабите Ford и Jaguar от малкия ни флот. Мисълта за Roxana не ми беше на дневен ред. Макар и да си бяхме прекарали добре, то това беше просто един добър флирт, а сега бях на кораба Nissan с моите хора. Ние още незнаехме колко дена ще продължи отпуската ни, но това не ни пречеше да си прекарваме добре краткото безгрижно време, което беше пред нас.

         *

         Отпуската ни трая десетина дена. В очакване на нова мисия екипажите на трите ни кораба от нашия малък разузнавателен флот, прекарвахме една приятна вечер в базата на AFJ на планетата Orixon 2. Нашият екип от десетина души бяхме в каютата си в пълен състав. Аз си пушех лулата седнал зад пулта си, а Ким и Палма бяха около мене и разнасяха кафета и напитки. Браун се занимаваше с камината, защото навън се беше спуснал студ. Скоро стана топло и уютно в нашата каюта, а аз се занимавах да избирам новата мисия на нашия флот, състоящ се от три бойни кораба- Nissan, Ford и Jaguar. Предложенията за мисии от Командването на AFJ бяха няколко десетки. Освен мене с избора на нова мисия се занимаваха още Моника, Шон и Хелън. Из кораба Nissan беше оживено, тази вечер се сбогуваха хората от екипажа ни с колегите от базата и колонията на AFJ, разположена наблизо. Веднага, щом изберяхме мисия командирът ни- Манхатън щеше да насрочи час за излитането ни. Корабите ни вече бяха заредени с провизии, кислород и вода, както и гориво и боеприпаси. Щяхме да използваме оставащото до старта време, за разходки из базата, преди да тръгнем.

         *

         Два дена по- късно в един хладен следобед нашия малък флот, състоящ се от трите бойни кораба Nissan, Ford и Jaguar, отлетяхме от планетата Orixon 2 на новата си мисия. Целта ни беше звездната система Dolenux, състояща се от две звезди и 50 планети и луни. Подробности за мисията, щяхме да научим по пътя. Ние бяхме общо 1000 агенти от AFJ- земното космическо разузнаване, като сред нас имаше и извънземни, предимно от расата на зелените човечета и драконите- най- могъщата цивилизация в Млечния път.

         В късния бордови следобед аз пуших лула, седнал в удобното кресло зад пулта си, а Браун подготвяше дръвца и въглища за камината, за през дългата и студена нощ. Целия ни екип, състоящ се от десетина земляни, две извънземни котки и извънземна жена- игуанка, както и тарантулата Кю, която беше говоряща, бяхме в каютата си, която ни служеше за всички цели- и за работа, и за почивка, и за сън, а също така с нея можехме и да катапултираме от кораба Nissan, при необходимост. Това беше малък сателит, вграден в кораба с подвижни връзки, както повечето каюти из нашите три кораба. Докато пушех лула от новата реколта тютюн на борда на кораба ни, аз изучавах новата мисия, а също така дебнех по всички възможни начини за вражески обекти по курса ни- по радарите, скенерите и с външните камери на кораба Nissan. Ким, една от моите приятелки тук ми донесе кафе по някое време в еднолитрова бутилка и аз се отдадох на кафето и на лулата си. Из кораба ни спяха задължителен сън 75% от хората, за да са готови и свежи, в случай, че се наложеше спешна задача или операция. Трафикът около нас беше все още натоварен, защото се намирахме все още наблизо до планетата- столица на системата Orixon 2, където пък се намираше Централата на AFJ и основната база на малкия ни разузнавателен флот. Докато се разминавахме, макар и отдалеко с други кораби, совалки и джетове, ние си разменяхме опознавателните кодове и кратки разговори. Така обменяхме и всякаква информация, ако ние преценяхме да им я дадем, защото AFJ беше разузнавателна агенция, донякъде секретна във Галактиката, а и по- нататък. До мене бяха Ким и Палма, които по това време водеха разговор с кораб, движещ се с малко отклонение от нашия курс. Щяхме да бъдем наблизо почти четири часа. Корабът возеше работници до база на AFJ, намираща се на една планета от същата звездна система- Orixon. Друг кораб, с който щяхме да бъдем наблизо за близо час, пътуваше към планетата Orixon 2, откъдето идехме ние. Шон говореше с тях. Той събираше информация- какво има нататък, откъдето са прелетели. Корабът беше товарен и носеше роботи от друга база на AFJ, където те се произвеждаха в колония на земляните, както и екипаж от трима души и още 10 души, специалисти по роботика. 

         *

         Беше една бордова сутрин, когато тъкмо бях станал от сън и пушех лула, седнал край камината, на чаша кафе. От екипа ни, някои спяха, а други вече дежуреха зад пултовете си. Ким и Палма бяха сред будните и тъкмо приготвяха лека закуска за нашия екип. Из кораба Nissan спяха 85% от хората. Около трите ни кораба имаше над сто обекта, някои по- близо до нас, други по- надалеко. Шон и Хелън бяха дежурни и поддържаха връзка с някои от близките кораби. Бордовото утро беше свежо и бодро. По някое време седнах зад пулта си и се заех със обичайните си задължения- прослушване на ефира и следене на радарите, скенера и външните камери, разположени по корпуса на кораба. Обстановката беше нормална, наоколо нямаше вражески и съмнителни обекти. Наближавахме някаква междинна станция по курса си. Както обикновено се случваше, ни предстоеше да я посетим. Докато я наближавахме Шон се свърза с дежурните от станцията и проведе кратък разговор. Това беше станция на зелените човечета, черпеща енергия от атомни електростанции и изхранваща се с големи оранжерии. Из станцията имаше над 2,000 зелени човечета и други извънземни, а в момента край нея бяха хвърлили котва близо 50 малки и големи кораби. Това беше огромно съоръжение, изградено върху голям астероид, който висеше неподвижен в пространството, наблизо до звезда. Междинната станция черпеше вода от вътрешността на астероида, където имаше подземен океан. Ние не се нуждаехме от никакви стоки за корабите си, тъй като бяхме добре заредени, предварително, но имахме желание да видим, какви любопитни стоки, предлага тази станция.

         Когато по- късно се скачихме със междинната станция, аз, Ким, Браун и Никита излязохме от кораба Nissan в топлата връзка към корпуса на станцията и тръгнахме из нея, стиснали автоматите си в ръка. Разминавахме се с навалица от всякакви извънземни, имаше и хуманоиди, като нас, но преобладаваха зелените човечета. Тук имаше всякакви хора- и богати екземляри, както и бедни скитницим които се радват на топло местенце с безплатен въздух и комат хляб. Разгледахме накацалите из доковете кораби. Имаше и забележителни екземпляри сред тях. Както винаги събирахме всякаква информация и всичко записвахме за архивите на кораба си. Скоро намерихме търговската палата на междинната станция. Тук човек можеше да си купи всичко- от дребни сувенири, та чак до бойни космически кораби. Изложението ни отне часове, докато го разглеждахме. Снабдихме се с полезни вещи, които нашите роботи пренасяха в подвижна количка, както и семена на уникални растения, плодове и зеленчуци, за разсаждане в бордовата ни оранжерия. Така постъпвахме из всички междинни станции, особено ако имаха с какви стоки да ни впечатлят.

         Малко преди обед се завърнахме на кораба Nissan, след добра разходка и с торби, пълни с интересни стоки от станцията. Някои вещи щяха да влязат в списъка необходими вещи из раниците ни и щяха да ни служат дълги години. Командирът Манхатън беше пуснал на разходка из станцията 45% от всички наши колеги и от трите кораба. Докато чакахме да се разходят и приберат обратно по корабите, аз седях зад пулта си и се занимавах да изучавам новата ни мисия, на която бяхме тръгнали- към звездната система Dolenux. Тази система имаше 50 планети и луни и две звезди. Имахме към десетина дни път до там.

         Бордовата вечер беше настъпила, когато нашия екип се бяхме събрали в нашата каюта, по пултовете си и около камината. Беше топло и уютно, а кораба Nissan все още беше скачен към междинната станция. Чакахме да се приберат всички от екипажа, пуснати навън из станцията, а по- късно мислехме да отлетим. Аз тъкмо бях напълнил лулата с тютюн и бях запалил, любувайки се на гледката към астероида и междинната станция, а Ким донесе кафе, питиета и пици за закуска. Нортън и Палма бяха дежурни на пултовете си, а Браун както винаги подреждаше дръвца и въглища до камината за през дългата и мразовита нощ, която беше пред нас. Моника, Джейн, Шон и Хелън спяха, за да са във форма за по- късни дежурства. Игуанката Бронк изучаваше заедно с нас, новата ни мисия в звездната система Dolenux. Това беше една приятна вечер, по път към целта на полета ни. Из кораба нямаше голямо движение. Бяха разпределени смените за сън и будуване, а в момента спяха 35% от хората. С такъв запас от хора разполагахме за непредвидени случаи.

         *

         Беше следобедът на следващия ден. Пушех лула тютюн с кафе и се радвах на добро настроение. В каютата на нашия екип- стратези беше топло и уютно. Камината гореше на смес от дръвца от бързорастящите, каквито имахме на борда, въглища и газ. До мене бяха Ким и Палма и се занимаваха също като мене със пултовете си. Бяхме дежурни до 20 ч. вечертта. Другите бяха свободни от дежурство и някои спяха, други се къпеха, а някои бяха из кораба Nissan. На борда на Nissan спяха към 85% от хората ни, както по правилник, при спокойни времена. Около кораба ни имаше близо 200 летящи обекта, някои от тях- просто астероиди и метеорити, но повечето- кораби, совалки и джетове. Докато проверявахме опознавателните им кодове и завръзвахме кратки разговори времето направо летеше. Игуанката Бронк беше в симулатора, където се упражняваше да управлява кораба и да води стрелба с него. Виртуланото й приключение вървеше вече с часове, а тя не се отказваше, докато не стане добра във воденето на Nissan. До този час не бяхме намерили опасности за трите ни кораба от нашия малък разузнавателен флот. Бяха ни застигнали отново добри времена и всички наши колеги също го забелязваха и си отдъхваха от натрупаното напрежение и стрес, каквито бяха нещо нормално из космоса, а и по време на космически войни, които водехме ние агентите- командоси от AFJ- (земното космическо разузнаване). Разбира се сред нас във AFJ имаше към 20% зелени човечета и 15% от Черните дракони- най- могъщата сила в Галактиката (Млечният път), които ни помагаха със всичко необходимо. Освен тези две извънземни раси, сред нас имаше и 10% от други извънземни раси.

         Пушех си лулата, а работата вървеше добре. Ким и Палма помагаха, а за улеснение комуникирахме с електронна поща, изписвайки йероглифи за бърз диалог, повечето идещи от японския и китайския език, както и от извънземни езици и стенографията. По същия начин комуникирахме с колегите си из целия кораб, разбира се, неспящите от тях. Аз често си спомнях за моята нова приятелка от Бъдещето- Roxana, за прекараните с нея хубави моменти и часове. Разбира се щяхме отново да се видим, но незнаех кога. На диплея на гривната, която тя ми подари, беше изписано, че наблизо има 5 летящи чинии, до които мога да се телепортирам, но нейната не беше тук сега. Това бяха хората, пътуващи във Времето, всички те- професионалисти. Ние също можехме да пътуваме из Времето, но за такива огромни обекти като кораба Nissan, това ставаше по- трудно и с много изчисления и голям разход на енергия. В този период не ни се налагаше да пътуваме във Времето.

         *

         Започваше бордовата вечер на другия ден. Нашият малък разузнавателен флот, състоящ се от трите бойни кораба- Nissan, Ford и Jaguar летеше нататъка по пътя към звездната система Dolenux. Около нас все още имаше доста обекти, предимно кораби, совалки и джетове, с които се занимавахме, да проверяваме техните опознавателни кодове и да събираме всякаква информация. Тази вечер отново целият ни екип стратези бяхме в пълен състав в нашата универсална каюта, наше работно място, място за почивка и сън. Тук имаше всичко необходимо за месеци напред, беше топло и уютно. Ким тъкмо ми беше донесла бутилка прясно горещо кафе и аз натъпках лулата си с тютюн и запалих. Из кораба ни- Nissan спяха задължителен сън 80% от хората. Останалите бяха дежурни по пултовете и охраната. Ние с Ким и Палма бяхме дежурни в тези часове и водехме разговори с околните обекти. За момента нямаше нищо тревожно и странно. Вражески обекти не се забелязваха. По- рано в следобеда си бях поспал и сега зареден с енергия и оптимизъм с лична форма 65%, тази вечер, си работех на пулта. След скока- преход, който беше направен през нощта, наближавахме поредната междинна станция по пътя си. Тук естествено щяхме да се отбием отново, за да видим какво има и какво е положението, както и за да съберем информация за системата, към която летяхме. Докато наближавахме междинната станция водехме интензивни разговори с близките обекти, както и със самата станция. Тук не бяха забелязвали обекти на вражеските ни раси. Натъкнахме се на кораб, който идваше от системата Dolenux и естествено добре ги разпитахме за обстановката там. Около междинната станция имаше 327 обекта, предимно кораби, които проверявахме, преди да се приближим. От Кулата за управление на полетите ни приветстваха с “добре дошли”. В очакване на пристигането ни на станцията в близките часове, ние се радвахме на всяка нова среща в пределно пустия космос, около нас. Това беше някъде по границата между звездните системи Orixon и Dolenux. Станцията беше огромно съоръжение със собствена атомна централа, огромни оранжерии и слънчеви панели. Тук се спираха кораби от няколко околни звездни системи за да попълнят запасите си от гориво, вода и храна. Наблизо до станцията имаше няколко астероида, откъдето черпеха ценни руди, от които печелеха средства за поддържането на станцията. Тук имаше и зелени човечета, и дракони и още най- различни извънземни видове. В очакване на приятна вечер ние подходихме за скачване към станцията на указания ни свободен док. Пред нас се откри невероятна гледка с хиляди светлинки от жилищните блокове на станцията. Докато се скачвахме към дока, събудихме 50 души, които щяха да слязат в станцията, за да я разгледат. Аз си пушех лулата и преглеждах получената информация за станцията и системата Dolenux. В тази станция живееха 5,500 извънземни, сред които и познати видове и хуманоиди, като нас- земляните. На 5- 6 часа оттук се намираше една от първите планети, до които стигахме, от системата Dolenux- планета № 3. Това щеше да е и нашата цел, за по- късно. По- късно стоях изправен до люка и наблюдавах гледката към станцията и близките астероиди. Светлинки се виждаха навсякъде наоколо.

         *

         Беше вечертта на другия ден, когато летяхме към планетата Dolenux 3, която беше само на часове от нас. Следях пространството около нашите три кораба и пушех лулата си. Беше тихо, спокойно, топло и уютно в нашата каюта. Из кораба спяха само 25% от хората, още не знаехме, колко души ще ни потрябват, когато достигнем планетата. От нашия екип спяха няколко души, които имаха дежурства през нощта, която идваше, постепенно. Докато си пушех и действах по пулта си, до мене бяха Ким и Палма. Ким ми донесе бутилка с прясно, горещо кафе, което щеше да ме ободри в късния час и да ми дойде добре. Браун зареждаше дръвца и въглища до камината, за през дългата, студена нощ, която наближаваше, а Нортън и Моника приготвяха закуски за вечертта и за нощните смени от екипа ни. За планетата пред нас, нямахме много информация. Тук нямаше и база на AFJ. Никой още от нашите не беше идвал тук, поради липса на проблеми със петдесетте планети от тази звездна система- Dolenux. Изпращаха ни тук, за да проверим зоната за вражески обекти и да надникнем и видим, какво има тук. Това бяха само 50 планети, които трябваше да пообиколим. Двете звезди на тази система бяха така разположени, че светлина имаше почти до всичките 50 планети, но не на всякъде климата беше удобен за живот.

         *

         На сутринтта вече обикаляхме по орбита, около планетата, за да проверим за вражески обекти. Денят ни премина в сканиране на планетата и ровене из ефира и радарите ни. Когато дойде късния следобед в нашата каюта бяхме целия екип в пълен състав, като някои от нас спяха, заради предстоящите дежурства тази нощ. Аз натъпках лулата си с тютюн и запалих, а Ким ми донесе литър кафе. Идваше вечертта, когато по принцип се абстрахирахме от обстоятелствата около нас и си прекарвахме добре в топлата и уютна каюта. Лулата и кафето ме ободриха. Около планетата и по повърхността й не намирахме вражески обекти, но пък имаше голям брой обекти, принадлежащи на раси, непознати за нас и без никаква информация за тях из корабните ни архиви. Това бяло петно в познанията ни, беше време да се попълни, и то именно от нас, на първо време. Още обикаляхме планетата по орбита, когато определихме десет групи от по четири души, които с по един джет от състава на кораба Nissan, щяха да слязат долу на планетата, на разузнаване. По план разчитахме предимно на техните импровизации и действия- според обстановката, някои от непознатите ни раси можеше да проявят агресия към нас... Рано вечертта определените групи напуснаха кораба с десетте си джета и се спуснаха към планетата. Част от нашите задължения бяха, да следим, какво става при тях, по- нататък и да поддържаме с тях връзка. Това беше огромна планета, малко на кръстопът и тук явно имаше всякакви извънземни видове. Нашите 40 души, изпратени да разузнават, бяха като капка в океана, но каквото и да научеха, все пак, щеше да е началото на нашите действия тук. От сканирането вече имахме добри карти на планетата, макар и да имахме още работа по тях. Поради огромните потоци информация, които ни заливаха, включихме в следенето им още 40 души от екипажа на нащия кораб Nissan. Те започваха активна работа, на смени. Обектите и около планетата бяха много, а сред тях- доста летящи обекти, на непознати извънземни видове, които трябваше да определим. Това беше непосилна задача, но поне щяхме да дадем началото на разгадаването на звездна система Dolenux, в която AFJ все още не беше изпращала свои агенти. Тезата, че от тази система не бяха тръгвали проблеми за AFJ, беше оборена скоро. Ние забелязахме, че тук е средище на всякакви извънземни видове, повечето от тях- непознати за нас и AFJ. Разбирахме, защо ни бяха изпратили тук, явно е било крайно време, да се надникне и тук. Разбира се нашия екип не си разваляхме настроението с мрачни мисли, а се радвахме на хубавата си вечер, край камината. Трите ни кораба бяха в режим на невидимост и това ни даваше необходимата сигурност в неясната обстановка. Докато изучавахме нови извънземни видове, по външен вид и по оскъдната информация, получена за тях от ефира, ставаше ясно, че тук може да имаме и сериозни проблеми... 

