Колкото и разпространен феномен да е заекването, причините за него все още не са съвсем ясни. Спорни са и терапиите, които обикновено дават само ограничен резултат, който е различен при различните пациенти. Все пак напредъкът от инквизиторските клещи до слуховото устройство само за един век не е за подценяване. Остава да се замислим и за статута на заекващите – официалното им стигматизиране като непълноценни едва ли е здравословно в дългосрочен план.
Снимка: lassedesignen / Shutterstock
Особеното при заекването е, че то
засяга не само гладкостта на речта, но и емоционалното състояние
и поведението на човека в различни житейски ситуации. Повечето заекващи споделят, че усещат проблем при загубата на контрол, а не при самата проява на заекването. Характерното за тази проява са повторенията или пролонгациите на звукове, кратки думи или срички, които са достатъчно чести, за да причинят усещането, че нещо не е както трябва, но в същото време са почти непредсказуеми като момент на появата и неконтролируеми. Често заекването се съпътства от допълнителни движения - като тикове и безконтролни движения на тялото, които се проявяват при нарушаването на гладката реч. Много учени смятат, че тези движения са видимият израз на вътрешната борба на заекващия да произнесе думите си и на притеснението от реакцията на събеседника. Най-лошата характеристика на заекването е натрупващото се напрежение, тревожност и дори страх, които са свързани с очакваното неприемане, присмех и усещане за неадекватност. Някои психолози смятат, че именно този психически багаж развива и утежнява заекването при хората. Според тях той
формира чувство за непълноценност,
което пречи на човека да се отпусне и да говори свободно.
Някои от най-новите проучвания показват и физиологична връзка във формирането на заекването. Една от теориите е, че то е наследствено, тъй като около 60% от заекващите имат и друг заекващ сред най-близките си роднини. Трудно е да се докаже дали това твърдение има някаква реална почва, защото обикновено най-близките роднини са и онези, които ни учат да говорим и формират начина ни на изразяване. Едно от малкото генетични изследвания върху тази теория, проведено през 2005 г. сред 144 засегнати и 55 незасегнати семейства в Пакистан, показа, че хромозомата 12q съдържа ген, който се отразява върху вероятността от поява на заекване. Изследвания на мозъка - като това на Су-Юн Чан от Американския национален здравен институт в Бетезда - предлагат доказателства за това, че бялото вещество в мозъка на заекващите често показва леки увреждания, които най-вероятно са вродени. Засечена е и
проблемна връзка между дясното и лявото полукълбо
на възрастните заекващи. Проучването на Чан показва и че сивото вещество в мозъка на заекващите деца е по-малко от обичайното в регионите, свързани с речта. В лявото полукълбо на участниците в експеримента била открита и по-ниска фракционална анизотропия (ДА СЕ ОБЯСНИ) на бялото вещество в зоните, контролиращи движението на лицето и ларинкса. Според Чан точно това е причината за упоритото заекване, което продължава и в зрелостта.