         *

         Беше вечертта на следващия ден. Аз си бях поспал в следобеда и сега, свеж и бодър седях в удобното кресло зад пулта си. Новините от нашите разузнавачи, изпратени долу на планетата, бяха разнообразни. Те бяха контактували с няколко от непознатите ни извънземни видове. Все още не ги посочваха като добре разположени към земляните, но пък липсваха и проблеми с тях до момента. Ние с трите си кораба, все още сканирахме от орбита тази огромна планета. Тук наистина имаше всякакви извънземни видове и не само това- съществуваха цели градове на една или друга извънземна раса, без някакво общо правителство, или нещо подобно. Това правеше планетата средище на престъпници и авантюристи от близо и далеко. В каютата ни, нашия екип бяхме в пълен състав, а някои от нас спяха, за нощни смени. Тук беше топло и уютно и беше времето, когато се отдавахме на кафе и сладки приказки, преди дългата и студена нощ. Из кораба ни- Nissan спяха 80% от хората. Беше тихо и спокойно, докато плувахме из стратосферата на планетата и я сканирахме, за да имаме първите карти за нея. Ким по някое време ми донесе бутилка горещо кафе, а аз натъпках лулата си с тютюн и я запалих. Беше най- хубавото време от денонощието, когато все още бяхме заедно, преди да настъпи нощта и да останат само дежурните. Изучаването на планетата и извънземните видове, които я обитаваха, вървеше нормално. В същото време изучавахме и ефира, радио и телевизионните канали, излъчвани тук. Преглеждахме и информацията от десетте разузнавателни групи, които действаха долу по планетата. Цялата работа беше твърде обемиста, но пък помагаха допълнителни петдесет души, за по- бързо справяне с потоците информация, които ни заливаха откъм планетата Dolenux 3. По- късно вечертта се заехме да търсим удобно местенце, където да кацнем с кораба Nissan, а Ford и Jaguar оставаха в орбита. Тук нямаше кули за управление на полетите, нямаше никакви контролни органи, полиция и военни. Съответно тук преобладаваха престъпни групировки и банди, а често по аеродрумите кацаха пиратски кораби. Мислехме още тази нощ да кацнем долу, на избрано от нас място. Вечертта вървеше нормално. Пушех си лулата, пийвах кафе, а Ким и Палма бяха до мене и ми правеха компания. Игуанката Бронк беше заета да търси тук ивънземни видове, които познава, а дори и от своята раса, тъй като тук се намираха всякакви. Нашите две извънземни котки, които бяха двойка се занимаваха да монтират оръжейни системи по малкия си кораб в съседния хангар, който беше предназначен именно за кораба им. Нашата каюта също беше наблизо до хангар със два джета, за евакуация на нашия екип. Освен това каютата можеше да катапултира от кораба, можеха да катапултират и отделните блокове- койки, в които спяхме. Тук всичко беше предвидено до най- малките подробности, ако кораба ни станеше неизползваем, в което ние се съмнявахме- Nissan беше боен кораб с няколко перфектни орбранителни системи и щитове, притежаваше и мощни оръдия за стрелба с над десет вида снаряди. На теория беше изключено този кораб да стане неизползваем и да се наложи евакуация, но всичко беше предвидено за всеки член от екипажа ни. Високата степен на безопасност в кораба, ни даваше необходимото спокойствие и сигурност, където и да се намирахме из космоса...

         Бордовата вечер напредваше, а ние с Ким и Палма тъкмо бяхме намерили незаселена територия намираща се на 500 км. от най- близкия град. Избрахме там място за кацане със Nissan. Вероятно още тази нощ, щяхме да се приземим там. Докато приготвяхме кораба за спускане през атмосферата на планетата, изминаха още няколко часа. Аз си пушех лулата и ровех из ефира. Наоколо имаше всякакви обекти, а повечето езици още не бяхме разкодирали и превели на английски език. Въпреки натоварения ни режим на работа, успявахме да отсеем полезна информация за околните обекти и планетата, под нас. Ние вече бяхме дали инструкции- да се работи с повишено внимание, поради наличието на непознати извънземни видове.  

         *

         Беше началото на бордовия следобед, на следващия ден. Ние със кораба Nissan се бяхме приземили рано сутринтта на избраното място, намиращо се на близо 500 км. от някакъв град. Навън беше адски студ и вилнееше снежна виелица в лилаво. Видимостта беше слаба, та още неможехме да видим местността, където вече бяхме. В нашата каюта беше приятно, топло и уютно. По нищо не личеше, че навън е  -25 ‘ С. В камината весело пращяха дръвца и бумтеше бурен огън, а ние се бяхме заредили с енергия и по пултовете си изучавахме този нов за нас свят и извънземните видове, каквито се бяха заселили тук от къде ли не. Аз натъпках лулата си с тютюн и я запалих. Ведро настроение витаеше из кораба. В момента тук спяха 55% от хората, а останалите- дежурни или охрана, си поделяха смените. Имаше и малка част от екипажа, които имаха почивни дни. Имахме и 40 души на разузнаване в града. Оттам получавахме картина и звук, от провежданите разговори с местни видове извънземни. Снежна виелица имаше и в града, но нашите хора снимаха по заведения и обществени сгради. По някое време Ким донесе кафе и се оттеглихме за кратка почивка край камината. Около кораба ни нямаше движение. Бяхме със спуснати щитове и в режим на невидимост, което ни даваше безопасност и сигурност. Останалите два наши кораба, бяха останали в орбита около планетата, като продължаваха сканирането. Информационното натоварване на екипа ни и нашите 50 помощници, които бяха включени в изучаването на този свят и жителите му, беше много високо, но въпреки всичко се справяхме нормално. Всеки нов език, който разгадавахме, ни отваряше нови и нови врати към познанията на непознати извънземни цивилизации, каквито имаше по тази планета. С напредването на следобеда дойде време за моята почивка. Оставих пулта си и се разтъпках из каютата. По- късно с лула в ръка застанах до люка и се загледах навън, макар й видимостта да беше силно ограничена.

         *

         Беше по обедно време на другия ден, когато станах от сън, след нощното си дежурство. Разсъних се на чешмата, погледах се в огледалото и седнах край камината на чаша кафе и лула тютюн. В нашата каюта беше топло и уютно, но навън беше адски студ и кошмарно време със силни, снежни виелици. Намирахме се с кораба си- Nissan в една местност на планетата Dolenux 3, на близо 500 км. от някакъв град. Нашите разузнавачи все още бяха в този град с десет джетове. Докато си пушех лулата с кафето, видях, че в каютата са всички от нашия екип, но някои спяха. Шон и Хелън бяха дежурните в този час. По- късно се изправих до люка и погледах снежно- лилавата картинка навън. Макар й да се намирахме на планета със всякакви извънземни видове, сред които много престъпници, времената бяха добри и се надявахме, да си нямаме неприятности тук, докато изучаваме планетата, животът тук, и събирахме информация за нови, непознати  извънземни раси. Като си седнах в удобното кресло зад пулта си, ме чакаше много работа, натрупала се в последните часове. За по- късно през този ден имах още едно дежурство, в което щях да насочвам разузнавателните ни групи, докато се приберат на Nissan. Това беше смяна на групите, за могат да си починат, докато други групи щяха да продължат разузнаването из града. От другите два кораба от нашия малък, разузнавателен флот, ни пазеха от орбита от приближаващи опасности, за да можем да се съсредоточим в разузнаването си. Докато преглеждах новините от последните часове, докато съм спал, Ким се позавъртя край мене, предизвикателно, с нова прическа и стегната униформа, която много й отиваше. Не й обърнах внимание- чакаше ме работа. 

         Вечертта на борда на кораба Nissan течеше нормално. Тъкмо се бяха завърнали четиридесетте ни разузнавачи от града. През нощта щяхме да бъдем на борда на кораба в пълен състав, а щом времето позволеше, смятахме да изпратим нови групи на разузнаване в града. Времето навън беше все така кошмарно, със силни ветрове и виелици. Ние бяхме добре защитени от всякакви външни условия и се радвахме на хубава вечер, въпреки, че тази планета беше заселена със всякакви съмнителни видове извънземни, та още не беше сигурно, кои видове са местните, коренни жители. От гледна точка на разпознаването на бъдещи врагове, ние внимателно преценявахме всеки един нов вид, извънземни, които засичахме из планетата Dolenux 3. Аз в тези часове си пушех лулата, седнал в удобното кресло, зад пулта си и ровичках из него, леко разсеян. Около кораба ни нямаше никакви обекти на дистанция от 400 км., наземно, а по въздух от време на време прелитаха обекти, но на дистанция, най- близо до нас- на 50 км. Това ни даваше необходимата безопасност, докато бяхме тук и разузнавахме по всички възможни начини.

         *

         Вървяхме двамата с Ким по заснежения тротоар някъде из близкия град на местни извънземни. Бяхме оставили джета с Никита и Браун на летището до Търговския център. Лилавият сняг, който тъпчехме весело се “кикотеше” под бутушите на скафандрите ни. Аз не бях успял да се сдържа да не запаля една лула тютюн и пушех, докато се разхождахме, скафандърът позволяваше това със хитроумно приспособление за пушене на лула. Всъщност бяхме със скафандри заради лошото време и ниските температури тук. В това време валеше пукав лилав сняг, а виелиците бяха по- слаби, отколкото през изминалите няколко денонощия. Извънземният град беше тих, а минувачи почти нямаше наоколо. Зад нас двата ни робота ни носеха раниците и понеже бяха бойни роботи, внимателно следяха за нашата безопасност. Наближавахме близкия парк, когато Ким ме побутна и попита:

        -Къде ще отидем сега?

        -Ще се разходим из парка и ще помислим!- казах аз.

         Заснеженият парк беше нещо уникално, каквото рядко можеше да се види някъде, а то- именно тук и сега. Уловили романтичният момент ние с Ким се замаяхме от гледката и усещането, внушено ни от извънземната флора и фауна, и неволно се отнесохме в мечтите си. Крачехме напред по неголямата, утъпкана пътека, а аз си пушех лулата и се радвах на добро настроение и на хубавите времена, които ни застигнаха отново, въпреки опасността от враждебни видове извънземни. Край нас минаваха и извънземни, но рядко, а внимание не ни отделяха въобще. Животинките, шаваха наоколо, но не ни доближаваха, подплашени от “странния” ни вид, според техните норми за външен вид. Сигурно из храсталаците се криеха и хищници, но ние здраво стискахме автоматите си, готови за стрелба.

 

         Вървяхме вече от няколко часа, когато видяхме светлинките на някаква сграда със откровено извънземна архитектура. Надникнахме вътре, а телепатичния анализатор ни подсказа, че това е заведение- хотел. Пропуснаха ни вътре и попаднахме в салон, където звучеше странна, извънземна музика, а по масите седяха всякакви видове извънземни, отпиваха питиетата си и разговаряха шумно и със странни жестове. Сервитьорът ни доближи и настани на маса за четирима:

        -Заповядайте тук!- каза той и добави:- А как ще платите?

        -Със златни монети!- казах аз.

        -О, имате жълтици! Рядко идват клиенти със жълтици!- изненада се сервитьорът.- А какво ще обичате?- попита той.

        -Плодов сок и днешен вестник!- казах аз.

        -Два плодови сока и днешен вестник... Ясно!- каза той и се оттегли, а ние се почувствахме по- спокойни и се разположихме по удобните столове от неизвестна за нас материя.

         *

         По- късно същата вечер вече летяхме с джета обратно към кораба Nissan. Бяхме се снабдили със интересни вестници, списания, книги и филми от града, а на борда на Nissan щяхме да ги анализираме, за да получим повече информация за тази планета. В бара се бяхме сприятелили с един човек от местните и той ни беше поканил у тях на другия ден. Засега имахме само координатите на дома му, който той ни показа, преди да се разделим. Наши хора по чужди планети имахме навсякъде, а това беше полезно за лесен достъп до новини и информация от чуждите светове. Аз, Ким, Браун и Никита летяхме през силна буря и непрогледна мъгла, но приборите ни за виждане бяха добри и ни даваха добра представа за зоната пред нас и около нас. Джетът ни беше солиден, един от специалните джетове за разузнаване при тежки климатични условия. Обикновено го ползваха за първоначално разузнаване по чужди планети, нашите елитни групи. Рулят държеше един от роботите ни, а ние пиехме кафе и пушехме тютюн. В джета беше топличко и приятно. Бяхме взели решение да се приберем за през нощта обратно на кораба, защото градът беше пълен с престъпни групи и какви ли не опасности, за което ни разказаха няколко извънземни в бара.

        -Колко време ще сме на тази планета?- попита Никита.

        -Защо? Има ли някакво значение?- попита Браун.

        -Няма кой знае какво значение, но все пак ми е интересно, колко време?- каза Никита.

        -Докато разберем достатъчно за тази планета и местните видове извънземни!- каза Браун.- Може да отнеме цял месец!

         На екраните пред пултовете ни виждахме картина от зоната около джета, от скенерите ни, която даваше добра представа за този свят в цветове и форми. Аз се занимавах с ровене из ефира, който беше доста натоварен с канали от местни радиопредаватели, както и сигнали от корабите, излитащи и кацащи на тази планета. Преводачът ни даваше добра представа за водените разговори в ефир, както и радио- телевизионните програми. Пушех си лулата, замислен по темата, а Ким беше до мене и слушаше музика със слушалки. Бяхме на 300 км. от кораба Nissan, когато засякохме обект под нас. Оказа се кораб, кацнал край една малка река, за да точи вода. Идентифицирането на вида извънземни, които бяха в него, ни отне половин час- оказаха се стари наши познати от планета, която бяхме посещавали. Разговаряхме с тях набързо и те ни дадоха подробна информация за тази планета- Dolenux 3. Самите те, 80 души- извънземни, бяха тук за вода и гориво за кораба си, на път към далечно място, където ще купуват нов кораб. Ние ги насочихме към наша база, където могат да си закупят хубав кораб, на доста по- близко място, а те се оттеглиха да разгледат офертата и да размислят.

        Nissan ни прие с патрулен изтребител, а сетне вдихнаха за малко предпазния щит, за да се приберем в хангара. Докато вървяхме из коридорите към каютата си, по пътя си срещахме почиващи колеги, които ни кимаха за поздрав. Манхатън беше дал 10 часа свободен режим за целия екипаж, освен дежурните смени.

         *

         Беше по обед на другия ден. Аз, Ким, Браун и Никита се бяхме разходили навън, около кораба. Времето беше тихо и мразовито. Направихме си хубава разходка и когато се изморихме от ходене, се прибрахме в кораба. Тук беше тихо и нямаше голямо раздвижване. Спяха към 80% от хората от екипажа на кораба. Минахме по коридорите и асансьорите, по пътя към каютата ни. Шон и Хелън бяха дежурни по това време. В каютата беше топло и приятно. Свалих си скафандъра и седнах зад пулта на чаша кафе и лула тютюн. Престоеше ни полет до града, за по- нататъшно разузнаване там, отново в същия състав- аз, Ким, Браун и Никита. Джетът “Ямаха”, с който ходихме вчерашния ден до града, беше отново зареден и готов за полет. Докато уточнявахме час на излитането си със командира Манхатън, стана ясно, че освен нас там ще има още две групи от по четирима души, от нашия кораб Nissan. Докато обмисляхме, кои обекти ще посетим, пред сателитната снимка на града, измина близо час.

         По- късно излетяхме със джета “Ямаха”, към града. Времето беше сравнително тихо, а видимостта- добра. Оставихме руля на роботите, които бяха с нас, а аз запалих лулата си. Гледката под джета ни и напред по курса беше страхотна. Снежно- лилавата картинка, беше като някакъв сън.

         През целия ден се разхождахме из града и събирахме информация. Привечер посетихме нашия извънземен приятел, който ни беше поканил на гости. Браун и Никита останаха в джета, а аз и Ким влязохме в имението на извънземния. Той беше любезен, доколкото извънземните можеха да бъдат любезни. Покани ни в сградата си и седнахме край една камина до прозореца със изглед към близкото езеро. С него обсъдихме положението в тази планета, както той го виждаше. Научихме още полезни неща за планетата от него. Постепенно се мръкна, а ние увлечени от разказа му, не усетихме идването на вечертта. Идеше време да се прибираме в джета, за да пътуваме обратно към кораба. През тъмната половина тази планета ставаше много опасно място, започваха набези на въоръжени извънземни банди и кланове, които помитаха всичко по пътя си.

         На сбогуване дадохме на нашия нов приятел радио- блок, със който от AFJ щяха в бъдеще да се свързват с него за нови контакти, при идването на наши агенти на тази планета. Машинката му даваше възможност да се свързва с нас и да обменяме информация, музика и филми. Той беше зарадван от новата си придобивка и ни изпрати до джета във видимо добро настроение, а ние без инциденти отлетяхме от този град, преди опасните банди и кланове да плъзнат из улиците.

         По- късно вече летяхме на височина от 7 км. извън града, по посока към кораба Nissan. Аз бях запалил лулата си и се радвах на добро настроение, а Ким наля от автомата кафе за четиримата ни, докато двата робота държаха руля на джета. Използвахме ги за пилоти, за да сме по свободни за работа с пултовете си, където сканирахме пространството около нас и нагоре към орбитата. Разбира се имаше и обекти, прелитащи наоколо, но на повече от 100 км. от нашия джет. Тази планета гъмжеше от живот, но често това бяха просто престъпни извънземни групи.

         *

         Беше в началото на следобеда, когато със кораба Nissan летяхме на 10 км. височина към столицата на планета Dolenux 3. Там щяхме да кацнем на официален космодрум и мислехме да се потопим в атмосферата на столицата, съвсем легално, като военни от друга планета. Аз ровех из ефира и скенерите и пушех лула, а из нашата каюта цареше спокойствие и тишина. Времето на вън беше лошо, вилнееше силна буря и видимостта беше ниска, но ние се оправяхме с картина от компютъра, даваща реална представа за пространството около кораба, чрез данни от скенерите. Трафикът около нас беше тежък и натоварен. Повечето летящи обекти около нас се ориентираха по инструкции от кулите за контрол на полетите и по показания на радарите си. Това правеше небето опасно, дори за нас. Вероятността да стане въздушна катастрофа в тази метеорологична обстановка, беше голяма. Пространството около нас, следяхме два екипа, за по- гъвкави решения в сложната обстановка. Ние избирахме курс, на далеко от обикновените въздушни трасета и коридори, без да даваме обяснения за това, на контролните кули. До мен седеше Ким, заета със същата задача- да осигурим безопасен полет за кораба си. Докато си пушех лулата и следях обстановката, времето бавно напредваше. Този ден бях станал рано и вече ми се придремваше, но до почивката ми оставаха още няколко часа. Взех си кафе от автомата и тъкмо се радвах на минути спокойствие, когато игуанката Бронк се появи край мене и попита:

        -Алекс, ще може ли да дойда с вас из столицата? Имам планове за пазаруване...

        -Няма проблем, Бронк!- казах й аз.- Какво си планирала?

        -Искам да си купя някои неща...- каза тя.

        -Но си стегни раницата и скафандъра! Навън не е подходящо време, без скафандър!- казах аз.

        -Всичко е подготвено!- каза тя.- Колко време има до кацането?

        -Няколко часа...- й отвърнах аз.

         *

         Корабът ни- Nissan, се спусна към космодрума, няколко часа по- късно, приземи се елегантно и постепенно двигателите му застинаха, а от външните тръби засвистя пара. Навън беше кошмарно време, силна виелица и черни облаци бяха надвиснали над космодрума и нашия кораб. Изчаках потвърждението, че процедурите по приземяване са приключили и натъпках лулата си с тютюн. Оттук започваше няколкочасова моя почивка, а също и за Ким и Палма. По това време в кораба спяха 85% от екипажа, но докато не се вземеше решение, какво ще правим в столицата на планетата, нямаше да вдигаме от сън никого.

         Настъпи вечертта, а навън беше ужасно време. Пуснахме навън само десет разузнавачи, със два джета и скафандри. През това време никой не напираше да проверява кораба ни, бяхме заявили, че сме военни и незнаем колко време ще престоим в столицата. От разговорите в ефира узнахме, че се наблюдава известен смут сред тези извънземни, които вече знаеха за нашето присътвие тук. Явно престъпната мрежа на някои извънземни раси, живеещи на тази планета, се безпокояха доста от нас...

         Никой не прояви интерес към нашия кораб и в следващите часове. Както бяхме заявили, сме били тук за да пазаруваме някои неща, но още незнаем точно какво и колко. Браун и Никита по това време държаха директна връзка с десетте наши колеги, излезли с двата джета на разузнаване. Карта на столицата вече имахме още от сканирането на планетата в първите дни, когато пристигнахме около нея. Екипа им летеше над столицата, като чакаше инструкции от комадира ни- Манхатън. Естествено скоро щяха да кацнат някъде, и петима от тях да излязат навън с още няколко робота, които да им носят раниците, както беше по правилник. Аз също следях какво се случва с екипа разузнавачи и пушех лула.

         *

         Беше вечертта на следващия ден. Седях си в топлото кресло зад пулта си и пушех лула, а покрай мене търчаха Ким и Палма, разнасящи кафета, чай и пици за екипа ни. В нашата каюта беше уютно и топло, а навън вилнееше ужасна буря и се сипеше лилав сняг на огромни парцали. Навън имахме 20 души, излезли из столицата на планетата Dolenux 3,  на разузнаване. От екипажа ни сега бяха в почивка или спяха 85%. Аз по това време се ровех из ефира и прихващах каква ли не информация, която компютъра превеждаше до задоволително ниво. Предимно изучавах новите извънземни видове и раси, които забелязвахме из тази планета. Корабът ни- Nissan, беше със спуснати щитове и бронирани стени, като изключение правехме нашия екип и мостика. През люковете си виждахме светлинките на столицата, примигващи от сипещия се сняг. Макар и на планета със повишена престъпност, ние бивахме до голяма степен в безопасност, а това ни даваше необходимото настроение и увереност за бъдещето ни. Като обобщение на наученото от нас, вече разполагахме със информация за нови 47 цивилизации, като 5 от тях се занимаваха на тази планета със престъпност- полувоенни бандитски общности. Поне такава ни беше информацията до този час...

         *

         На другия ден бурята беше отминала, деня беше мразовит и тих, а ние с Ким, Никита и Браун крачехме из лилавия сняг в един парк, край космодрума, бяхме излезли на разходка. В този ден екипажът ни до голяма степен беше във почивка, освен дежурните. Имахме време да помислим и за себе си, да си подредим мислите, да стегнем раниците си, в които всичко трябваше да е изрядно подредено и да има всичко от списъка, за да се използва при необходимост. На борда спяха само 30% от нас, а останалите се разхождаха из кораба Nissan и навън. Разбира се бяхме със автоматите си, готови да стреляме, ако ни нападне някоя бандитска, извънземна група, а и роботите, които ни придружаваха бяха бойни и умееха добре да водят битки. Браун беше взел със нас двойка гепарди от менажерията на Хенсън, който се грижеше на борда на кораба с някои животински видове от Земята, а те ни помагаха в разузнаването. Гепардите бяха още млади и силни и ги бяхме пуснали да тичат около нас, душейки за опасности и беди, наоколо.

         Неусетно измина и този ден. Вече беше вечер, когато се прибрахме четиримата обратно в кораба Nissan. Бяхме си напазарували разни интересни стоки, които тази вечер щяхме да поразгледаме и изучим. Повечето от подаръците, които си направихме бяха технически машинки с уникално предназначение, а имахме и семена на плодове и зеленчуци за нашата бордова оранжерия, както и други интересни нещица. В каютата на нашия екип заварихме Шон и Хелън, които седяха по пултовете си. Нортън се беше погрижил за камината и тук беше уютно и топличко, а край камината бяха заредени дръвца и въглища за през дългата и мразовита нощ, която ни предстоеше. Аз натъпках лулата си с тютюн и запуших, докато наблюдавах светлинките в далечината, през люковете на каютата, мислейки си за изминалите дни, откакто бяхме на тази планета и преживяното от нас. Информацията, събрана от екипажа на кораба ни вече беше достатъчна, за да продължим и към другите планети от тази звездна система- Dolenux. Все още обсъждахме, кога да тръгнем нататъка. Междувременно кораба Ford беше кацнал във втория по големина мегаполис на тази планета и също разузнаваха. Третия ни кораб, от нашия малък, разузнавателен флот- Jaguar, беше останал в орбита, за да ни охранява от там.

         По някое време на борда вече се завърнаха и последните колеги от екипажа, които бяха навън. Спуснахме щитовете и броните, с изключение на нашата каюта и мостика, за да сме в гарантирана безопасност през нощта. Отбранителните ни системи бяха в дежурен режим, но за момента нямахме набелязани опасности около кораба.

         *

         На другия ден ние с кораба Nissan напуснахме планетата Dolenux 3. По обедно време вече бяхме в орбита, където ни чакаха другите два кораба от нашия малък флот. Забавихме се няколко часа, докато решим накъде да отлетим.

         Беше вече вечертта, когато летяхме нататък из системата Dolenux. Аз пушех лула зад пулта си и ровех из скенера и ефира, за опасности около нас. На борда на кораба в този час спяха 85% от хората, за да имаме пресни сили, ако ни потрябват. Около корабите ни имаше десетки летящи обекти, които бяха в близост до нас на дистанция 5 часа до 120 часа. Следях с любопитство накъде се движат и какви сигнали излъчват. Забелязаните от нас видове с повишена престъпна дейност бяха налице и сега, а техните сигнали проследявахме с предимство.

         *

         Три дена по- късно наближихме малката планета Dolenux 5. Беше една бордова сутрин, а аз бях в странно настроение. Пушех си лулата и следях пространството около кораба със скенера и радиоефира. Планетата, която наближавахме беше голяма, долу- горе колкото Земята. Ние незнаехме още, какво ни очаква на тази планета. Тя беше поредната планета, набелязана от нас за изследване. Тази сутрин бях определено в странно настроение. Незнаех със сигурност на какво се дължи това настроение, но това не ми харесваше- бях леко объркан и странни мисли и настроения ме безпокояха сега. Ким тази сутрин беше мълчалива и угрижена, за разлика от нормалните й навици, когато сутрин ми се усмихваше и ми носеше кафе. Затова пък сам си взех кафе от автомата в една литрова бутилка, достатъчна доза за моето трудно сутришно събуждане. Тютюнът ми идеше добре рано сутринтта, изпълваше съзнанието ми със мили спомени от по- добри времена и различни места, където си бяхме прекарвали добре. Носталгията рано сутринтта ме разсейваше и си наложих да не изпадам в сантиментални настроения. От планетата идеха над 10 радиосигнала, а около нея имаше към 5 обекта, вероятно космически кораби. Браун тази сутрин подсили огъня в камината ни и натрупа дръвца и въглища за през целия ден, до нея, а Никита се беше заела да поразчисти каютата ни и да приготви закуската за екипа ни.

         Беше бордовата вечер, когато се спуснахме в атмосферата на планетата Dolenux 5,  за да огледаме, какво представлява тя. На височина от 15 км. се установихме в хоризонтален полет, докато разглеждахме земята под нас. Това безспорно беше интересен свят. Виждаха се реки и гори, както и градове. Разглеждането на планетата продължаваше с часове. Аз си пушех лулата и наблюдавах гледката на екрана пред мен. Сутрешното неразположение, което имах, беше отминало. Слушах музика със слушалки и се радвах на мига. По някое време избрахме къде да приземим кораба си Nissan. Това беше интересна местност на 300 км. от голям град. Докато кацахме една група от десет души се подготви да излезе навън, за да огледа местността и да анализира проби от околния свят на място. Друга група от десет души напусна кораба с джетове, за да наближи града и да разгледа обстановката там. През това време нашия екип прослушваше ефира, а компютъра ни превеждаше и анализираше получената информация. Нашите лабораторни анализатори отбелязаха въздух навън, годен за дишане и температура от –10 ‘ С. Околната среда беше безопасна, по принцип. Около кораба ни беше пусто, та чак до града- на 300 км. от тук. В небето също нямаше летящи обекти. Навън разузнаваха вече нашите хора, а ние подготвяхме кораба за през нощта, като спускахме щитовете и проверявахме отбранителните системи.      

         *

         Два дена по- късно давах нощно дежурство на пулта си. Докато работех, си пушех лулата и отпивах кафе в компанията на Ким и Палма, а останалите от нашия екип спяха. На Dolenux 5 беше мразовито и валеше сняг. Нашите два екипа от по десет души се бяха прибрали отдавна в кораба ни- Nissan. Щитовете бяха спуснати с изключения на нашата каюта и мостика, където имахме дежурни през нощта. Люковете ни бяха доста дебели и здрави, но все пак бяхме пуснали и прозрачните си щитове, против неочаквани атаки на извънземните или природни катаклизми с опасност за нас. Аз бях зает предимно да следя картината от външните камери на кораба, както и радарите и скенерите, а Ким прослушваше ефира. Около кораба ни нямаше никакви обекти на голяма дистанция, а навън беше типична зима, позната ни от Земята и други планети, където бяхме ходили. От тонколоните в каютата се чуваха виелиците и звуците от тази планета. Всеки съмнителен звук или шум, щеше да ни държи нащрек. В ефира улавяхме сигналите на повече от 58 обекта, разположени по повърхността на планетата, или летящи обекти. Палма преглеждаше филмите от разузнаването в града и около кораба. Тук забелязахме повече от 80 видове извънземни, като 10 от тях бяха непознати за нас и за AFJ. До утрото оставаха броени часове. Аз си взех още кафе и си пушех лулата с тютюн. По екраните пред мене не се забелязваше нищо обезпокоително, дори леко ми се додремваше.

         Сутринтта наближаваше вече, а аз пушех лула тютюн, замислен над новите проблеми, които екипажът ни имаше на тази непозната за нас планета Dolenux 5. За по- късно през сутринтта беше насрочен час да излитаме оттук. Това се налагаше, защото тук открихме кораби на старите наши врагове- пасарите. Не бяхме във форма за войната и това налагаше да се оттеглим, като повикаме бойните крайцери на флота на AFJ,  които да унищожат всички пасарски кораби разположени по тази планета и около нея. Тук беше буквално змийско гнездо на пасарите и ние скоро щяхме да се оттеглим. Изчаквахме само, да се завърне малка група от четирима души, които през нощта патрулираха над кораба ни- Nissan.

         Беше 5:10 ч., когато излетяхме от планетата Dolenux 5. Тук нашите три кораба на малкия ни разузнавателен флот, нямаше да се върнат повече, а крайцерите на AFJ щяха да организират военна операция в близкия месец.

         *

         Бяха изминали десетина дена, откакто намерихме пасарски кораби на планетата Dolenux 5. Беше обедно време, когато се намирахме с корабите от нашия малък флот, в орбита около планетата Orixon 2, където беше нашата основна база и Централата на AFJ. Тук изчаквахме инструкции от Командването.

         Аз седях зад пулта си и пушех лула, а Ким шеташе из каютата, докато някои от нашия екип спяха. Междувременно към планетата Dolenux 5 потегли флот от десет бойни крайцера на наказателна мисия, срещу пасарските сили, там. Този ден бях разсеян и не във форма, само 45%, което предполагаше, да не се занимавам днес със бойни операции, в които нямаше да съм полезен. Ограничих се до функциите си, да наблюдавам показанията от скенерите, радарите и да прослушвам ефира.

         Бяхме се приземили с кораба Nissan на космодрума край нашата основна база. Това беше една странна вечер, когато навън беше около + 5 ‘ С, тихо и спокойно време. Наскоро беше валял сняг. С извънземното, зелено човече крачехме по тротоарите из базата, на път към Корпус 1, където отивахме. Този ден бях един изнервен и слаб човек, а показателите за формата ми сочеха 45%, което беше опасно ниска стойност, предполагаща някакви проблеми и дори заболяване. Автомата ми беше на рамото, а в ръката държах лулата с тютюн. Пушех и слушах речта на извънземното, което се оплакваше от недостига на хора във войната с пасарите. Разполагахме с повече техника, за която не достигаха хора, а това в последните времена беше основния проблем на AFJ (Земно Космическо Разузнаване). Отивахме в Корпус 1, където ни викаха от Командването.

         Неусетно наближихме портала на Корпус 1. Тук ни провериха документите, специални медалиони окачени на вратовете ни и ни посочиха приемната зала, където влязохме с извънземното, наш колега от кораба Nissan. В залата имаше стотина души, като повечето стояха прави и наблюдаваха стенните екрани, с изписана върху тях служебна информация. Потърсихме с извънземното своите имена на стенния екран. Имахме прием след половин час, бяхме дошли тъкмо навреме.

         *

         Беше два дни по- късно, когато се разхождах из кораба Nissan с моя извънземен приятел от расата на зелените човечета, със странното име Йон. Бяха го прикрепили към мене, заради временното ми неразположение, седми ден преценката за формата ми беше около 40%. Йон се зае усърдно със поемане на част от моите задачи, поне докато започна да давам по- добри показания за формата си. Зеленото човече прие присърце да ми бъде поскрепа в лошите времена, които имах, макар й да не се знаеше, на какво дължа неразположението си. Бях запалил лулата си и слушах зеленото човече, което ми разказваше истории от живота си. Из коридорите на кораба не беше твърде оживено, в момента спяха 70% от хората ни, а времената предполагаха затягане на коланите. Пасарските сили бяха отблъснати от армията на AFJ на 30 часа полет от планетата Orixon 2. Там край планетата Orixon 17  се водеха тежки битки с поражения, включително и за нашата армия...

         Двамата с Йон завихме към нашата каюта и влязохме там. Повечето колеги от екипа ни спяха, а Браун и Никита бяха дежурни по пултовете си. Йон зае пулта в ляво от мене, а от дясно беше Ким, която в момента шеташе из каютата. Докато пушех лула тютюн, Ким донесе каничка кафе, което ме ободри, в тежките часове на странното ми неразположение. Заех се с пулта. Временно контролирахме небето над базата, заради особената близост на пасарските сили, нашите врагове в тази жестока война. Докато прослушвах ефира и следях показанията на скенери и радари, Йон наблегна на наблюдение с телескопите на кораба ни, Nissan. Видимостта беше добра, за да може той да проследява странни обекти около планетата Orixon 2. Не беше изключено тук да проникнат вражески кораби...

         *

         Дестина дни по- късно летяхме към планетата Orixon 9 с нашия малък флот от три бойни кораба, Nissan, Ford и Jaguar. По обедно време аз си пушех лулата и следях ефира, скенерите и радарите на нашия кораб Nissan. Според очакванията скоро щяхме да навлезем в зона на военни действия, а нашето присъствие тук се налагаше, за да помагаме на крайцерите на AFJ, които бяха максимално натоварени във войната с пасарите... Моето състояние не беше блестящо, със дни наред формата ми, изчислявана от компютър, не се качваше над 30%. Прикрепеното към мене извънземно зелено човече ми помагаше през цялото време с лечение с билки и варива, но незнаехме, какво ми е заболяването и това спъваше лечението. Ким и Палма както винаги бяха до мене и правеха всичко възможно, за да бъда по- добре. Този ден продължаваше безкрайно дълго за мен. Тежестта, която ме мореше, стихваше от време на време и в часове на облекчение се разхождах из кораба. Медицинските лица на борда на кораба, не намираха нищо обезпокоително в организъма ми- просто незнаехме от какво съм заболял. На борда ни спяха 85% от хората, а дежурствата бяха подсилени в очакване да попаднем на вражески кораби. В първите часове на следобеда в нашата каюта бяхме будни аз, извънземното- Йон, Ким и Палма. Камината грееше яко в студения иначе кораб. Пийвахме кафенце и пушехме, очаквайки появата на пасарските кораби, за които знаехме, че са разположени някъде тук.

         *

         Още десетина дена по- късно наближавахме планетата Orixon 9 със ниска скорост и повишено внимание. Аз току- що бях натъпкал лулата си с тютюн и пушех на чаша кафе с Ким и Палма. Извънземният ми помощник от расата на зелените човечета- Йон, си почиваше след тежък ден. Из каютата беше уютно и приятно, а формата ми според медицинския компютър беше достигнала 45%, ново постижение в последните времена, откакто бях в общо нерзположение, неясна болест, която компютрите неуспяха да идентифицират и разгадаят. За през дългата нощ щяхме да прикрием трите си бойни кораба в малък астероиден куп, който “висеше” на 10 часа от планетата. Това беше нощта, когато имахме възможността да проверим основно зоната, за наличието на пасарски или други вражески кораби и обекти, преди да предприемем каквото и да е. Из кораба ни Nissan по това време спяха 85% от хората- 300 земляни и още към 40 извънземни от няколко раси, включително Зелените човечета и Черните дракони. Докато си търсехме подходящ астероид, където да се установим за през предстоящата дълга нощ вечертта напредваше, тиха и спокойна. Камината ни гореше силно, за да компенсираме студа из кораба, (не можехме да отопляваме всички отсеци и коридори). Докато си пушех лулата наблюдавах екраните пред себе си. Наоколо беше пусто и спокойно, а подходящите астероиди, където да се “закачим” за повече сигурност през тази нощ, бяха повече от пет. Щяхме да си осигурим максимална безопасност за тази нощ, както и за по- късно, когато наши екипи щяха да прелетят наблизо до планетата, на разузнавателен полет. Това разбира се щяхме да решаваме как да стане конкретно, през идните дни. Тук бяхме изпратени не просто на разузнаване, а със задачата да унищожаваме всеки пасарски кораб, който забележим. За целта корабите ни бяха натъпкани с боеприпаси и запаси от храна, вода, въздух и гориво. Мисията ни беше, да оцелеем при каквито и да е обстоятелства и да унищожим всеки пасарски кораб, който забележим, та чак докато дойдат подкрепленията от крайцерите на AFJ. На нашия екип- стратези, се оказваше честта да кроим плановете на нашия малък разузнавателен флот, в бързи срокове и максимално ефективно, за да не рискуваме напразно техника и хора. Нашите три бойни разузнавателни кораба- Nissan, Ford  и Jaguar в момента бяха с подсилени системи и възли за разузнаване и стрелба, както и защитните ни и отбранителни системи. Това бяха известни новости в науката и техниката, които въведохме във малкия ни флот, докато бяхме в базата ни на Orixon 2,  нашата основна база. Беше едва 20 часа вечертта (бордово време). Спокойствие лъхаше из кораба Nissan. Бяхме спуснали всички щитове, без изключение. На нас като на водачи на кораба ни се позволи да имаме само един отворен малък щит за малък люк за оптическо наблюдение, но пък наблюдателни камери и телескопи имаше бол, навсякъде по корпуса на кораба ни Nissan. Люкът ни беше с дебело стъкло, на базата на извънземни технологии, но сензори можеха да го затворят със щитове, при най- малката опасност. По- късно се скачихме към един от избраните астероиди, който имаше диаметър към 600 км. и леко сплескана форма във вид на круша. Беше богат на вода и астероидни растения- мъхове и треви, със силноразредена атмосфера, богата на азот. Ние нямахме нужда от вода, точно по тези времена и едва ли щяхме да сондираме астероида за добив на вода, но откритието ни беше отразено в архива на кораба, тъй като водата беше високо ценен ресурс из космоса. С атомна енергия от бордовите централи можеше да се добива от вода, гориво и кислород за дишане. Тримата с Ким и Палма умувахме в тези часове, как да направим разузнаване над планетата, на 10 часа оттук. Варианти дадохме на компютъра още преди обед, а стратегическите анализатори ни предлагаха готови планове, разработвани в миналото и взети от бордовия архив. С нас беше и Нортън, който в този час дебнеше за охраната на кораба. Два робота бяха пуснати да разгледат астероида, тръгвайки по него с малък транспортьор. Едва ли имаше животински видове тук, но искахме да проверим това. 

         *

         Изминаха няколко дни, през които ние с трите си кораба се криехме в астероидното поле на 10 часа от планетата Orixon 9. Тук бяхме в пълна безопасност и далеко от всякакви населени обекти. Екипите ни, изпратени на разузнаване докладваха, че при планетата има над 20 пасарски кораба. Тази новина не ни изненада, ние бяхме тук именно заради това. Беше един късен следобед, когато аз пушех лула тютюн и се взирах в екраните на пулта си, в стремежа си, да не изтърва някой пасарски кораб, в близост до нашите кораби. Из каютата ни беше тихо и спокойно, както и из целия кораб Nissan. Докато готвехме план за унищожаване на двайсетте пасарски кораба, из кораба спяха 85% от хората ни. Нашият командир- Манхатън искаше да обмислим добре наказателната операция, преди да я реализираме. Ние това и правехме, докато пазехме корабите си и себе си от неочаквана атака, в прикритието на астеридите. Моите колеги бяха тук, без изключение, като половината спяха, преди нощните си дежурства. Ким и Палма ми помагаха, а извънземното Йон се стараеше да разведрява обстановката с неочаквани мъдрости от своята цивилизация- тази на Зелените човечета. Вечертта наближаваше неусетно, без нищо обезпокоително да се случва около трите ни кораба: Nissan, Ford и Jaguar. Екипажите ни събираха сили и кураж, за предстоящите ни наказателни действия, край близката планета. Още от сутринтта, всичко из корабите ни беше стегнато и в готовност за всякакви наши действия, а екипажите, добре нахранени и отпочинали, чакаха решенията на нашия екип стратези и командира Манхатън. Моето здраве биваше променливо през тези дни. В началото на вечертта формата ми беше оценена от медицинските компютри на 48%, което беше добре, но за болен и изморен човек... Още не бяха открили, какво заболяване бях прихванал...

         Вечертта течеше спокойна и тиха, преди предстоящите ни битки и наказателни операции. Смятахме добре да огледаме пасарските кораби и базите им по планетата, преди да предприемем каквото и да е. В каютата ни беше уютно и топло, а колегите ми, които будуваха, бяха наблизо и работеха по пултовете си. Ким донесе по кафе и пица на будните, а Йон се залови да подсилва камината и да я зарежда за през дългата нощ, Браун спеше по това време. Извънземното Йон беше прикрепено да ни  помага, заради моето неразположение. Нашите извънземни котки пък тренираха бойни изкуства със скафандрите си (модифицирани детски скафандри). Игуанката Бронк се беше заела да разучава чертежите на пасарските кораби, които биваха стандартни и еднакви. Така течеше бойният ни живот по тези времена, а аз леко тъжен и в не добра форма пушех лула и се радвах и на минута спокойствие в безопасност...

         *

         Беше следобеда, два дни по- късно, когато аз пушех лула тютюн, докато чаках часа, да потегляме със совалката Ямаха, на разузнаване. Щяхме да летим натам аз, Ким, Палма, Браун, Никита и Йон, както и четири бойни робота. Совалката Ямаха беше изключителна машина, от състава на кораба Nissan. Основния обем из нея беше зает от оръжейни системи и боеприпаси, както въздух,   вода и гориво. Ямаха беше неголяма, компактна и изключително маневрена, създадена по извънземни технологии, за всякакви бойни операции. Часът на отлитането не беше уточнен и още изчаквахме инструкции от мостика и от командира Манхатън. По същото време с нас щеше да излети и совалката Dark star, със екип от десет души. Плановете ни бяха да проникнем ниско над планетата и да заснемем позициите на пасарските обекти. Разбира се със включени системи за невидимост. Беше едва 14 ч. и из кораба имаше слабо движение. Ние с Браун разговаряхме пред портала на совалката Ямаха и пушехме. Наблизо до трюма на совалката нямаше много врати, само три асансьора и аварийно стълбище. Екипа по подръжката довършваше подготовката за излитане. Според плана, можеше да се задържим около планетата, със двете совалки дори десетина дни, ако не и повече. Скоро всичко беше готово за излитане. Двамата с Браун се прибрахме в совалката и заехме местата си, но все още нямахме разрешение за отлитане, от мостика. Щяхме да дежурим по двама на осем часа, тъй като тук бяхме само шестима души. Бяхме си поспали добре и шестимата, преди това, за да сме готови за полета си.

         *

         Беше бордова нощ. Ние със совалката Ямаха напредвахме покрай постовете на пасарите към планетата Orixon 9. Аз пушех лула тютюн, пиех кафенце, а до мене беше Ким, с която бяхме дежурни. В опасното ни начинание, бяхме в невидимост и безопасност, но ако се наложеше, можеше да използваме грубата сила на оръжейните системи на совалката. В тези странни часове на нощно дежурство просто събирахме информация за пасарските сили около планетата, а скоро щяхме да бъдем в орбита и да преслушаме радиостанциите, излъчващи в ефира около планетата.

         Бяхме се отдалечили най- малко на два часа от всякакви пасарски обекти и изчаквахме втората совалка да ни намери и настигне. Бяхме спокойни, макар й в опасна близост до пасарските кораби. Такава беше съдбата на разузнавачите в космоса- често биваха в опасности.

         *

         Беше вечертта на следващия ден. Ние шестимата със совалката Ямаха се бяхме приземили в труднодостъпен планински район, където щяхме да прекараме идващата нощ. През този ден разбрахме, че местните са във война с пасарите, една неравна война, впредвид, че местните нямаха кой знае каква техника за война. Бяхме излезли с Браун до совалката и оглеждахме наоколо, а беше непрогледна мъгла, с температура- около +2‘ Целзий. Въздухът тук беше добър, с дъх на озон. От временното ни убежище имаше гледка към долината и близките върхове, когато мъглата се поразреждаше, от време на време. Бях запалил лула тютюн и се разтъпквах около совалката, а Браун сканираше местността с ръчния си компютър, но сякаш наоколо нямаше никой и нищо съществено, а небето над нас, беше празно откъм вражески летящи обекти. След разходката си се прибрахме във совалката и спуснахме всички брони, защитни съоръжения и отбранителни системи, както и полето за невидимост. Тук щяхме да прекараме дългата нощ, която идеше пред нас. В совалката Ямаха беше уютно и топло. Тук имахме всичко, което ни трябваше и нищо не ни липсваше. Втората совалка- Dark star в момента беше наоколо и разузнаваше, но към полунощ щеше да се приземи на хълма до Ямаха, за да изкараме наблизо дългата нощ, която ни очакваше.

         Наближаваше полунощ. Аз си бях поспал преди нощното си дежурство. Двамата с Ким оставахме дежурни от 23 ч. до 5 ч. сутринтта. Започнахме дежурството си с кафе и лула тютюн. Извънземното Йон също беше с нас. На екрана пред мене виждах картина от външните камери на совалката. Навън беше мъгливо и мразовито. Района беше чист и пуст, а в небето нямаше нищо, само втората ни совалка кръжеше на 300 км. оттук, на път към нас, където щяха да се приземят скоро. Тук бяхме в безопасност и инкогнито. Лулата тютюн и кафенцето ме разсъниха и в уютната совалка тримата с Ким и Йон се заехме да следим ефира, скенерите и радарите, но не забелязахме нищо обезпокоително. Дългата нощ беше пред нас.

         Втората совалка, която беше с нас- Dark star, скоро ни доближи и кацна до нас. Днес те бяха заснемали и картографирали близките градове, с позициите и базите на пасарите. Това бяха десетина души с няколко робота. Прикрити в мрака, на високия хълм, всички ние бяхме в безопасност в очакване на нощта. Полунощ наближаваше, а наоколо вилнееше снежна буря и беше мъгливо, а температурата спадна до – 10’ Целзий. Взех си още една голяма чаша кафе, а Ким приготви пици за закуска в куненския блок на совалката. Почти цялата нощ щяхме да охраняваме себе си и совалките ни, докато навън вилнееше снежната буря. В тези няколко часа, леко сънливи и странни си спомнях първите си години в школата за командоси на AFJ ( Земно космическо разузнаване), когато бяхме подлагани на сурови изпитания за каляване на волята, психиката и физиката си. Това дежурство тук беше ваканция, в сравнение със суровата подготовка, която имахме от завършените си школи на AFJ. От кораба Nissan към полунощ пристигна съобщение, да останем на позиции и да продължим да разузнаваме. В близките няколко града, още тази нощ наши екипи с бойни станции SX8 щели да провеждат наказателни операции срещу пасарите. Ние щяхме да се намесваме, ако нещо се объркаше с тези екипи, като подкрепление и спасителни сили. През тази нощ успяхме и да влезем в контакт със коренните жители на тази планета по кодиран видеоканал. Обяснихме им, че сме врагове на пасарите и сме дошли тук да воюваме с пасарите. От този контакт получихме ценна информация за базите и корабите на пасарите по тази планета. Според нашия гадател- шаманът Джи, тук щяхме да останем поне месец, докато се справим с пасарите тук.

         *

         Изминаха още няколко дена, откакто ние с Ямаха бяхме на планинския хълм, докато Dark star разузнаваше наоколо. Нощем наши наказателни екипи летяха от корабите ни до базите на пасарите и нападаха, а сутрин се прибираха по трите ни кораба, установени сред астеридното поле. Плановете ни биваха сполучливи. За тези няколко дни нашите екипи бяха унищожили 9 кораба на пасарите и три техни бази. Действията ни бяха съгласувани с местните извънземни, които бяха във война с пасарите. Нашата совалка Ямаха служеше за координиране на действията ни и като помощна совалка, в случай на необходимост. Убежището ни, високо в планината беше трудно за намиране и превземане от пасарите и ние запазихме тази позиция.

         Беше поредната вечер за шестима ни, на совалката Ямаха, четири дни по- късно, откакто кацнахме тук с двете совалки. Беше едва 18 часа, а вече тъмно и мрачно, мразовито и мъгливо. По това време бяхме будни и шестимата, преди началото на нощните ни дежурства. Ким и Палма оглеждаха района с бинокли, а Браун ровеше из ефира, скенерите и радарите. Аз пушех лула тютюн с кафенце и преглеждах плановете ни за бъдещите действия. Скоро щях да имам връзка с местната Съпротива, за да уточним нашите нападения над пасарски цели. Никита приготвяше вкусни пици за вечеря и среднощна закуска (за дежурните), а извънземното- Йон току- що стваше от сън, като нова бодра сила за нас. До момента плановете ни бяха успешни на 94%, което никак не беше зле. Нямахме поражения на наша техника, нито ранени. Пасарите просто неможеха да разберат, че сме тук, дори не ни виждаха. Взех си още една бутилка с горещо кафе и докато си пушех лулата, очаквах свръзката със местната Съпротива по радиото. Връзката ни биваше кодирана и с наши пароли, които щяха да ни предпазят от нежелано подслушване. Ние не казвахме всичко на местните, да не би да издаде предател нашите планове, но при свършен факт, им обяснявахме какво сме постигнали до момента. Ние шестимата със совалката Ямаха се готвехме за дългата нощ, която щяхме да прекараме отново тук на скалистия хълм в планината, а нашите десет колеги с втората совалка Dark star, бяха отново на разузнаване. Ние бяхме в непрекъсната връзка с тях, за да им помогнем при необходимост, други сили просто нямахме по това време по планетата Orixon 9.

         *

         Беше следобеда на другия ден. Аз пушех лула и се разтъпквах около совалката Ямаха; все още бяхме на планинския хълм, далече от всякакви обекти. С мене се разхождаше и Ким. Наоколо беше мразовито и заснежено, но ние бяхме в топлите си униформи, те имаха вградени микронагреватели. Втората совалка- Dark star беше тук, на десетина метра по- нататък. В момента нашите общуваха с десетимата от тази совалка.Това бяхме ние- разузнавачите, изпратени напред в гнездото на змиите- пасарите. Имахме няколко часа свободно време, преди да отлети Dark star отново на разузнаване. А ние с Ямаха, оставахме тук, като координатори на цялата операция срещу пасарите, а всъщност това си беше нов фронт на войната срещу тях.

         Поразходихме се добре двамата с Ким и се прибрахме в Ямаха. Тук беше Никита, която следеше за безопасността на двете совалки, охранявайки ги от пулта си. Скоро и шестимата се прибрахме вътре и заехме местата си. Малко по- късно Dark star заминаваше на разузнаване. През изминалото денонощие, наказателните ни екипи отново постигнаха успехи срещу пасарите, които още незнаеха, че ние сме тук, а неможеха и да ни видят. В следобеда бях леко тъжен, в по- добра форма, напоследък, но странната болест още ме мъчеше. По някое време натъпках лулата си с нов пакет тютюн и запуших, загледан в картината от совалка Dark star. Днес щяха да определят нови цели за нападение през нощта. Освен нашите две совалки наблизо нямаше други наши сили. Наказателните ни екипи атакуваха предимно нощем.

         Вечертта настъпи, а в совалката Ямаха беше уютно и топло. Докато чакахме Dark star да се прибере от разузнаване оставихме Йон да следи ефира, скенерите и радарите, а ние останалите се събрахме край масата на по чашка джин с тоник, обсъждайки постигнатото до момента и набелязвайки новите цели на нашия малък флот. Аз пушех лула тютюн, а джина ми идеше добре в тези добри времена за нашия флот, които ни застигнаха, макар и по време на война.

         Нощта настъпваше неусетно. Ние с Ким останахме дежурни, а другите легнаха да поспят. В 2 ч. среднощ щяха да ни сменят на дежурството Браун и Никита. Останали сами по пултовете ние с Ким отпивахме кафе и пушехме. Около совалката нямаше никакви обекти, а втората совалка Dark star току- що се беше завърнала и кацнала до нашата Ямаха. Целите за през нощта бяха определени, а наказателните екипи от трите ни кораба, щяха да се появят скоро, идващи от астероидното поле, където корабите ни се криеха, за по- голяма безопасност.

         *  

         Беше следобеда на другия ден. Ние шестимата бяхме по пултовете си в совалката Ямаха, а навън беше адски студ- към –30’ Целзий и се вихреше буря. Совалката Dark star още не се беше завърнала от разузнаване. На цялата планета Orixon 9, в тези часове бяхме само ние с двете совалки. Наказателните ни екипи идеха нощем, унищожаваха набелязаните цели и се оттегляха чак до астероидното поле, където се криеха трите ни бойни кораба: Nissan, Ford и Jaguar. През този ден ни стана ясно, че базите на пасарите на тази планета са над 200, а корабите им- хиляди, по- малки и по- големи. Грубо казано, щеше да ни е нужен поне месец, за да очистим тази планета от пасарското присъствие. На помощ едва ли можехме да разчитаме и затова бяхме така предпазливи.

         Аз си пушех лулата, както винаги и следях ефира, скенерите и радарите. Около нашата совалка беше пусто, нямаше никакви странни обекти. Още беше светло навън, но бурята беше толкова силна, че забихме свредели за подпори към скалата под нас. Така опасността да ни издуха вятъра беше избегната. През цялото време ние поддържахме връзка с нашите кораби и със местната Съпротива. Голяма част от стратегическата за нас информация, получавахме именно от местните.

         Въпреки, че бяхме на война, нас ни застигнаха добри времена, когато бяхме във добра форма и делата ни споряха. Конкретно ние шестимата от совалка Ямаха, този ден бяхме на топло и ни беше уютно в совалката. Това, че се бяхме застопорили тук в планината не ни пречеше. Ние бяхме координаторите на действията на нашия малък флот. През нас минаваше целия поток от ценна информация. Освен това бяхме в готовност да се притечем на помощ, ако наш екип загазеше тук.

         С настъпването на вечертта, совалка Dark star се прибра до нас на планинския хълм. Времето беше ужасно, със силна буря. Укрепиха и Dark star със свредели към скалата. Тук щяхме да прекараме отново цялата дълга нощ, която ни чакаше. За удобство положихме топла връзка между двете совалки. Така двата екипа можехме да си гостуваме през цялата вечер и нощта. Аз заредих нов пакет тютюн в лулата си и се отдадох на размисъл, докато дебнех за опасности около совалките. Навън скоро заваля характерния за планетата, зеленикав сняг, който започна да се вее и да затрупва всичко около нас, дори и совалките. В очакване на 12 часа до сутринтта, когато Dark star щеше пак да излети на разузнаване, нашите два екипа, общо 16 души, се събрахме в Ямаха на вечеринка. По чаша джин щеше да ни е от полза в тези времена на активни бойни действия. Аз лично предпочетох кафе и пепси, към лулата си, дълбоко замислен над предстоящите ни задачи.

         Вечертта напредваше неусетно. Бях изпил няколко големи кафета покрай лулата си, а Ким ми правеше компания и помагаше по пултовете ни. Бях си поспал днес добре, а формата ми варираше около 50%, въпреки странната болест, кочто ме мъчеше, без да могат да я разпознаят медицинските компютри. Въпреки това бях в добро настроение и се радвах на часовете спокойствие и безопасност, които имахме сега.

         *

         Отново беше вечер за нас, шестнадесетте агенти на AFJ, които бяхме с две совалки, приземени на хълм в планината, някъде из планетата Orixon 9. Dark star току- що се беше върнал от разузнаване, а ние със Ямаха отдавна не бяхме мръдвали от това място, координиращи нашите действия във войната със омразните пасари. Трите ни кораба се укриваха от пасарския флот в астероидно поле на 10 ч. от планетата, като всяка нощ имаше масирана атака над пасарски обекти, бази и кораби по планетата и около нея, със нашия коз във войната- бойните станции SX8, които се управляваха дистанционно, а можеха да работят и във автоматичен режим на работа, следвани от малки екипи, наши колеги. Както се разбра, тук имаше над 200 бази на пасарите и хиляди техни кораби, сред които и доста от големите модели, които събираха по 400- 500 души, пасари. Тази война не беше нова. Пасарите бяха триметрови чудовища, които се хранеха със всякакви същества, дори разумни, дори хора.

         *

         На другия ден станах от сън по обед, бях дал нощно дежурство. На пулта беше Палма, а другите ринеха сняг пред совалката- нощес ни беше затрупал зеленикавия сняг. Наплисках се на чешмата и седнах на кафе и лула тютюн с Ким, която днес беше особено жизнерадостна и усмихната. Совалка Dark star беше на разузнаване, а през изминалата нощ наши екипи бяха унищожили още две бази на пасарите и десетина техни кораба. Настроението в совалката Ямаха тази сутрин беше добро, бяха ни застигнали добри времена, макар и по време на война. Един поглед към моя пулт ми показваше, че около совалката ни няма никакви опасности, поне на 400 км. дистанция. Мястото, което си бяхме избрали беше недостъпно по суша, а по въздух ние добре се охранявахме с нашите отбранителни системи. Този ден при нас щеше да дойде совалката Crossfire ,  за да ни донесе още четирима души, прикрепени към нашата совалка. Това бяха- Джейн, Хенсън, Шон и Хелън. Ние имахме нужда от още хора, защото от тук координирахме всичките действия на нашия флот в местната война с пасарите и вече чувствахме психична умора.

         По- късно отново се събрахме шестимата в совалката, където беше топло и уютно. Това бяхме ние- шестнадесет души на предния фронт във войната. Dark star щеше да се прибере до нас през този следобед. Ние следяхме и техните действия, докато разузнаваха, за да можем да им се притечем на помощ, ако нещо се объркаше. Но денят продължаваше спокоен и тих.

         С идването на вечертта, на хълма се прибра совалката Dark star след отново успешно разузнаване. Очаквахме всеки момент и совалката Crossfire, която щеше да ни донесе още четирима, към нашия екип в совалка Ямаха. Навън беше ужасно диво време, със силна буря и снеговалеж. Ние шестнадесетте вече нямахме планове за през нощта и се заехме да подготвяме машините за през дългата нощ, която наближаваше. Пуснахме отново топла връзка между двете совалки и пуснахме отбранителните системи в дежурен режим, но и без това, наоколо нямаше никакви съмнителни обекти. Малко преди 19 ч. совалка Crossfire пристигна. Свързахме я към топлата връзка, веднага щом се приземи на скалата до нашите совалки. Сред първите, които дойдоха при нас в Ямаха, бяха Джейн, Хенсън, Шон и Хелън. Те вече бяха зачислени към нас. С това дойде и новината, че Crossfire с още десет души екип, остава за нощни операции и разузнаване към нас, базираните на планетата совалки, с което ставахме общо 30 души. Новината ни ободри и освежи, наистина вече се бяхме поизморили психически от дългото взиране в екраните си, а помощ, нямаше да откажем. Докато колегите ми се радваха на попълнението и разговаряха радостни по новините, получени от корабите ни, аз пушех лула тютюн, пийвах кафе и се радвах на добрата вечер и спокойните времена, които имахме в последно време, а Ким ми правеше компания. Тази вечер за пръв път бяхме тридесет души на хълма на планетата Orixon 9. Това беше голяма радост за нас- новото попълнение. А след полунощ започваха атаките на нашите наказателни отряди, с които общувахме само с видео и радиовръзка. Те имаха сложен режим на полети и още по- сериозни бойни задачи за през нощното време. Ние ги поддържахме информационно, с готовност да помогнем, ако нещо се обърка и провали, но до момента не ни се беше налагало да помагаме, за щастие. Докато си пушех лулата, двамата с Ким преглеждахме обстановката по планетата. Войната на местните раси, срещу пасарите продължаваше. Ние следяхме включително и техните действия и успехи в тази война. За съжаление нямахме ресурси да водим война с пехота, а само и изключително по въздух, но това беше достатъчно. На нощ унищожавахме по няколко кораба на пасарите и по една- две техни бази. Нанесените от нашите наказателни отряди удари не бяха сериозна опасност за пасарите, но така щяхме да прочистим планетата от техните сили, без да имаме кой знае колко хора в екипа си. От Командването на AFJ искаха да останем на линия до завършване на мисията, а подкрепление, направо не ни обещаваха- AFJ беше във криза от към човешки ресурси, а техника имаше изключително много, та дори се съкращаваха заводи за военна техника на AFJ.

         Вечертта напредваше, докато ние се радвахме на попълнението и третата совалка, с която можехме да разполагаме тук при нас. Навън вееше страшен вятър, а Ямаха вече беше затрупана със тукашен зленикав сняг.

         *

         През изминалата нощ, атаките на нашите наказателни отряди отново бяха безупречни и успешни, а през деня совалка Crossfire беше на разузнаване та чак до вечертта, когато на хълма отново се събрахме ние от трите совалки, подредени една до друга. Времето беше отново кошмарно, буря и снеговалеж. Тази вечер аз бях отново в неразположение, като формата ми се оценяваше на 45%, също като на болен човек. Пушех си лулата седнал зад пулта на кафе с Ким и Палма и макар и не съвсем във форма, се радвах, че отново сме заедно всичките 30 души от предния фронт на войната срещу пасарите. Ние тук вече се готвехме да прекараме поредната дълга нощ на чуждата планета. Нощните дежурства щяха да насочват и подпомагат в ефира наказателните ни отряди. Мен ме бяха освободили временно от дежурства, но пък не ми се спеше и продължавах да следя всичко от пулта си. И тази вечер отново имахме топла връзка между трите ни совалки. Бяхме се събрали в Ямаха на по чай и кафе и топла пица за закуска по никое време. Совалките бяха прихванати със средели- пилони към скалата под нас, защото ветровете биваха много мощни и напористи и можеха да ни издухат от хълма. Около нас на стотици километри нямаше нищо съществено, никакви обекти, а камо ли на пасарите. Това ни даваше нужното спокойствие да координираме действията на наказателните ни отряди, които идваха през нощта, направлявани от нас, а призори се изтегляха чак до стероидното поле при нашите три кораба, които криехме там за по- голяма сигурност и безопасност, защото на подкрепление не се надявахме- тук трябваше да се справяме с наши сили.

         *

         Беше следващата вечер. Аз пушех лула, току- що напълнена с тютюн и си имах термус с прясно кафе. Ким ми правеше компания, докато проверявах какво става с другите две совалки Crossfire и Dark star, които още ги нямаше от разузнаването днес. Леко притеснени от закъснението им, ние от совалка Ямаха очаквахме новини от тях. Навън времето беше все същото- ураганен вятър и снеговалеж, който блъскаше по корпуса на совалката, но не беше опасен за тази машина, изчислена за много по- силни влияния отвън. Кафето и лулата ми идеха добре, а и в този ден имах по- добра форма, над 55%, което беше радостна вест не само за мене, а и за колегите ми. Леко притеснени от липсата на информация за другите две совалки мълчахме и чакахме да осъществим радиовръзка с тях, час по- скоро. Аз, като върл оптимист, вярвах, че совалките ще се приберат още преди полунощ. Това беше срока, според инструкциите, преди да повикаме помощ от корабите и да тръгнем да ги търсим. Часът едва минаваше след 18, имаха много време, за да се приберат навреме, без да обявяваме тревога. Напрежението сред нас не спадаше през цялата вечер. Браун се опитваше да ни развесели със стари истории от военния си живот, а Джейн раздаваше кафета, питиета и пици за закуска. Заради ураганния вятър комуникациите ни бяха изключително зле или просто липсваха. Седяхме в удобната си каюта- мостик на совалка Ямаха десетимата и просто чакахме, а времето вървеше съвсем бавно, сякаш не работеше за нас днес...

         Беше станало 19 ч. , когато двамата с Ким се заехме да прегледаме плановете за днешните полети на двете совалки. Те бяха тръгнали в една и съща посока, като по пътя се разделят над два различни града и се събират по- късно- на връщане към нашия хълм, както му казвахме. Обсъдихме вариантите за проблеми при тези полети и точките, където трябваше да търсим совалките, ако не се върнеха до полунощ. Разбира се оптимизмът ми се предаде и на Ким и Палма, които усещаха, че едва ли имаме сериозни проблеми, поне засега. Женската интуиция често беше по- вярна и от гаданията на извънземния шаман Джи, който остана на кораба Nissan. Оставаше ни да се молим за колегите си и да чакаме, стискайки им палци...

         *

         Беше следобеда на другия ден. Двете совалки снощи се бяха прибрали малко след 22 ч. и това беше върнало доброто ни настроение. В момента те отново бяха на разузнаване. Войната срещу пасарите продължаваше...

         В совалка Ямаха беше уютно и топло, а ние десетимата тук се занимавахме с обичайното. Аз пушех лула тютюн и пиех кафе с Ким и Палма. В леко сънливия следобед, имахме отново добри времена, в които всичко при нас беше тип- топ.

        -Тази война ще продължи с години!- каза Ким.

        -Това ни е работата...- казах аз.

        -Защо не достигат хора?- попита Палма.

        -Защото пасарите са изключително многобройни, а и бързо се размножават!- каза Браун.

         Навън беше кошмарно време. Ямаха се намираше под 5 метра снежна покривка. Дори не разчиствахме зеления сняг, за да излизаме навън. Там вече беше – 40’ С, а ураганният вятър помиташе всичко, не добре закрепено към земята. Но вътре ни беше добре, а показанията на нашите системи за сигурност казваха, че на стотици километри наоколо няма нищо обезпокоително, включително и в небето над нас.

         Лулата тютюн и термуса пълен с кафе, ми идеха добре в края на следобеда. Ние дестимата бяхме в добро настроение, докато отново чакахме другите две совалки да се приберат на хълма до Ямаха. Радиовръзката беше нестабилна, та ползвахме радиосонда, която кръжеше над хълма на височина 1,000 метра. Но дори и с нея не винаги успявахме да получим добра радиовръзка.

         С настъпването на вечертта, още в 19:10 ч. другите две совалки Dark star и Crossfire се завърнаха от разузнаване. Стегнахме се към скалата с винтове- пилони и опънахме топлата връзка между трите совалки, отново. Около нас беше спокойно и ние се заехме да подготвим совалките за вечертта и нощта, която ни предстоеше, като включихме отбранителните системи на дежурен режим и спуснахме щитовете на совалките. Оттук в следващите 12 часа нямаше да излитаме, освен ако не ни нападнеха пасарите, за кето бяхме в непрекъсната готовност. Браун беше намислил да построим подземие на този хълм, за повече сигурност, явно тук, на тази планета  щяхме да останем за дълго време. Робот от нашите излезе веднага навън да огледа местността за нашето подземие, а колегите ни се съгласиха с идеята. Изкопните работи щяха да започнат скоро, като заделихме четири от роботите си за тази цел. Материала от изкопите, мислехме да обработим и пренесем в езеро, наблизо до нашия хълм.

         *

         На следващия ден отново всичко течеше нормално. През нощта нашите наказателни отряди отново направиха жестоки поражения на пасарите. Беше следобеда, когато след няколкочасов сън, станах от койката и се измих на чешмата. Из Ямаха всичко беше нормално. Седнах бодър и свеж зад пулта си и погледнах какво е положението, а Ким ми донесе термус с горещо, прясно кафе и ми се усмихна. Запалих лулата си и се заех с пулта. Другите две совалки бяха на разунаване, както всеки ден, напоследък, а строежа на подземна база вървеше в бързи темпове. Четирите робота изграждаха подземната ни база, с помощта на извънземни технологии. Стените на подземието биваха дебели и стабилни, от свръхяка извънземна сплав, която се втърдяваше бързо, щом се активираше химична реакция. В совалката имахме на склад доволни количества от тази сплав, с която кърпехме и корпуса на совалката, а и на корабите си. Подземната база щеше да се използва продължително време, докато воювахме на тази планета с нашите врагове- пасарите, а след това щеше да се разшири като база на AFJ на тази планета и съответно тук щеше да има войскова част от AFJ. В совалката имахме всичко необходимо, за да създадем основите на тази база. След инсталациите на малък атомен генератор, воден резервоар, канализация и оранжерия, роботите се заеха да правят хамбарите за четири совалки, с размерите на Ямаха. Строежът вървеше нормално и с бързи темпове, роботите ни имаха невероятна скорост на движение. В процеса на изграждане на базата, попаднахме на подземни пещери, които добре пасваха към чертежите ни и ги използвахме за целите на тази наша нова база. По- късно направихме и коридор и асансьор за достъп до близкото езеро, откъдето можехме да черпим вода със добри показатели, както и да ловим риба с подводни капани. Браун имаше идея да поискаме от Командването совалки и оръжие за да обучаваме местните хуманоиди да си служат с тях и да водят войната с пасарите. Тук на тази планета имаше 600,000 местни хуманоиди, които сигурно щяха да се зарадват на всяка военна придобивка и помощ. Още същия ден уговорихме с Щаба да получим дест совалки от типа на Ямаха, Crossfire и Dark star, които бяха еднакви и стандартни совалки на AFJ. В същото време поканихме военни от местните хуманоиди, да посетят нашата нова база и да договорим обучението на техни войници. Строежът на базата продължаваше без прекъсване.

         Тази вечер течеше нормално за нас, а още повече, след като двете совалки се прибраха от разузнаване. Свързахме отново топлата връзка между трите совалки и пуснахме отбранителната система, а аз запалих лула тютюн и си взех още едно термусче с прясно и горещо кафе. По совалките ни беше топло и уютно, а всичките тридесет души бяхме в добро настроение и в добро здраве, дори и аз в този ден имах показатели около 54% за формата си, но неясната ми болест все още не беше отшумяла. Тази нощ щяха да атакуват четири наказателни отряда с четири совалки изпратени от корабите ни, базирани в астероидното поле на дестина часа от планетата. С отрядите щяхме да имаме кратка радиоемисия, докато прелитаха над нас. Друга връзка не беше възможна заради ураганните ветрове. Така щяхме да им предадем и разузнавателната информация от деня, по която щяха да атакуват през нощта, докато ние тридесетимата си почиваме и пазим базата от пасарски атаки, възможни само по въздух. Имахме към 12 часа до сутришното разузнаване с Crossfire и Dark star, време когато можехме да се почувстваме като у дома си тук, и да огледаме докъде е стигнал строежа на базата ни, под нас. Нямахме краен срок за построяването й, а всъщност тя щеше да се разширява и допълва с години, дори след като ние се изтеглим от планетата Orixon 9.

         *

         Неусетно бяха изминали дестина дни, през които ние си водехме войната с пасарите, без да издаваме, кои сме, и това, че сме тук. Един следобед, аз както винаги си пушех лулата с тютюн, седнал зад пулта си и оглеждах района около совалката ни- Ямаха. Времето навън беше лошо, с почти ураганни ветрове и градушка. Совалките си вече прибирахме в базата ни, под хълма. Самата база вече имаше приличен вид и помещения за нас и гостите ни от местните раси, които също воюваха с пасарите. Гостите ни щяха да дойдат скоро тук, на обучение за работа с наши автомати и бластери, с които щяхме да въоръжим малка местна армия от 1,000 души и да ги обучим за командоси. Отвън базата ни беше добре замаскирана, а входовете не се виждаха отвън. Този ден тук бяхме всичките тридесет души от предния фронт с трите совалки: Ямаха, Dark star и Crossfire. Имахме малка почивка след безбройните разузнавателни мисии. В изграждането на новата ни база вече бяхме включили десет робота, но работа по базата имаше много, а основните помещения и системи бяха вече готови. Базата ни беше абсолютно защитена и недостъпна, но ние по навик си седяхме по совалките, прибрани в хамбара на базата, под хълма, който си избрахме още в началото на военните си действия тук, на Orixon 9. От кораба Nissan  редовно ни зареждаха със строителни материали и оръжия, които щяхме да раздадем на обучаваната от нас местна армия в най- скоро време. Ние не бързахме, пасарите тук бяха много, а корабите им хиляди. Войната можеше да бъде и много продължителна.

         Този ден, почивен за нас тридесетимата, течеше в добри за нас времена, които отново ни бяха намерили, дори тук на тази далечна планета и то по време на война срещу пасарите. В трите совалки, свързани с топла връзка, беше уютно и топло, а ние бяхме свободни, с изключение на дежурните в момента. Пореждахме совалките и раниците си, всичко трябваше да е изрядно. Бяхме на война. Аз се бях стегнал в изпраната си униформа, седнал удобно зад пулта си и преглеждах всичко, свързано с безопасността ни, базата и нощните ни наказателни отряди, които тази нощ също щяха да почиват. Бяха приятни времена, време да се поогледаме и да постегнем машините си в совалките. Около базата нямаше нищо обезпокоително и то на дистанция 500- 600 километра от нея. Нямаше нищо и в небето над нас, но това не беше от значение, защото базата ни първо беше добре защитена и непревземаема, а второ- беше добре замаскирана. Из Ямаха звучеше хубава музика, разнасяха се питиета и пици за закуска, носеше се глъч и смехове, но никой не се отпускаше прекалено много, защото на сутринтта продължавахме отново военните си действия.

         Ким и Палма както винаги бяха до мене и си правехме компания, седнали зад пултовете си, един до друг. Разбира се аз осъзнавах, колко добре ми се отразява общуването с тях. Не се бяхме замисляли за секс от месеци вече, но и целомъдрието също си имаше добрите страни.

         Вечертта дойде, докато тренирах с уредите за физическа подготовка в совалката Ямаха. Потичах и на пътечката, както и “покарах” велосипед. Леко изморен и в добро настроение минах през банята, а сетне стегнат в униформата си се появих в каютата- мостик на Ямаха. Моите колеги тъкмо се черпеха с джин- тоник. Аз избрах кафе и лула тютюн, седнах зад пулта си, за да се занимавам отново с безопасността, както на базата ни, така и на корабите ни, които се криеха в астероидното поле, на десет часа полет от тук. Лула тютюн и термусче с прясно кафе ме освежиха, а и предполагаха добра вечер, макар, че нещо ми беше нервно, а още незнаех на какво се дължи това.

         *

         Беше вечертта на следващия ден. Докато чакахме Dark star и    Crossfire да се завърнат от днешното разузнаване , аз пушех лула тютюн с кафе, а колегите ми следяха ефира, скенерите и радарите, но около базата ни нямаше нищо смущаващо. В совалката Ямаха беше топло и уютно, макар, че навън беше –50‘ С, със ураганен вятър и градушка на големи топки, която трошеше всичко по пътя си. Ние бяхме в хамбара на базата в пълна безопасност, но леко се тревожехме за другите две совалки, защото нямахме радиовръзка с тях, смущавана от лошото време навън. Двамата с Браун умувахме колко души от местните да повикаме на обучение. Базата ни вече можеше да приюти още 200 души освен нас, със подсигурена храна и леглова база. Това щеше да е първата група, която мислехме да обучим в тази база. За първите 200 души от местните имахме пълен комплект униформи и оръжия, както и основен пакет от необходими вещи по списък за техните раници. От скоро работеше автоматичен капан за риба в близкото езеро. Това беше добра на вкус риба, устойчива към ниските температури, каквито бяха сега навън. От капана си вече имахме няколко тона риба, но продължавахме да ловим, защото тепърва щяхме да изхранваме първата група от 200 местни хуманоиди, докато ги обучаваме за комадоси. Имахме на разположение дори малка совалка от състава на кораба Nissan, която с комадира ни- Манхатън решихме да предоставим за ползване от местните бунтовници, воюващи срещу общите ни врагове в случая- пасарите. Совалката носеше инициалите RX2 и  все още не бяхме използвали. Нашите кораби бяха солидни бойни машини със всякакви изненади и не съвсем малки и безобидни. Освен това количествата боеприпаси, гориво, вода и храна, които носехме с корабите си бяха изчислявани за продължителен полет в космоса. Отделно ние трупахме нови запаси вода и храна по пътя си, когато слизахме по разни планети. Из корабите си имахме и оранжерии и рибарници, както и малки ферми за птици и яйца, но всичко това на минимална площ, съобразена със няколко различни, полезни функции. Бързорастящи култури ни даваха допълнителни дажби храна, произведена направо на борда на корабите ни, по време на полет. От тази гледна точка бяхме подсигурени за продължителен срок от време. Но не така стоеше въпроса със собствените ни сили. С трите кораба от нашия малък разузнавателно- наказателен флот летяхме общо 1,000 земляни и към 200 извънземни, предимно от расите на “зелените човечета” и “Черните дракони”, както и от други раси. Непрекъснатия режим на действия, често изморяваха екипажите ни до краен предел. Разполагахме със всякаква техника по корабите си. Бяхме добре подсигурени, но собствените ни сили не бяха безгранични, а специално за войната тук, на Orixon 9, едва ли щяхме да получим подкрепления, което ни караше да сме свръхвнимателни и да си пестим силите, при това със висока степен на безопасност...

         Вечертта на борда на Ямаха, за десетима ни тук, течеше нормално и без усложнения. Освен за охраната на базата, се грижехме и за строежа й по- нататък, тъй като десетте робота продължаваха сръчно и пъргаво да копаят и да застрояват със стени по извънземни технологии, нови и нови етажи и помещения, но изцяло надолу под земята, както и с коридори и асансьори към огромната по площ пещера, каквато имаше под хълма. Достъпите до езерото, особено към рибарския капан се обслужваха денонощно, като рибата добивана от там имаше добри показатели, дори за нас- земляните. Водата в езерото беше прясна от три извора наблизо и беше годна за пиене. Така ние тук се готвехме за период на продължителна война срещу пасарите, наш враг от далечни времена. Командаването искаше да воюваме, но не се знаеше, колко време ще ни струва това...

         Двете совалки се прибраха в базата навреме и тази вечер. Хамбара се разтвори, за да ги приеме и скоро отново се затвори и се спуснаха камуфлажните покрития, имитиращи скали с лишеи и мъхове по тях, както и ниски храсти, каквито имаше наоколо. Спуснахме и отбранителната система на базата, която беше монтирана в изминалите дни и вече беше действаща. Очакваше ни дългата нощ, през която щяхме да излизаме навън, само ако някой от наказателните екипи, изпаднеше в затруднение, а за това имахме денонощна готовност. Тридесетимата отново се събрахме в совалка Ямаха, за да обсъдим новата си разузнавателна информация от последните дни. След полунощ над базата щяха да прелетят наказателните ни екипи, а по това време ние щяхме да им изпратим цялата информация от последните дни, както и плановете за нападения, които умувахме тук сега, разбира се с помощта и на компютрите ни.

         Бях запалил лулата си с тютюн, а до мене беше термусчето с прясно кафе, знак, че ни предстои добра вечер и кой знае- може би спокойна нощ. Бях си поспал днес, а през нощта ми се падаше дежурство с Ким, между 2 и 4 часа сутринтта. Из Ямаха течеше планирането на атаките за тази нощ. Имахме няколко часа да ги планираме, на базата на получената от днес разузнавателна информация. Ползвахме и информация получена от разузнаването ни от местните бунтовници. Радиовръзката разбира се тук беше нестабилна и рядко можехме да разчитаме изцяло на нея. Понякога тук кацаше единия от наказателните ни екипи, за кратко, докато получи новите планове.

         *

         Беше изминал цял месец, откакто нападнахме силите на пасарите край планетата Orixon 9. От тогава до този ден унищожихме 430 пасарски кораба и над 35 техни бази. Това ни струваше неимоверни усилия, а силите ни бяха се поизчерпали. За сега неможехме да разчитаме на подкрепление от нашите (AFJ). Ние бяхме 1,000 земляни и 200 извънземни , като имахме три бойни кораба- Nissan, Ford и Jaguar. Корабите ни се криеха в астероидно поле на 10 часа полет от планетата. На предния фронт бяхме тридесет души със три совалки- Ямаха, Dark star и Crossfire, които бяха от състава на нашия малък разузнавателно- наказателен флот.

         Това беше поредната ни вечер във нашата новоизградена база разположена в подземията на един непристъпен хълм, която построихме с помощта на нашите роботи и извънземни технологии. Във совалката Ямаха, която беше в хангара на базата ни, тази вечер бяхме десет души. Другите две совалки бяха на разузнаване, а тази вечер щеше да дойде и совалката RX2 със още десетима души. Тази совалка беше предназначена за обучение на местните хуманоиди, които също воюваха със пасарите (триметрови, всеядни чудовища)- наши стари врагове. Совалката RX2 побираше 100 души, а Командването взе решение да обучаваме местната съпротива с нея, след което да им я подарим, за да водят активни бойни действия с нея.

         Тази вечер аз отново бях зад пулта си, пушех лула тютюн с кафенце и следях за безопасността на базата ни, която всъщност беше непристъпна по суша и добре защитена по въздух, а всъщност не се виждаше от вън, добре замаскирана сред околната местност. Освен да следя камерите ни, ефира, скенерите и радарите на совалка Ямаха, тази вечер ми предстоеше и да посрещна совалките, които щяха да пристигнат в най- близко време. Моите колеги в компактната ни каюта- мостик ми помагаха, а до мене както обикновено бяха Ким и Палма, които тази вечер бяха малко тъжни, малко замислени. Браун спеше вече, преди нощното си дежурство с Никита, а Шон и Хелън почиваха в този час, седнали край масата зад пултовете на чаша джин. Извънземното Йон, което ми помагаше през всичкото време, заради моето странно неразположение, тази вечер излезна навън, заедно с Хенсън, естествено със скафандри, защото температурата там беше –65’ С, а вятъра силен и променлив. Двамата проверяваха входовете към базата ни, разположени из близката пещера, както и долу край езерото, където имахме автоматичен капан за риба.

         С изморени очи от взиране в екраните и здравословна форма варираща около 40% днес, бях ангажиран предимно със безопасността на базата и колегите си, но това не изключваше лични мисли, които ми напомняха за отминали времена, стари приятели и мацки, с които бяхме щурели заедно, по друго време, на друго място. Моята здравна форма беше зле от два месеца насам, заради неидентифицирана болест, за която неможехме да открием лек. За щастие това не беше заразно и освен мене, нямаше друг със подобни симптоми. Бях се замислил, когато на пулта светна жълта лампичка и се чу обичайния сигнал, че приближава базата наш обект.

        -Тук совалка RX2, База, приемете ни!

        -Тук Базата! Намирате се на 100 км. от нас! Следвайте сигнала ни!

        -База, разбрахме! Следваме сигнала!

         Совалката премина сравнително бързо стоте километра и скоро беше над базата. Отворих хангара, за да се приземи при нас, а щом това стана, бързо го затворих. Десетте ни новопристигнали колеги бяха от кораба Jaguar.  Заедно щяхме да обучаваме първите 200 местни хуманоиди за боравене с наши оръжия и със тази совалка. В базата вече имахме леглова база и всичко необходимо, за да започне обучението. Бяхме все още в уточняване на подробностите по този въпрос, със хуманоидите. По всяка вероятност тук щяхме да събираме местни бунтовници, които да живеят в тази база, да ползват совалката RX2 и да водят война с пасарите. Но всичко все още беше в период на договаряне. Посрещнахме десетте си новопристигнали колеги хладно- бяхме изтощени от войната, а и днес не ни беше добър ден. Те започнаха да се запознават с базата от близо, а не по компютърна симулация. Тези десет души щяха да бъдат предимно в базата и да контролират всичко из нея. Базата имаше всякакви собствени системи и контролна каюта. Най- важната система на базата беше отбранителната й система, както и блока за следене на околното пространство, ефира, скенера и радара. Благодарение на готови планове, които нашите роботи изпълняваха, базата вече можеше да посреща обитателите си.

         Малко преди 22 часа пристигнаха и совалките Dark star и Crossfire , а с това базата ни приключваше този ден. Тази нощ нямаше да има и наказателни полети със други совалки, изпратени от корабите ни, а в близките дни имахме задачата да посрещнем първите 200 местни хуманоида в базата си. В подготовка за дългата и мразовита нощ, ние тук в базата, вече 40 души, командоси от AFJ (Земно Космическо Разузнаване) се отдадохме на мислите си. 

         *

         Няколко дена по- късно, през една вечер, аз си седях зад пулта си в каютата- мостик на совалката Ямаха. Завръщахме се от разузнаване към нашата база, тук на планетата Orixon 9. Беше към 20 ч., а имахме още път до базата. Радиовръзката беше лоша, та не можахме да се свържем с базата. Бяхме намерили базирани накуп, десет кораба на пасарите, край една тяхна база. Те трудно се оправяха с тукашните ветрове и чакаха по- добри времена, ама ние само това чакахме- още след няколко часа щяха да ги атакуват наши совалки.

         Пушех си лулата, седнал зад пулта си, а моите колеги се опитваха да разведрят лошото настроение, обхванало ни напоследък. Впрочем последните времена не бяха добри за нас. Все по- рядко ни ставаше леко на душата. Изнервени, изморени, недоспали, се чудехме кога ще свърши войната тук при планетата Orixon 9, или поне да дойде подкрепление. Заради лошото време и липсата на радиовръзки, нямахме и новини от вън. Информацията от трите ни кораба идеше до нас, при всяко прелитане наблизо на наказателните совалки. Все по- рядко бивахме спокойни, а безопасността ни вълнуваше повече от всичко друго.

         Около Ямаха нямаше други летателни обекти в радиус от 300 км., а под нас беше обширно ледено поле, което беше съвсем пусто. Гледката щеше да ни е такава, чак до планината, където на един хълм, се намираше нашата база. Бяхме каталясали от разузнаването, почти през целия ден и чакахме с нетърпение да се приберем в базата, с натежали от безсъние клепачи.

         *

         Бях дежурен през дългата мразовита нощ. Пак сложиха мене, като най- подготвен и издържлив. С мене дежурна беше и Ким. Бяхме си взели по термус прясно, горещо кафе и пушехме, седнали удобно по пултовете си в совалката Ямаха, която пък беше в хангара на базата ни. Навън беше ужасна снежна буря, с температури до –55’ С. Там се пукаха дори камъните от студ. В каютата- мостик беше топло и уютно. Другите спяха, а с нас двамата беше и извънземното “зелено човече”- Йон. Около базата беше пусто на дистанция поне 800 км., а в небето беше чисто. Забавлявахме се да слушаме ефира и да следим разговорите, поне на станциите, които беше възможно да хванем. Към 3:30 ч. нашите наказателни совалки вече се прибираха от операциите си, които и тази нощ бяха благополучни с над 12 унищожени кораба на пасарите. Из базата беше спокойно. Тук бяха и четирите ни совалки- Dark star, Crossfire, RX2 и нашата Ямаха със всичките 40 души. Все още нямахме в базата представители на местните хуманоиди- бунтовници от Съпротивата срещу пасарското нашествие над тази планета. Когато наказателните екипи прелитаха над базата, за кратко време се свързахме и обменихме информация и новини. По корабите ни всичко било наред. Все още казаха да не се надяваме на скорошни подкрепления. Войната срещу пасарите била в най- лошата си фаза от 10 години насам. Липсвали хора, достатъчно подготвени за война срещу пасарите. AFJ приемали нови попълнения, чувало се дори за използване на армии от синтетични биологични организми, специално подготвени за водене на войни за каузата на AFJ. Това ни остави със смесени чувства, синтетичните организми имаха най- различна външна форма и бяха като биороботи. След като наказателните екипи отминаха базата, останахме с Ким и Йон отново сами. Скоро щяхме да будим следващата смяна, за да се разсънят за дежурството си от 5 ч. сутринтта. Това бяха Браун, Джейн и Никита. Двамата с Ким пушехме тютюн, с кафе и мълчаливо следяхме екраните по пултовете си, макар и наоколо да нямаше никакви съмнителни обекти. По това време два от нашите роботи прибираха новия улов риба от езерото, от нашия роболовен, автоматичен капан, до който имахме асансьор и коридори. До момента имахме тонове риба, уловени от езерото и нашия капан. Рибата беше с добри вкусови показатели и я складирахме в консерви за резервна храна в базата. По всичко личеше, че тук може да останем дори година, че дори и няколко, а затова се готвехме за продължителни военни действия и готвехме базата за сериозни времена, дори и на глад и болести. Запасите от храна по корабите ни бяха стабилни, поне за 10 години напред, а и с улова от риба увеличавахме този срок още повече. По някое време събудихме Браун, Джейн и Никита. Те се разсъниха на чешмата и седнаха на кафе, докато отворят очи, достатъчно добре.

        -Какво е положението?- попита Браун.

        -Нищо съществено.- казах му аз.

        -Минаха ли “наказателните”?- попита той.

        -Минаха. Все същото.- казах аз.

        -Какви са плановете за днес?- намеси се и Никита.

        -Никакви. Може да излезем с Ямаха до близкия град...- казах аз.- Иначе почиваме днес, цялата база.

        -Почиваме? Забравила съм тази дума...- каза Никита.

         Утрото настъпи постепенно, а небето се изясни, като останаха само отделни черни облаци, които не засенчваха особено много слънцето, но температурите си останаха под –50’ С. Пушех лула тютюн и размишлявах, а Ким дремуцаше на пулта си и се прозяваше оттегчена и от войната и от дежурствата ни. Станах за да се поразтъпча из базата, а Йон дойде с мен, защото базата ни беше съвсем нова и можеше да има скрити опасности за мен, а формата ми все още беше ниска- под 45%. От совалката Ямаха преминахме  в асансьора, който ни свали под хангара за совалките, до другото ниво на базата. Тук роботите все още подреждаха и строяха нови възли към базата ни.

         *

         Няколко дена по- късно в един следобед бях в совалката Ямаха с която летяхме към един от близките до базата ни градове. В базата бяха останали само десетимата ни колеги, които сега бяха стопани там. Совалките Dark star и Crossfire също бяха на разузнаване. До мене бяха Ким и Палма. Пушехме тютюн и имахме по термус с горещо кафе, с което се подсилвахме по време на полета. Ямаха се водеше от Шон и Хелън, а аз предимно оглеждах гледката под нас и около нас и търсех опасности, които с наближаването на града, ставаха все повече. Бяхме в режим на невидимост, което ни даваше поне някаква безопасност. В небето около нас все още беше чисто, но очаквахме с наближаването на града да срещнем кораби на пасарите, които обикновено ловуваха местни хуманоиди за храна. Времето навън беше ясно и с температури около –20’ С. Скоро по радиото се свързахме с местните хуманоиди- бунтовници, воюващи срещу пасарите. Те ни дадоха координати, където ще ни чакат за среща. Мястото беше извън града, на 10 км. от покрайнините, в една изоставена мина. Имахме още път до уреченото място. Аз си пушех с лулата и следях пространството около Ямаха, но пасарски кораби не се забелязваха.

         По някое време пристигнахме над изоставената мина. Внимателно сканирахме района. Хуманоидите вече бяха тук, пристигнали с малък всъдеход през леденото поле към града. Бяха четирима. Аз станах от пулта, щом се приземихме и кимнах на Браун:

        -Да тръгваме, старче!

        -По скафандри, нали?- попита той.

        -Разбира се, вятърът е силен!- казах аз.

         Скоро асансьорът ни свали до земята и ние излязохме навън. Като стъпихме върху зеленикавия лед, забелязахме, че започва да се свечерява. С нас бяха и два робота, които ни носеха раниците- излизането на чужда планета по правилник не биваше да става без раниците, съдържащи всичко необходимо за оцеляване на чужда планета. Бяхме по скафандри и съответно не усещахме свирепия студ и вятър. Прекосихме двадесет метра между совалката и един от входовете към мината и видяхме за пръв път местните хуманоиди. Те бяха навлечени с дебели кожи от тукашни животни и носеха тукашно оръжие.

         *

         Беше следобедът на другия ден. Бяхме взели четиримата хуманоиди с нас във базата си, за да обмислим нещата с тях. Всъдеходът им остана в една от входните галерии на мината. Към средата на този следобед аз пушех лула седнал зад пулта си в совалката Ямаха, а тя беше в хангара на базата. Днес навън беше слънчево с темепратури около нулата (Целзий), и някои колеги бяха навън на разходка. Разговорите с четиримата местни хуманоиди ставаха в едно от помещенията на базата. Това бяха преговори за прием на 200 техни активисти за обучение при нас в тази база. В базата бяха нашата совалка Ямаха, совалка RX2 и Crossfire, а Dark star беше на разузнаване. Тук бяхме 30 колеги от AFJ и четиримата местни хуманоиди. Днес настроението беше радостно за нас. До мен Ким и Палма слушаха музика, заредени с термуси горещо кафе и добро настроение, а аз все още работех по пулта си. Около базата нямаше никакви опасни обекти на дистанция от 400 км. Чисто беше и небето. В базата продължаваше строежа на полигона за обучение на местни бунтовници, строен от нашите десет робота. Полигонът стигаше чак до близкото езеро и реката, която се вливаше в него. Теренът щеше да бъде труден за преминаване, както искахме да бъде за по- добро обучение на местните хуманоиди. Общуването с четиримата техни лидери беше лесно и те бързо възприеха нашата идея да им поверим совалката RX2 след обучението, за да водят по- динамични операции срещу пасарите. Те разполагаха с карти и планове, които щяха да са ни от полза при воденето на войната срещу пасарите.

 

 End   част 12

        

  

             

 

 

БУНТОВНИЦИТЕ ОТ ТРЕТИЯ СПЪТНИК. ФАНТАСТИКА. ЧАСТ 13. VALERIWAX

 

         Нашият малък разузнавателен флот, състоящ се от три големи бойни кораба и совалките към тях се намирахме край планетата Orixon 9, вече от два месеца. Корабите ни- Nissan, Ford и Jaguar се укриваха сред астероидно поле на 10 часа полет от планетата, а долу на повърхността й, на един непристъпен планински хълм се намираха входовете към новата ни подземна база. Край планетата имаше хиляди кораби на нашите стари врагове- пасарите, както и стотина техни бази, след като бяхме унищожили доста от тях. Тук местните хуманоиди водеха война със пасарите, заради собственото си оцеляване, а ние вече бяхме приели в базата си 200 души от местните, за да ги обучим да си служат с наши оръжия и със нашата совалка RX2, предвидена за работа със извънземни при подобни войни.

         Една вечер аз отново бях зад пулта си в совалката Ямаха, която пък беше в хангара на базата ни, заедно с няколкото други совалки. Crossfire се беше завърнала скоро от разузнаване и с това приключвахме деня си и пускахме щитовете на базата и совалките си за през дългата и мразовита нощ. Нашите гости местните хуманоиди през този ден имаха учения из полигона на базата, както и уроци по пилотиране на вече тяхната, совалка RX2. Скоро щяхме да ги пускаме и на самостоятелни полети и операции. Совалката RX2  събираше 100 души, напълно достатъчно за нашия случай. Хуманоидите бяха почти с нашите размери и малки различия, външни и вътрешни.

         Пушех лула с тютюн и пиех кафе от термус, а до мене бяха Ким и Палма, които тази вечер подреждаха раниците си. Браун, Джейн и Никита спяха преди нощното си дежурство, а Шон и Хелън бяха дежурни в момента, докато аз приключвах вече, оглеждайки забравени неща из компютрите и пулта си, преди да се оттегля. В базата ни имаше десет колеги, които бяха постоянно тук. Те се грижеха за гостите ни и за всичко из базата, докато ние с Ямаха и другите совалки, предимно разузнавахме. Тук идеха и наказателните ни екипи, които предимно нощем нападаха избрани цели на пасарите. Около базата и сега нямаше нищо тревожно, а в небето рядко се появяваха пасарски кораби, поради отдалечеността ни от населени места. Тази вечер навън беше едва –15’ С и някои колеги все още се разхождаха навън, близо до входа за пешеходци на базата. От нашите хора тук в този момент бяхме 40 души, както и 200- те местни, които още се обучаваха при нас. След обучението те продължаваха да живеят тук в базата, но щяхме да приемем още 200 души местни хуманоиди. Това правехме за по- бързо приключване на войната тук и завръщането ни на Orixon 2, където беше основната база на нашия флот, както и Централата на AFJ (Земно Космическо Разузнаване). На подкрепления все още неможехме да се надяваме, както ни беше обяснено още преди тази мисия. В момента AFJ имаше недостиг на хора и скоро сред нас щяха да се появят синтетични организми с най- различни форми и възможности, създадени от AFJ и обучени за водене на войни. Синтетичните биологични организми водеха своето начало от човешки ДНК, както и от други животински видове от Земята.

         Тази вечер състоянието ми се оценяваше от медицинския тест на 55%, въпреки незнайната болест, която още ме мъчеше. Това беше не съвсем добра форма, но мене ме радваше, защото по- рано в изминалите седмици бивах и още по- зле. В момента не разполагахме с информация за тази болест, но поне не беше заразна. Може би като се завърнехме на Orixon 2, щяха да ме излекуват от нея. Леко изморен след дългия ден зад пулта, вече мислех да си поспя. Тази нощ нямах дежурство.

         *

         В следобеда на другия ден седяхме с Ким и Палма край пултовете, пиехме кафе и пушехме тютюн. Навън беше около нулата (Целзий), слънчево и дори може да се каже- приятно. Някои от колегите ни бяха навън, а местните хуманоиди бяха на учение из полигона. Сутринтта бяхме ходили на разузнаване, а совалката Crossfire все още беше на разузнаване. Нашата совалка Ямаха беше в хангара на базата, а ние вътре се занимавахме с обичайните си дейности. Аз наблюдавах картината от външните камери на базата и се радвах на добро настроение.

        -Алекс, да излезем навън, искаш ли?- попита Ким по някое време.

        -Ще излезем.- отвърнах й аз.

        -Хайде!- стана тя от креслото си.

        -И аз идвам с вас!- каза Палма.

         Асансьорът ни смъкна в базата, а оттам входа за пешеходци беше наблизо, охраняван от два бойни робоа. Излязохме навън, а тук имаше десетина души от нашите, които се разхождаха из разтопения сняг, превърнал се в киша. Времето беше хубаво и не студено, а гледката към отсрешните планински върхове, беше страхотна. Запалих лулата си и кимнах на моите момичета:

        -Да слезем до брега на езерото!

        -Да слезем!- кимнаха и те.

         С друг асансьор слязохме до брега на езерото. ТУк, край капана за риба, петима от нашите бяха запалили огън и печаха рибка. Спряхме се да похапнем, а долу в далечината видяхме да пристигат местни хуманоиди със всъдеходи. Посрещнаха ги четирима от нашите. Това беше група от 50 души, които идеха от близкия град, за да се включат в обученията ни тук. Нашите ги настаниха в базата и им дадоха задачи за близките няколко дни. Базата ни беше добре укрепена и добре заредена с храна, оръжия и боеприпаси. Бяхме въвели специални униформи за местните хуманоиди, които се обучаваха при нас. По корабите си имахме всякакви платове за униформи, всъщност много неща бяха планирани предварително, за в случай като сегашния, когато местното население също воюва срещу нашите врагове пасарите.

         След като тримата с Ким и Палма похапнахме рибка край огъня се прибрахме в базата и в совалката Ямаха. Вечертта наближаваше, а на душите ни беше едно такова леко и приятно, след хубавия ден и добрите времена, които отново ни намериха, дори тук, дори във война.

         *

         Беше следобедът на следващия ден. Тримата с Ким и Палма бяхме пред входа за пешеходци, към нашата база и се радвахме на хубавата гледка към долината, покрита със зеленина, нататък. Аз си пушех лулата, замислен над своите спомени. Наблизо бяха към 15 от нашите, край запаления от тях огън и печаха риба. Някой беше донесъл малък контейнер с бира и тук ставаше странен пир по никое време. Из базата по това време бяхме към 30 от нашите и 300 от местните хуманоиди. Днес те имаха свободен ден и почиваха, кой както му хареса. И тази сутрин приемахме още от прииждащите със всъдеходи, местни. Беше се разчуло сред тях за нашата база и те идваха за да намерят подслон и сигурно местенце, както и да се запишат за нашата военна школа, за да участват във войната срещу пасарите. От местните вече имаше четирима души, които обучихме за пилотиране на совалката RX2 и тя вече започваше да действа наравно с нашите наказателни отряди срещу пасарите, изцяло с екипаж от местните хуманоиди. Изпитите за пилотиране завършиха за тях четиримата местни, със успех. Докато похапвахме вкусна рибка край огъня и отпивахме бира от продукцията на кораба Nissan, следобедът вървеше към края си. Край огъня беше приятно и шумно, а температурата беше цели +5’ С, със слаб вятър и слънчево, все още. При нас край огъня скоро доведоха 50 души от местните хуманоиди, за малка почерпка със скара- бира. Това бяха най- добрите от тях в нашата военна школа. Ето, че и днес времената при нас бяха добри. Вече няколко дни биваше така, след продължителни тежки времена, които вече отминаваха.

         Вечертта настъпи неусетно. Из базата се разхождаха хуманоиди и наши колеги, разговаряха помежду си, съвсем непринудено и приятелски. От състава на базата ни, все още не се беше прибрала совалка Crossfire, но радиовръзката ни с нея беше добра и знаехме, че всичко при тях е нормално. Тази вечер от рано спуснахме щитовете на базата и пуснахме отбранителната система за през дългата и мразовита нощ. Аз бях седнал зад пулта си, пушех лула тютюн и отпивах кафе, докато ровех из ефира, скенера и радара, както и из камерите, разположени около базата. Ким и Палма ми помагаха и ми правеха компания, а другите колеги в совалка Ямаха тази вечер подреждаха совалката и раниците си, а някои спяха преди нощно дежурство.

         *

         Беше следобедът на следващия ден, когато аз, Ким и Палма отново бяхме пред входа за пешеходци към базата. Тук беше запален огън и се печеше риба. Докато похапвахме риба с бира, край нас имаше към 15 души от нашите и 40 хуманоиди. Времето беше хубаво, слънчево, а вятъра- слаб, температурата около нулата (Целзий). Гледката към долината и планинските върхове в далечината беше невероятна. Щом похапнах рибка, аз запалих лулата си с тютюн и се загледах наоколо. Нашето пиршество по никое време ни изпълни с радостни чувства и емоции. Докато ние бяхме тук, наши колеги , следяха за безопасността на базата. От совалките ни само Ямаха беше тук, а другите три бяха на операции срещу пасарите.

         Когато по- късно се прибрахме с Ким и Палма в базата и в совалка Ямаха, бяхме в добро настроение и отпочинали добре. Седнахме зад пултовете си и се заехме със задачите си. Районът не беше засрашен от никакви опасности. Отново при нас бяха дошли добрите времена. Пушех си лулата, отпивах кафе от термуса до мен, а Ким и Палма ми помагаха и ми правеха компания. Следобедът ни продължаваше с радостни мисли и емоции, въпреки войната в която бяхме се намесили пак.

         По- късно вечертта в базата се бяха завърнали всичките ни хора и совалки. Рано- рано спуснахме щитовете на базата и пуснахме отбранителните системи, готвейки се да прекараме дългата и мразовита нощ в безопасност. Аз пушех лула, седнал в креслото си зад пулта в совалка Ямаха, отпивах кафе и ровех из ефира, където в този момент изтичаше ценна информация, от прихванати радиовръзки на пасарите. Около базата нямаше никакви обекти на далечно разстояние, но и да имаше, ние разполагахме със всякакви средства, за да ги унищожим. Готвейки се за нощта и аз бях малко расеян и вече доста сънлив. Тази нощ нямах дежурство и предвкусвах как ще си поспя добре. В каютата- мостик на совалката Ямаха имаше още няколко будни от нашите колеги- Шон, Хелън и Браун. Останалите спяха, някои заради нощни дежурства, а други от умора.

         Малко след полунощ, някой ме побутваше по рамото:

        -Алекс, събуди се!

         Събудих се. Беше Браун.

        -Какво има, Браун?- попитах в просъница.

        -Ставай да посрещнем нови гости- пак от местните!- каза той.

         Неохотно станах от койката, наплисках се с вода и запалих лулата. Докато стягах униформата си, Браун поясни:

        -След двадесет минути ще са на входа до езерото. Казах им там да ни чакат.

         Асансьорът ни смъкна стотина метра надолу, при входа за базата, скрит в пещерата до езерото. Хуманоидите бяха с три всъдехода, общо 28 души. Приехме ги в базата, а всъдеходите оставихме в пещерата, но затворени в нашия гараж за всъдеходи на местните. Поведохме местните из базата, а тук специален човек от нашите ги прие за настаняване. Местните носеха още новини от фронта, планове и ценна информация за пасарите.

         По някое време се прибрахме на совалка Ямаха. Бях се разсънил вече, взех си кафе, вместо да отивам да спя, а на пултовете бяха Никита и Джейн. Браун също не бързаше да ляга да спи. Останахме по пултовете си, да прегледаме разузнавателната информация от новите си гости.

         *

         Беше следобедът на другия ден, когато пушех лула седнал зад пулта си в совалка Ямаха, приземена в хангара на базата ни. Сутринта хуманоидите имаха учение из полигона и навън. Ние десетимата от нашата совалка бяхме по местата си и ровехме из ефира, скенерите, радарите и външните камери на базата, в търсене на опасности, но такива липсваха. Докато се занимавах с пулта пред себе си, следобеда почти отминаваше. Оставих за момент задачите си, запалих лулата с нов пакет тютюн и си напълних термус със прясно, горещо кафе. Докато пушех погледнах, какво става из каютата- мостик на совалката Ямаха. Шон и Хелън спяха, а другите бяха на линия. Извънземното Йон днес си оправяше багажите из раницата си. Тези раници бяха част от униформата ни и ни беше забранено да се отдалечаваме от тях на повече от 100 м., когато сме на чужда планета. С помощта на скафандъра си и раницата, човек можеше да оцелее при сурови условия, достатъчно дълго, разичтайки на помощ, или търсещ изход със собствени сили. Направени от олекотени, извънземни  материали раниците и нещата из тях не бяха трудни за носене, както и скафандрите ни. Стратезите, умували по темата, преди нас, бяха обърнали внимание на всеки детайл от раниците и вещите из тях. Странно, но с тях човек можеше да оцелее, при всякакви условия и да се бори за живота си, дори сам, далече от своите. В раниците имаше сгъстен въздух, вода, храна и лекарства, особено хапчето за преодоляване на жажда и глад, както и за минимална консумация на въздух, но и много други полезни допълнения.

         Докато си пушех лулата и отпивах кафе, Ким и Палма се бяха заловили да подреждат каютата- мостик. Това беше универсална каюта, като тук имаше всичко необходимо, даже и койките ни бяха тук в дъното на каютата. Совалката беше подсигурена с необходимото, за срок от година напред с помощта на предимно извънземни технологии, както и редица технологии от Земята, пригодени за целта. Макар да бяхме само десетима в Ямаха, тя можеше да подслони или да транспортира още 100 души. Обикновено пространството се пестеше и се използваше за различни цели, в зависимост от обстоятелствата. Бях се замислил над своите си неща, за ситуацията, в която се намирахме и неволно се размечтах, как ще свършим мисията си тук, на Orixon 9 и по живо по здраво ще се приберем в основната си база на Orixon 2- столицата на тази звездна система, поделена от две, велики раси- “зелените човечета” и “Черните дракони”, владеещи тази галактика. Мечтите ми не идеха навреме и биха ме разсеяли и размекнали. Отпъдих ги от мисълта си и станах, за да се разтъпча.

         *

         Беше следобедът на следващия ден. Времето на Orixon 9 беше облачно и мразовито. Току- що ние десетимата със совалка Ямаха се бяхме завърнали от разузнаване. Вече в хангара на базата се откопчахме от креслата си, а аз запалих лула тютюн и си напълних термуса с горещо кафе. В базата хуманоидите имаха учение. Тук беше освен нашата, още и совалката Crossfire. Ние дестимата се разтъпкахме из совалката, а Браун и Джейн излязоха из базата, за да видят кое- как е тук. Бяхме доволни от поредния си полет. Намерихме скупчени десет кораба на пасарите, край поредния изпепелен от тях град. Нашите наказателни отряди щяха да атакуват техните позиции съвсем скоро. Докато отпочивах и пушех лула, Ким и Палма сновяха наоколо, заети да приготвят пици за следобедна закуска. Извънземното Йон, което беше зелено човече, замина да провери входовете към базата, а Шон и Хелън влязоха в банята да се освежат след близо седемчасовия ни полет. Навън беше облачно и мразовито, но при нас в каютата- мостик на Ямаха беше уютно и топло. Новините, дошли от нашите кораби, скрити наблизо в едно астероидно поле, бяха добри. Всеки момент щяха да дойдат синтетични войници- 500 на брой, със специален кораб. Това означаваше, че AFJ покрива недостига на хора със синтетични войници. Аз не бях общувал с такива войници, но те бяха съвсем като нас, но обучени в желязна дисциплина, как да водят битки. Това означаваше, че по- скоро щяхме да свършим мисията си тук на Orixon 9 и можехме да мислим за прибиране “у дома”, но все пак, още беше рано за мечти... Всъщност AFJ разполагаше с големи партиди бойни машини, оръжия и боеприпаси, а сега щеше да има и безброй синтетични войници в помощ на водените от AFJ войни. Нещата се подреждаха за нас, макар, че тъкмо бяхме посвикнали с обстановката тук на Orixon 9.

         В остатъка от този следобед нашия екип си прекарвахме добре в каютата- мостик на Ямаха. Макар и базата да си имаше дежурни по безопасността, ние също следяхме ситуацията около базата, но за сега наоколо нямаше никакви опасности.

         *

         Няколко дена по- късно научихме, че кораба със синтетичните войници е пристигнал в орбита. На нашия екип беше поверена задачата да командваме тези 500 синтетични войника, поне в началото, докато разберат същината на нещата тук на Orixon 9. Командването щеше да става предимно по радио и видео връзки, кодирани и с код за достъп, който вече имахме при нас. Новината, че вече имаме подкрепления зарадва всички ни тук на Orixon 9.

         Наближаваше вечерно време, когато ние дестимата от совалка Ямаха, умувахме над задачите, които да възложим на синтетичните войници. Разполагахме с огромна база данни за пасарите и корабите им тук на тази планета и ни оставаше само да изберем целите ни по приоритет. Тази работа не ни затрудняваше, а от кораба на синтетичните очакваха първата си задача. От контактите с тях ми направиха впечатление на сдържани и добре възпитани професионалисти, макар и създадени напълно изкуствено от първоначални напълно синтетични клетки. Със помощта на извънземните инкубатори синтетичното тяло “узряваше” само за една година от началото на целия процес. Скоро армии от синтетични щяха да се появят на всички фронтове на AFJ.

         В началото на вечертта бяхме готови с план от 20 точки, по който синтетичните щяха да атакуват пасарски обекти в следващото денонощие. Всичко това щеше да става под наш контрол в реално време, макар и да не беше задължително. Синтетичните бойци можеха да действат и съвсем самостоятелно.

         По някое време седях зад пулта си, пушех лула и следях какво правят синтетичните. Термуса ми отново беше зареден с горещо кафе, а до мене Ким и Палма тъкмо закусваха по пица. Из совалката имахме и няколко спящи колеги, които щяха да поемат дежурството през нощта. Вече по- рядко щеше да има обикновени бойци от флота ни в наказателни операции. Бяхме оставили нашите сили за помощ при непредвидени ситуации, както и за разузнаване, а следващия месец, смятахме нашите хора просто да си отдъхнат и починат от войната тук. В подпомагането на действията на синтетичните си помощници включихме и екипа на совалка Crossfire. Колкото до местните хуманоиди, то те наблегнаха на спасителни акции в нападнатите от пасарите градове. Базата ни вече се ползваше и от синтетичните войници на AFJ, като осигурихме още места за джетове и совалки, които построиха нашите роботи.

         *

         Беше вечертта, няколко дена по- късно. Аз пушех лула, седнал зад пулта си и попълвах дневника си, а термуса ми беше току- що зареден с горещо кафе. Нашият екип бяхме в совалката Ямаха, а тя- в хангара на базата. Ким и Палма си хапваха пресни мандарини и банани от провизиите, които получихме от кораба Nissan от тамошната оранжерия за бързорастящи плодове и зеленчуци. Ние пък им изпратихме риба от тукашните резерви, улов от автоматичния капан за риба, към нашата база. Нещата тук потръгваха успешно. Синтетичните войници унищожаваха по 10 – 20 пасарски кораба на ден, а местните хуманоиди от нашата база, прочистваха близкия град от пасарите. Нашия екип от десет души и екипа от совалка Crossfire всеки ден изготвяхме планове за атаките на синтетичните войници над пасарите, а Dark star и RX2 разузнаваха късно вечер за следващия ден. Така минаваха нашите дни и нощи. Тази вечер бях в добро настроение. От Nissan получихме информация, че скоро ще пристигне още един кораб със синтетични войници, този път със 1,000 души на борда. Вече бяхме по- свободни и спяхме по повече, откакто имахме помощта на местните хуманоиди и подкрепата на синтетичните войници на AFJ. Аз както винаги следях преди всичко за безопасността на базата и нашата совалка Ямаха. Из ефира прихващахме разговори на пасарите, но в пространството около базата на далече от нас нямаше нищо тревожно. Поради липсата наблизо до базата на градове и населени обекти, оттук рядко прелитаха пасарски кораби, а по суша идеха само хора от местните хуманоиди. Тази вечер навън беше около –10’ С, вятъра умерен. При тази температура навън имахме колеги, които се разхождаха, дори без скафандри, а хуманоидите се стягаха за операция рано сутринтта.

         Докато си пушех лулата с тютюн и отпивах горещо кафе от термуса си, аз довършвах плановете за нападения за следващото денонощие и попълвах дневника си. Извън базата вече нямахме никого и не очаквахме никого. По това време спуснахме всички щитове на базата и включихме отбранителните си системи за през дългата и мразовита нощ, през която нямахме планирани действия. Чак рано сутринтта тръгваха първите совалки от базата, натоварени със синтетични войници. До тогава имаше седем часа, време за почивка и сън. Настройвах се вече да лягам да поспя, а дежурства през нощта нямах. Предвкусвайки дълга и лека нощ, се наслаждавах на гледката от външните камери на базата и се радвах на доброто си настроение.

         *

         Следобеда на другия ден бях зад пулта си и дописвах дневника си, докато пушех лула тютюн и отпивах кафе. Синтетичните войници се представяха добре, и този ден се завърнаха в базата без сериозни загуби, предимно на джетове, уцелени от пасарите, но жертви и ранени нямахме. Нашия екип от совалка Ямаха, се готвехме за излизане навън, по- късно днес, на разузнавателен полет. Докато се стягахме и подготвяхме плана за операцията и совалката си, времето летеше неусетно. До мене бяха Ким и Палма и довършваха плана за полета, а Браун проверяваше основните системи на совалката.

         Наближаваше 15 ч., когато напуснахме базата със совалката Ямаха. Целта ни беше град, разположен на няколко часа полет от тук. Пилотираха Шон и Хелън, а зад тях ние с Ким и Палма проверявахме пространството пред совалката и под нея, но за сега нямаше нищо съществено около нас. Извънземното- Йон беше зад мене и проверяваше плана на полета. Бях запалил лула тютюн и наблюдавах показанията на приборите и екраните на пулта си. Обстановката беше мразовита и се сипеше типичния за тази планета зеленикав сняг, а температурата беше под – 25’ С. Ние десетимата- нашия екип, днес бяхме в добра форма. Дори аз със моята странна болест, днес имах показания за формата си 55%, което беше окуражаващо за мен. Времето летеше, а аз си пиех кафето и пушех. Все още зоната около нас беше чиста. С наближаването на целта, щяхме все по- често да попадаме на пасарски кораби и техни обекти. Ямаха беше обгърната от поле за невидимост, което ни даваше нужната безопасност.

         Вечертта настъпваше, когато бяхме вече над целта си, един 50 хиляден град. Почти веднага видяхме къде са се събрали пасарите. Това беше на една поляна, извън града. Те бяха в очакване на по- топло време, за да излязат на лов за хуманоиди. Тук имаше струпани цели пет техни кораба. Точно тук щяха да атакуват нашите синтетични войници рано сутринтта. След като заснехме карта на града и позициите на пасарите, ние описахме кръг над града и се насочихме обратно към базата.

         Щом се отдалечихме достатъчно далече от пасарските кораби, вече в безопасност, аз запалих отново лула тютюн и напълних термуса си с кафе от автомата. По обратния път совалката водиха Браун и Никита.

         *

         По обедно време, на другия ден беше слънчево, но мразовито. Аз бях в совалката Ямаха със своите колеги от екипа, а совалката беше в хангара на базата. Сутринтта нашите синтетични войници разбиха поредното свърталище на пасарите. Това им отне няколко часа, а сега ги чакахме да се приберат в базата. Аз пушех лула тютюн, пийвах кафе, а в каютата- мостик на Ямаха беше топло и уютно. До мене седяха Ким и Палма и тримата следяхме за безопасността на базата, въпреки, че наоколо нямаше пасарско присъствие. В базата, често кацаха совалки идещи от кораба Nissan. Те ни носеха плодове и зеленчуци от бордовата оранжерия, както и храни от бордовата продукция, а ние им връщахме обратно прясна вода, риба и кислород. Изхранването на местните хуманоиди, живеещи в базата ни, както и на синтетичните ни войници ставаше с риба уловена в нашия автоматичен капан в близкото езеро, както и дажби от запасите на кораба Nissan.  Колкото до нас- командосите- стратези, дажбите ни бяха строго регламентирани и на борда на совалките ни имахме всичко необходимо, каквото ни потрябваше, но също си похапвахме от тукашната прясна риба. На един близък връх беше изградена наблюдателната кула на базата, която можеше да се прибира под върха при опасност, със подемен механизъм. Точно по обяд ние с Ким и Палма, бяхме в наблюдателната кула и оглеждахме зоната с бинокли. Навън беше към –5’ С, слънчево време и със слаб вятър. Някои от нашите хора бяха излязли да се поразтъпчат навън. В наблюдателната кула имаше двама дежурни, които следяха за безопасността на базата, прослушвайки ефира, скенерите, радарите, както и визуалната картина от многобройните камери, разположени около базата. Ние тримата се порадвахме на чудесната гледка, откриваща се тук от кулата, преди да тръгнем из асансьорите и коридорите, водещи към хангара и нашата совалка. Разходката ни ободри, а щом се прибрахме в совалката, тук бяха нашите колеги, някои закусваха, а други спяха.

         *

         Следобедът на другия ден тримата с Ким и Палма бяхме в наблюдателната кула на базата и се радвахме на гледката, откриваща се оттам. Аз пушех лула и отпивах кафе, докато наблюдавахме от тук със видимост на 360 ‘ около базата. В едната посока беше езерото и реката, тръгваща от него. В друга посока бяха отсрещните върхове на планината, а в далечината по посока на долината, се откриваше гледка към някакво море. Ким и Палма наблюдаваха с бинокли, а двамата дежурни на кулата си работеха до нас, едни момчета от кораба Ford. Бяхме седнали на високите столове пред стъклените стени на кулата, а тук беше топло и приятно. По някое време се завърна от разузнаване совалка Crossfire. Хангара се откриваше за пет минути и пак за толкова се затваряше. Когато совалката беше вече в хангара над него отново се разгъна камуфлажната плоча с нискорастящи храсти и мъхове- идеалното прикритие за входовете към нашата база. Ние тримата се разведрихме от хубавата гледка от нивото на кулата, издигаща се на един от върховете до базата ни и по някое време си тръгнахме. До хангара, където беше совалката ни- Ямаха имаше тунел до който се стигаше със асаньор.

         В Ямаха всичко беше нормално. Шон и Хелън бяха дежурни, а Браун, Никита и Джейн спяха. Хенсън закусваше, а извънземното Йон тъкмо се връщаше от разходка навън. Времето беше около нула градуса (Целзий), със слаби ветрове, удобно за разходки и с много чист въздух. Из базата ни вече имаше 1,500 синтетични войници и 800 местни хуманоиди. Разполагахме с кухня и стол към базата си, както и десет джета (десетместни), както и четири совалки. По всяко време имаше хора, изпратени на операции срещу пасарите. Синтетичните бяха свикнали на 3- 4 часа сън в денонощието, а местните хуманоиди спяха по 5 часа, на 3- 4 дена. Нашите два екипа стратези, работехме по организирането на действията на нашите сили от базата, във войната с пасарите, както и планирането на полетите и атаките. Тук всеки ден идваше и совалка от корабите ни, като разменяхме товари, необходими за нашите сили тук, както и кислород, вода и риба, обратно към корабите. Подготвени за продължителна война тук, всички бяхме нахъсани за победа, колкото и време да ни отнемеше, още повече, че имахме вече и подкрепление, както и допълнителните сили от страна на местните хуманоиди. На фронтовете ни- нищо ново. Падаха кораб след кораб, база след база на пасарите, а те дори незнаеха от къде идат такива силни нападения срещу тях, незнаеха, че ние сме тук. По някое време ние тримата с Ким и Палма се разхождахме из базата. В столовата на кухнята имаше и барче, където често се събираха всякакви хора ( командоси, синтетични войници и местни хуманоиди). Тримата седнахме до бар- плота, а тук беше познатата ни барманка от кораба Nissan, Соня. Взехме си по джин с тоник, а аз запалих лулата си с тютюн. Започваше една хубава и спокойна вечер, а настроенията из базата бяха ведри и оптимистични.

         *

         Няколко дни по- късно, в една вечер аз бях в совалката Ямаха с нашия екип и летяхме към един четиридесетхиляден град, тук на планетата Orixon 9. Не бяхме се завръщали в базата ни от 20 часа. Аз пушех лула седнал в удобното кресло зад пулта си, Шон и Хелън водеха совалката, някои от екипа ни спяха, а Ким и Палма бяха до мене, както винаги. Времето около нас беше със силна мъгла на места и дъжд, а температурите бяха около –10 ‘ С. В совалката беше уютно и топло. Радиовръзката не беше стабилна и в момента нямахме информация, къде са другите ни совалки. Ямаха беше в режим “невидимост”, малка гаранция за нашата безопасност. Все още нямахме кой знае каква информация за града, цел на нашия полет сега, но искахме да видим, как е положението там, защото нещо ни караше да сторим точно това. Нясно усещане ни привличаше към този град. Обстановката в небето и на земята под нас, беше нормална. Нямахме засечени пасарски обекти, но колкото се доближавахме към избрания за посещение град, вероятността да се появят пасарите, беше голяма. Ямаха беше бойна совалка от състава на нашия кораб Nissan, който заедно с другите ни два кораба се намираха в астероидно поле на десет часа полет от планетата Orixon 9. Тук имахме всичко необходимо за една година, самостоятелен полет, извън кораба си. Бяхме десетина души и десет робота, които предимно биваха изключени, откакто строиха нашата база на планинския хълм. Замислен за добре проектираната ни совалка, вътрешно се изпълвах с енергия при мисълтта, че това е бойна машина със невероятни възможности. Нашите машини по принцип бяха изградени с помощта на извънземни технологии и най- доброто от земните технологии. Настроенията из совалката бяха добри. Моята странна болест, която ме мъчеше от седмици, без възможността да я излекуваме, този ден ми отпускаше цели 60% лична форма, според медицинските компютри. Чувствах се сравнително добре и бях в добро настроение тази вечер.

         *

         Бяхме край града от няколко дена. Тук скоро не бяха идвали пасари. Совалката ни беше приземена на една поляна, близо до града, а ние двамата с Браун навлязохме в града с малък транспортьор от състава на совалката. Хуманоидите бяха наплашени, но щом видяха, че сме земляните, се стекоха да ни видят. Браун излезе от машината ни на някаква улица и говори с местните хуманоиди. Тук пасарите идвали преди седмица, на лов. Който от местните е успял да се скрие навреме от нападението на пасарите е спасил живота си. След разговорите с улични минувачи се насочихме към щаба на съпротивата в този град. В щаба чакаха с напрежение, евентуално пристигане на тълпите пасари. Тук не ни очакваха, а ние с Браун носехме предложение за бунтовниците, да изпратят свои хора в базата ни на учение. Общуването ни с местните хуманоиди беше лесно, а и те ни разказаха за навиците на пасарите. Корабите им кацали край някой град и тълпи озверели пасари излизали навън и тръгвали на лов за хора. Едва след няколко дни корабите идвали да ги приберат. От лова на пасарите бяха изпищели вече много села и градове на тази планета Orixon 9. Докато си говорехме с местните хуманоиди в щаба на съпротивата, беше наближила вечертта. Ние с Браун мислехме да се приберем обратно в совалката тази вечер. Дори и за нас беше опасно да оставаме в града, само с раниците си, два робота и транспортьор. Докато пътувахме обратно към совалката Ямаха, се свързахме с нашите. Наблизо нямало пасарски обекти, а това беше добре, защото в един транспортьор имахме по- малки шансове за оцеляване, при евентуално нападение.

         С настъпването на вечертта вече бяхме в совалката Ямаха. Нямахме планове за вечертта и за идещата нощ. Докато умувахме дали да останем тук, на тази поляна, от базата се свързаха с нас, да ни питат какво е положението. Решихме да се приберем в базата още тази вечер. Така и направихме. До базата имахме няколко часа полет, а ние скоро излетяхме натам. Времето беше влажно и мъгливо с температури около –10 ‘ С. Докато летяхме към нашата база, аз пушех лула тютюн, а до мене беше термуса ми, пълен с горещо кафе. Ким и Палма бяха седнали до мене и си работеха по пултовете. Шон и Хелън водеха совалката. По някое време навън се мръкна. Аз наблюдавах района около нас, но за момента беше чисто, липсваха всякакви пасарски обекти.

         Някъде по пътя ни, попаднахме на тайфун. Ямаха не беше уязвима при силен вятър, но все пак внимавахме с управлението й, за да не паднем. Бурята беше силна и свистеше злокобно покрай совалката ни. Занимавахме по пулта си по пътя към базата ни, а колегите ми бяха във ведро настроение, а някои от тях спяха, изморени от дългия ни ден.

         Пристигнахме в базата си високо в планината, без никакви проблеми и се приземихме в хангара. Тук ни чакаше изненада, бяха пристигнали десетина души от корабите ни, скрити в астероидното поле на 10 часа полет извън планетата. Носеха ни плодове, зеленчуци и какво ли не от запасите на Nissan, от оранжерията на кораба и собствената продукция на кораба. През нощта щяхме да натоварим за обратния курс на нашите, риба, уловена тук в езерото от нашия автоматичен капан, вода и кислород. Скоро в базата се откри малък купон, във връзка с доброто водене на войната и в чест на посещението на нашите хора от корабите ни, тук. Навън нямахме хора и машини и рано- рано спуснахме щитовете на базата и отбранителните системи. Навън вилнееше ураган, а в базата ни беше защитено, а отоплените помещения бяха доста, включително- стола на базата, спалните на хуманоидите и синтетичните войници, както и дежурните помещения. В купона тази вечер участваха хора от всичките разновидности, заедно в стола на базата. Разрешихме на синтетичните алкохол, но в умерени дози. Местните хуманоиди тази вечер ни разказваха за планетата си и живота тук, преди появата на пасарите. Синтетичните войни пък ни разказваха през какви школи и подготовка са преминали и къде са участвали във войните, преди да ги изпратят тук от Командването на AFJ. Нашият екип от Ямаха, тази вечер сновяхме из базата, преди да се приберем в совалката да спим- бяхме поизморени от последните дни.

         По- късно вечертта се бях усамотил зад пулта си в каютата- мостик на совалка Ямаха, пиех кафе и пушех, а до мене Ким и Палма слушаха музика със слушалки. През целия ден имах неразположение, което наскоро тази вечер изчезна, та неможех да се нарадвам на нормалното си състояние и хубавата вечер. Колкото до странното ми заболяване, тук с нашите средства неможахме да разберем на какво се дължи. Стандартното лечение беше като при грип и често ми помагаше. Неволно се замислих над миналото си, старите приятели и гаджета, с които сме щурели, преди години, на други места. Обхвана ме и носталгията по Земята, която сега се намираше в тежки робовладелски строй. Бегълците оттам много често попадаха при нас във AFJ и си намираха дом и работа, далече от родната планета. Такава беше и нашата съдба- земляните от AFJ, повечето от нас известни като- “бунтовниците от третия спътник на Юпитер”.

         *

         Беше следобедът на другия ден. Сутринтта бяхме патрулирали с Ямаха около базата, като проверихме околността в кръг от 1,000 км. в диаметър и не намерихме укриващи се пасари. След като се върнахме в базата, аз малко полежах, за да си почина, а щом станах, запалих лулата си и седнах зад пулта си. Имахме да планираме нови и нови операции срещу пасарите. Погледнах по навик показанията на радари и скенери, но около базата нямаше нищо тревожно. Напълних термуса си с горещо кафе и докато се прозявах видях Ким и Палма да се завръщат от разходка из базата. По това време имахме 400 души от синтетичните войни и 300 от местните хуманоиди на операции в един град на 5 часа полет от базата. Ние земляните предимно разузнавахме и бяхме в готовност да се намесим при нужда от помощ, на войните си, изпратени там. Естествено злополуки имахме почти всеки ден, но за щастие без жертви, а само със съсипана техника, предимно джетове и транспортьори. Случваше се да ходим да спасяваме парашутисти от нашите, попаднали не където трябва. Но общо взето войната ни тук на Orixon 9, срещу пасарите, протичаше гладко и доста успешно.

         По някое време станах и аз от креслото си зад пулта, за да се поразходя из базата. Асансьорът на совалката ме спусна долу в коридорите на базата. Тук беше значително по- студено, отопляваха се само някои помещения. Тръгнах към бара на базата, който беше до столовата. Из коридорите имаше движение, но аз познавах само малка част от хората ни тук. Пушех си лулата докато крачех нататък. Някъде на второто подземно ниво, отнякъде изникна зеленото човече Йон и ми кимна:

        -Накъде Алекс?

        -Разхождам се, отивам в бара.- казах аз.

        -Ще дойда с теб!- каза Йон.

         По- късно влязохме в бара, а тук имаше към стотина души. Барманката беше Соня, позната ни от кораба Nissan. Тя ми се усмихна и кимна за поздрав, а аз си взех бутилка пепси и седнах на нейната маса. Йон избра някаква извънземна кашица и седна до мен.

         Вечертта настъпи неусетно, а ние с Йон се прибирахме към совалката Ямаха в хангара на базата, където обикновено живеехме и от там давахме и дежурствата си и плановете за нови операции. Поредният асансьор ни качи в совалката. Тук беше топло и уютно, а повечето ни колеги от екипа бяха будни. С Йон си бяхме поприказвали за настоящата война, която водехме тук, на тази планета, за местните хуманоиди и за синтетичните ни войни, а Соня ни беше правила компания и ни беше разказала, новини от корабите ни, скрити все още в астероидното поле на 10 часа полет от планетата. Тази вечер имахме връзка чак до корабите и използвахме това, за да прехвърлим полезна информация и в двете посоки.

         *

         Една вечер ние със совалката Ямаха летяхме към базата си на хълма, след като цял ден бяхме търсили кораби на пасарите. Седях зад пулта си и докато пушех лула тютюн, наблюдавах екраните пред себе си. Навън беше снежна буря и мразовито. Затова пък в совалката беше уютно и топло. До мене бяха Ким и Палма и тъкмо пълнеха с горещо кафе моя двулитров термус. Браун, Никита и Джейн спяха, а Шон и Хелън водеха совалката. Бях в добро настроение, както и останалите колеги от екипа ни. Новост при нас беше, че пристигнаха при нас нашите извънземни котки- Поки и Сен, а също и игуанката Бронк. На практика се бяхме събрали на совалката отново целия ни екип от нашата каюта на кораба Nissan. Тук беше дори паячето Кю, което имаше размери колкото човешка длан и можеше да говори. Кю тази вечер се готвеше да поспи добре, след като успешно прикачихме неговото корабче към корпуса на совалката. Корабът на Кю беше с достатъчни удобства за пячето, а събираше и двама души- хора, ако се наложеше. Беше зареден с гориво, вода и храна за дълъг преход, а Кю по принцип разузнаваше самостоятелно. Докато пушех и си пиех кафето, умувах над нови планове за нападение над обекти на пасарите. През този ден успяхме да открием три свърталища на пасарите, близо до големи градове. Те съвсем скоро щяха да бъдат атакувани от нашите синтетични войни. Доволни от свършеното през този ден ние очаквахме с нетърпение да се приберем в базата и да си починем и поспим. В совалката звучеше тиха музика, а зад мене беше извънземното “зелено човече”- Йон, което днес водеше комуникациите ни.

        -Какво ново, Йон?- попита Ким.

        -До няколко дни ще пристигнат два крайцера от нашите!- каза Йон.- Натоварени с по 200 земляни и 1,000 от синтетичните войни.

        -Не се ли чува, кога ще ни изтеглят оттук?- попита Ким.

        -Нищо конкретно няма във ефира... Те още от началото не ни обещаваха дори подкрепление!... – каза Йон.

        -Спомням си това.- каза Ким.

         Нещо започваше да ми се доспива, прозинах се и кимнах на Йон:

        -Ще дремна малко.

         *

         Няколко дена по- късно, в началото на следобеда аз, Ким и Палма се разхождахме по брега на езерото, близо до базата и един от входовете й. Времето беше хубаво и не много студено. Край автоматичния капан за риба имаше към 30 души, които бяха запалили огън и хапваха печена риба. Ние се поспряхме при тях. Тук имаше и бира от продукцията на кораба Nissan. Докато се черпехме със скара- бира, отминаха още два часа. По това време в базата беше отпуснато свободно време на част от пероснала. Към седянката ни прииждаха още хора, наши колеги от AFJ, както и от местните хора и от синтетичните войни. Рибата беше в изобилие, а от улова се зареждаха складовете на базата, както и трюмовете на нашите кораби, които вече бяха в орбита около планетата и воюваха активно с корабите на пасарите.

         Към края на следобеда захладня силно. Ние тримата се прибрахме със асаньора горе в хангара и влязохме в нашата совалка- Ямаха. Нашите колеги от екипа бяха тук, а някои от тях спяха. Шон и Хелън бяха дежурни по пултовете си, а игуанката Бронк слушаше музика в дъното на каютата, където беше кухненския блок с чешмата. Аз запалих лулата си с тютюн и си напълних термуса с горещо кафе, преди да седна на мястото си. Съзнанието ми беше леко замъглено, но едва ли това се дължеше на бирата, която бях изпил. Ким и Палма се готвеха да се къпят, а Браун и Джейн тъкмо вечеряха. Пуснах си тиха музика и се заех да преглеждам новините от изминалото време. Нашите кораби вече не се криеха в астероидното поле, а бяха в орбита и нападаха всеки кораб на пасарите, който забележеха. Корабът със синтетичните войни също беше в режим на бойни действия. Говореше се, че скоро ние от Ямаха, ще се приберем на кораба Nissan. За мен това нямаше голямо значение, но пък тъкмо бях свикнал с удобствата на наземната ни база тук и не ми се правеха промени.

         Вечертта скоро настъпи. Наблюдавах картината от нашите камери, разположени около базата. Тази планета все повече започваше да ми харесва. Скоро нашия зелен приятел Йон ни съобщи, че ще се прибираме тази нощ на кораба Nissan. Нашето присъствие в базата, вече не беше необходимо. Със смесени чувства нашия екип започна подготовка за завръщане на Nissan. Аз си проверих раницата, оръжията и скафандъра и отново седнах на мястото си. Имахме няколко часа, да натоварим совалката с товари за Nissan- риба, вода, кислород. Нашите роботи от совалката веднага се заеха с тази задача. Някои от нас излязоха из базата на разходка, а аз останах на мястото си и послушах музика.

         По- късно тази вечер ние бяхме вече готови за отлитане, беше готов и плана на полета. По някое време решихме да излетим по- рано от предвиденото. Докато изчаквахме оставащите минути до старта ни със совалка Ямаха, аз пушех тютюн с кафе и бях в готовност.

         *

         Беше следобеда на другия ден. Нашият екип бяхме отново на кораба Nissan, в нашата уютна, работна каюта, а совалката Ямаха беше в хангара до каютата ни, готова за полет, ако се наложи. Бяхме се прибрали на Nissan още през нощта. Аз поспах за да съм във форма, а щом станах от сън, потичах из коридорите на кораба и поплувах в басейна. Бяхме позабравили удобствата на големия, боен кораб. Хората от екипажа ни посрещнаха с радост, поздравявайки ни за завръщането “у дома”. С нетърпение посетих Рорри и нашия син Джейсън, който вече беше голямо момче и можеше да ходи и говори. Останах към час при тях, а на тръгване дадох на синчето си нова играчка, изровена от складовете на кораба. Това беше детски ръчен компютър, който щеше да му помага, чак до стъпване във зрелостта. Докато се разхождах из кораба, срещнах и нашия инструктор- Флу, който ми кимна за поздрав и се скри в някакъв асансьор. Корабът по това време летеше бавно на 15 км. височина, дебнейки за вражески кораби и бази. Всичко такова по пътя ни биваше унищожавано от нас. На борда бяхме 1,100 командоси, 300 извънземни и 400 синтетични войни, които бяха в готовност по джетовете си, за всякакви задачи. Обикновено ги изпращахме напред, на разузнаване, както и на помощ на местните хуманоиди, нападнати от пасари по градовете, над които прелитахме. Приличахме на комбайн, който жъне голямо поле със жито. От където минехме, не оставаше жив пасар. От двете ни страни, на повече от 4,000 км. летяха корабите Ford и Jaguar и правеха същото като нас. Планетата Orixon 9 беше голяма, но тук не живееха повече от два милона местни хуманоиди.

Край на първи том

Бунтовниците от третия спътник.  Valeri Kolev (Valeriwax).  ©   2011